Втори интердисциплинарен конгрес по история на Стария свят - Секция „Цивилизации и култури на древните българи – V хил. – ІХ в. Пр. Н.е.
Тема:
Българите в етнофонда на човечеството – империи, държави и царства – V хилядолетие ПрН. ЕРА – ІХ век
Научен Д О К Л А Д на Акад. Йордан Стоилов Иванов, Асистент Анна Зографова – Чл.кор. на академия „МАБИК” и Асистент Елисавета Кърпарова – Гурния – капитан по морско дело
В генезиса на българската нация ролята на автохтонното население на Балканите е основна. Разполагаме със сериозно аргументирана информация, която ни дава възможност да проследим и възстановим най-старата легендарна история на българите, която векове наред е била крита.
Защото тезата за старозаветното ни библейско родоначалие е истинска.
В тази посока е работил усърдно и известният български учен - акад. Владимир Георгиев, дешифрирал писмеността на етруските, диска от Фестос и доказал, че Беласгите /Пеласгите/Бел-асите/ са били в основата на най-древното население от времето на неолита и ранния бронз на Балканския полуостров и острав Крит (6 000 - 2 600 г. пр. н. е.). Пеласгите ползвали линаерно писмо А, което доказват изследванията на професора по сравнителна лингвистика Г. Сотиров, а за глаголицата съществува теория, че е била създадена върху първообраза на алано-прабългарско руническо писмо, в което всеки древен глаголически знак е имал свой аналог от руните..
Според акад. - проф. Владимир Георгиев и критското население във времето на неолита е било изцяло /Беласгийско/ пеласгийско.
Пеласги е етнонимът на автохотонния народ, населявал Балканите като предгръцко население. Прииждащите племена, обозначени от Херодот като
Траки са имали родствена връзка с пеласгите, като изследователи и историци твърде неуместно заменили етнонