Орхан Памук: Eвропейската алтернатива на Турция е неизбежна и един ден тя ще бъде неотделима част от Европа като политическо, икономическо и културно пространство!
Покръстването на целия български народ от Борис I трябвало да мине през реки от кръв (избити са най-малко 100 000 хил. души) !
Българите не са славяни,а тюрки,православното християнство е наложено кърваво,а изкуствената византийска азбука е отдалечила Bg от прогреса и Европа !
http://webportalturkey.blogspot.com/2012/12/blog-post_8.html
Публикувам тази статия за 3-ти път, Ибрахиме.
Първите два пъти бях дала връзка към сайта православието.ком:
ИСТИНАТА ЗА БОРИС - ПОКРЪСТИТЕЛЯ НА БЪЛГАРИЯ
Художник, богослов, историк изследовател, публицист, общественик – трудно е да се намери най-точното определение за ГЕОРГИ ТОДОРОВ. Неведнъж и дваж негови статии и начинания са разбунвали духовете – изследванията му за Зографската св. Обител на Атон, дейността му за съхраняване и възраждане на Софийската Мала Света Гора, борбата му срещу новоезическата „статуя на св. София” в центъра на столицата. Последните му изследвания разобличават дълбоко вкоренения, но исторически неверен и дълбоко подвеждащ мит за избиването на 52-та болярски рода от св. Княз Борис и произтичащите от него заблуди – за „покръстването на българския народ с насилие” и за „противобългарската същност на християнството”.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
МИТЪТ за избитите родове е хула срещу ПОКРЪСТИТЕЛЯ
- Георги, защо според теб България е все още неблагодарен длъжник на своя Покръстител?
Преди няколко години при телевизионната класация на великите българи Покръстителят беше поставен след богоизмамника и себеизмамника Петър Дънов. Това, разбира се, е признак за духовно помрачение. Но то е следствие и от голямата клевета, която лежи върху св. Борис. В анкетите тогава всички казваха: „Велики са заслугите му. Но...” Като кажеш „покръстител”, веднага следва „изклал” – 52 болярски рода, хиляди невинни хора. Затова и го славим някак си с половин уста. Клеветата за избиването на болярските родове трови общественото ни съзнание от 1875 г. до нашидни и като злокачествен тумор пръска своите митове-разсейки.
- А каква е истината?
- Цели 1000 години летописите и хрониките предават събитията около болярския бунт точно както са описани в първоизворите. Болярите от десетте комитата въстават срещу своя княз, за да го свалят от престола, защото се е отрекъл от Тангра и приемайки Христос, им бил дал „лош закон”. Войските на бунтовниците обсаждат двореца в Плиска, където князът е изненадан само с 48 души. Но вместо да избяга през някой подземен тунел или да размаха меча и да загине геройски, той прави нещо нечувано – излиза с кръста в ръка срещу въоръжените цареубийци. И става нещо още по-нечувано – те замръзват като парализирани, цялото им войнство. Бунтът е потушен мигновено и напълно. Господ прави велико чудо. И го прави, защото Борис предоставя Нему решението. Князът вижда, че срещу тия хиляди настървени бунтовници, които са си сложили главата в торбата, не може да стори нищо със свои сили. И тръгва срещу тях със силата на Кръста. С вярата, че Бог няма да го остави, няма да допусне поругаване на това велико дело – покръстване на българите.
Така и става. Тази случка във всички хроники се изтъква като велика победа на Кръста. В един средновековен сръбски месецослов за датата 28 март е отбелязано: „И победа кнеза бугарскаа. Михаила. Еда бе сборь нань Кроста ради.” Следователно това събитие се е чествало като църковен празник – близо четири века и половина по-късно. И то в Сърбия!
- Излиза, че ние сме изгубили един голям български духовен празник…
- Който може да влезе и във вселенския православен календар. Божието чудо, чрез което св. Борис побеждава богоборците, е съизмеримо с победата на св. Цар Константин Велики, който все пак надвива противника с оръжие в ръка – кръстът е само знак върху щитовете. А в нашия случай дори битка няма – войската на противника е буквално парализирана от Божията сила. Това е станало най-вероятно на 28 март 866 г.
- А как стоят нещата с „избитите 52 болярски рода”?
- Първоизворите недвусмислено сочат, че св. Борис амнистира простия народ, повел се по водачите на бунта, както и низшите боили. Екзекутира само великите боили – водачите на бунта, заедно с пълнолетните им синове. Числото 52 е общият брой на екзекутираните и той е акуратно посочен в Бертинските летописи, чийто автор е съвременник на събитието. Водачите на бунта са виновни в държавна измяна, опит за въоръжен преврат и цареубийство – законът е задължавал владетеля да ги екзекутира. Премахването на синовете им е сторено по държавническа целесъобразност – дългът на кръвта изисква от тях да отмъстят за бащите си и тогава кръвопролитията не биха имали край. Затова както тогавашните, така и по-късните средновековни летописци и историци – без изключение – не само че никъде не укоряват българския цар, но дори хвалят великодушието му. Укорява се сам той като християнин и сам повдига въпроса за своя грях в запитване до папа Николай І. Никой и нищо не го кара да се самообвинява, при това по-най-официален начин, освен християнската му съвест. Но става дума само за екзекуцията на великите боили и на синовете им. Никъде и никога в течение на хиляда години дума не става за родове, жени, деца и т.н.
- Е, откъде тогава тръгва тоя мит, с който всички сме отраснали?
- От неточния превод на една дума в „Отговорите на папа Николай І”. Сбърканата думичка е proles. Нейното първо значение от латински е „потомък, син” – според тогавашния светоглед само синът е потомък. Коментирайки деянието на св. Борис, папата уточнява кой е бил екзекутиран – всичките първенци и велможи cum omne prole sua, т.е. „с всичките им синове”. Второто значение на думата е „род”, в смисъл на „потомство” – това, което е произлезло от един човек, а не всички негови роднини. Но ако се каже „бяха убити 52 рода”, всеки си представя братя, сестри, чичовци, лели, братовчеди и т.н. А ако се каже „потомци”, се разбират само синовете, защото дъщерите в 9 век не са смятани за потомци. В същия тоя текст папа Николай, за да обясни греха на Борис, многократно цитира примери и пасажи от Библията, в които думите „баща” и „син” са употребени 12 пъти – в смисъл, че синовете не отговарят за вината на бащите си. Ако папата беше споменал поне веднъж брат, жена, дъщеря, братовчед и т.н., би имало някакво съмнение, но не – текстът е абсолютно недвусмислен.
- Кому дължим неточния превод, от който започва всичко?
- На Константин Иречек. Преразказвайки събитието в своята „История на българите”, той коректно посочва, че са наказани със смърт 52-ма души. Но прибавя от себе си, че боилите били екзекутирани „с техните жени и деца”. Нещо, което липсва в първоизточника – там се казва „с техните потомци, т.е. синове”. На всичко отгоре Иречек добавя изцяло от себе си и изречението: „Цели родове били изтребени”. И% веднага прави коментар на собствената си измишльотина – тая постъпка била недостойна з един християнски цар. За читателя, естествено, акцентът остава тъкмо върху това – целите родове изклани, срам за недостойния християнски цар. Така Иречек си позволява да изрече първата хула срещу св. Борис – цяло хилядолетие в нито един извор няма лоша дума за него. Напротив – и източните, и западните летописци му се възхищават и го възхваляват, а във Франция, Германия и Австрия даже се играят пиеси за него.
- Умишлено ли прави Иречек всичко това?
- Приемаме, че не, макар че има сериозни аргументи за обратното. Когато пише своята знаменита „История на българите”, той е още 19-годишен – това е неговата дисертация, първият му сериозен труд. Нормално е да предположим, че е имал научен ръководител, че някой му е помагал. Чехи, участвали в наши конгреси по българистика, от сърце се смеят на вярата ни в безкористната помощ, оказвана от техните сънародници на новоосвободена България. Това означава да подценим хитрата и опитна Австро-Унгарска империя и външната й политика, умението й да си използва кадрите. Наивници сме, ако мислим, че в младото ни Княжество току-така са се появили Иречек, Безеншек, братя Шкорпил и т.н. – само то любов към братята славяни. Всъщност славяните отдавна са проблем за империята и спрямо тях тя има натрупан огромен опит. Мнозинството от тях тепърва сглобяват своята история и сега е моментът да бъдат насочени в „правилната” посока. Така че можем да се запитаме дали научният ръководител на младия Иречек няма пръст в цялата тая работа.
- А каква е била „правилната” посока?
- Австро-унгарската политика на Балканите е била последователно против Православието. А тъкмо св. Борис повежда България по тоя път. Но има и още нещо. През 19 век в научните среди модата се диктува то рационализма, материализма и модернизма. Църквата и вярата все повече се приемат като отживелици, едва ли не като ретроградни и врагове на „прогреса”. Духът на времето се стреми да принизи и опетни всеки истински носител на Христовия дух, какъвто е нашият Покръстител. И сякаш същият лукав дух, някога подстрекавал боилите на бунт срещу него с клеветата, че им е дал „лош закон”, хилядолетие по-късно продължава клеветническото си дело с други средства.
Татяна МАЧКОВСКА
Следва: ЩЕ ПОПРАВИМ ЛИ ГРЕШКАТА НА ИРЕЧЕК?
в. Труд, бр. 42 / 19 октомври 2011 г.
Втора част:
Св. княз Борис Покръстител не е избил 52-та болярски рода, както ни учеха в часовете по история. Той е екзекутирал само водачите на бунта и пълнолетните им синове. Заблудата тръгва от 19-годишния Константин Иречек, който в книгата си „История на българите” не само неправилно превежда една ключова дума от „Писмата на папа Николай І”, но и прибавя свои измислени твърдения, несъществуващи в нито един източник. С мултиплицирането им политическата екзекуция, извършена нот св. Борис напълно в духа на обичайната държавна практика, се превръща в нещо по-лошо от Баташкото клане. Откритието принадлежи на богослова Георги Тодоров, който в миналия брой подробно изясни проблема. Днес продължаваме разговора си с него.
ГЕОРГИ ТОДОРОВ, богослов:
ДА СИ ВЪРНЕМ ЧУДОТО НА КРЪСТА!
- Добре, Иречек е сбъркал, случайно или не – защо обаче грешката му хваща такива здрави корени?
- Там е работата, че неговият труд „История на българите”, излязъл през 1875 г., има звездна съдба. Само след година-две територията, за която Иречек пише, става център на важен конфликт, в който са замесени интересите на Великите сили. Изведнъж тая непозната и никому неизвестна балканска страна става номер едно в медиите, привлича кореспонденти и политици от цял свят. Всеки иска да научи нещо повече, а единственото, което може да се прочете за България, е книгата на Иречек. Освен че излиза на чешки и на немски, книгата веднага е преведена на руски език и получава „летящ старт” като единствен меродавен труд по въпроса. Така Иречек става единственият световен авторитет по българската тема и неговата грешка за 52-та „рода” придобива съдбовно значение.
- А българските историци тепърва прохождат и тяхната читанка, естествено, е Иречек.
- За тях това е аксиома – те не се замислят. И когато следващият свръхавторитет, проф. В. Златарски, повтаря тази неистина, стават двама, после трима... Най-лошото е, че грешката влиза в самия академичен превод, в научното издание на изворите на българската история. Оттам нататък никой и не помисля да сверява с оригинала. Така 52-та екзекутирани ставата 52 рода. Моралнитя смисъл на деянието вече е напълно подменен. Съвсем ядно е защо са екзекутирани водачите на бунта – в изпълнение на закона. Понятно е и защоса екзекутирани техните синове – за да не вдигат нов бунт. Но защо ще бъдат избити жените, децата, роднините? Това нече се тълкува като тероризиране и всяване на страх у народа. И веднага се конституира следващият антибългарски мит – че уж българите били християнизирани с меч и кръв. Нещо, което 1000 години след събитието (чак до Иречек!) отсъства в хрониките.
- Като си помисля колко романи, драми и филми черпеха вдъхновение от това измислено клане...
- За съжаление то беше имплантирано в съзнанието на българина и с ярки художествени средства. Постепенно с годините всичко, което знаехме и помнехме за нашия Покръстител, се заключаваше в избиването на болярските родове. Тая ненаучна и антиисторична теза отлично обслужваше атеистичния режим, затова и се фаворизираше, украсяваше и мултиплицираше. А понеже почвата й – грешният изворов превод – си стоеше, Българската православна църква не можеше да каже нищо. И тя премина в глуха защита – избра да не споменава често и да не говори много за св. княз Борис, за да не се хвърля петно върху християнизирането на българския народ. Тая гузност даде резултат. И до ден днешен нямаме нито една житийна икона на св. Борис – какво да изобразят, как коли невинни хора ли? Доскоро въобще не можеше да се намери негова икона, а и сега е трудно – дори в тясно свързаните с него Плиска и Преслав. А храмовете, посветени на Покръстителя, се броят на пръстите на едната ръка.
- Затова пък всякакви новоезичници, тангристи и сектанти развяват знаме, че християнството било наложено насила, че било пагуба за България...
- Още проф. Петър Мутафчиев твърди, че християнството дошло „преждевременно и по един неестествен начин” у нас. Но християнството няма как да дойде по „естествен” начин – то е свръхестествено явление, то е чудо на чудесата. Нашият народ чрез покръстването приема Христа, приема Истината, Спасението. Може ли Спасението на българите да бъде „преждевременно”? Впрочем, неговата своевременност се вижда и в свръхестествен план. Ето как. Мисията на Покръстителя стига до един сериозен конфликт – опасността от културно-цивилизационната свърхекспанзия на Византия. Покръстването се извършва от гръцки свещеници – чете се и се пее само гръцки, защото друго няма. Така България като културно-цивилизационен феномен неизбежно ще се претопи и накрая и в политически план ще стане част от империята. Св. Борис това го осъзнава много остро. Но задачата е нерешима по естествен път – как ще се пребориш ти с езика, на който е написано Евангелието? В оригинал ти го носят хората и ти какво, ще почнеш да шикалкавиш? А какво ще извадиш насреща?
И изведнъж се появява св. Константин-Кирил, Божий човек с Божия мисия, и ти дава решението на тепсия!
Нашият княз получава за превода на Свещеното Писание светец, който е равен на апостолите и комуто Сам Бог е явил българските писмена. И го получава предварително, дори преди още да се помоли за това, защото господ движи мисиите на двамата успоредно и едновременно. Божият промисъл е повече от очевиден – делото на светите Кирил и Методий щеше да пропадне без св. Борис и делото на св. Борис щеше да пропадне без светите братя. От това по-голяма своевременност, бих казал едновременност, на две чудеса...
- Мнозина обаче твърдят, че за нас било по-добре да приемем християнството не на Константинопол, а от Рим?
- Във всяко отношение – и геополитическо, и икономическо, и културно, и военно, и всяко друго – двата града по това време са несравними величини. Константинопол е в пъти повече от опустошения след варварските нашествия Рим – все едно да сравняваме днешна София и днешна Плиска. Цивилизационният, стратегическият избор тогава е бил градът край Златния рог. Още повече пък в духовен, есхатологически план. Надали осъзнаваме, че чрез своя избор св. Борис фактически спасява Православието. Папа Николай и св. патриарх Фотий неслучайно са се скарали за България – те и двамата са гледали на север и на изток. Изборът на българския княз е действително епохален, защото той предопределя пътя, по който ще тръгне славянството. Ако то беше тръгнало с Рим, щеше вероятно да възприеме и еретическите му отстъпления по-късно. И какво щеше да стане с Православието след рухването на Константинопол? Смело можем да кажем, че световната история в ІХ век минава през България.
- Как да осъзнаем и възприемем всичко това? Как да преодолеем отровата на мита и неговите последствия?
- Програма минимум е строго научната – да се поправи грешката на Иречек, да се изчистят преводите. И да се каже ясно: това събитие не е вярно, нямало е избиване на родове. Такива корекции в науката се случват редовно. По-трудно ще е да се преборим с метастазите на мита. Мисля, че трябва наистина да осъзнаем чудото с победата на Кръста – то съдържа и тогавашното, и сегашното разрешаване на проблема. Всичките тези стотици и хиляди разбунтували се войници, спрени от силата на Разпятието и сетне пуснати от Борис, са станали най-големите проповедници на Кръста, на Христа. Те са го разказвали и помнели до края на живота си, техните потомци са го предавали нататък. Как иначе да си обясним, че само за стотина години християнството дава такъв богат плод в България като иконопис, църковна музика, книжнина, светци? Така ли щеше да е, ако тия войници бяха разказвали за сеч и кръв? Тъкмо чудото с Кръста опложда християнизирането, преображението на българския народ.
- А ние цели векове да не го почитаме, да го потъпчем – това сигурно се плаща жестоко?
- После се чудим защо все национални катастрофи, защо все на нас ни се случва, защо нямаме идеали, защо бягат младите. Ами загърбили сме темелите си, крайъгълния камък и после недоумяваме защо се люлеем като тръстики от вятъра, защо все налучкваме и все не намираме себе си! Трябва да си върнем празника 28 март, да влезе победата на Кръста в църковния календар. И да го честваме в истински държавно-представителен храм, посветен на св. Борис. Действаща църква може да се въздигне и върху Голямата базилика в Плиска, като се запази автентичният археологически пласт, както се прави на много места в света. Но това място е повече туристическа дестинация, то не е столицата на България – там по-скоро ще е храм-паметник. А ние дължим на Покръстителя един всебългарски, катедрален храм в сърцето на съвременна България.
- Трудно ще е това завръщане...
- Прекъсвайки връзката със св. равноапостолен княз Борис Михаил, ние всъщност сме изменили на генералната линия в нашата история. Затова връщането към него ще е завръщане към същността ни, към самите нас. Ние с помощта на издателството на Зографския монастир направихме първата скромна стъпка – издадохме малка брошура с научното опровержение на мита за мнимото клане на 52 болярски рода. Тя се бъде раздадена безплатно на всички учители по история. Надяваме се в обозримо бъдеще и учебниците да бъдат поправени. Но това е недостатъчно – пораженията вътре в нас вече са станали. Затова имаме нужда от ярки, запомнящи се художествени произведения – икони, картини, книги, филми, които да разкъсат мрежата от заблуди, в която е оплетено сърцето ни.
- Сигурно трябва да се молим на св. княз Борис да се случи отново чудо. Защото ние имаме нужда от чудо в сърцата.
- Но чудото става само когато някой го иска. Ние въобще молим ли се на св. княз Борис?
Татяна МАЧКОВСКА
в. „Седмичен труд”, бр. 43, 26 октомври 2011 г.
Нагоре
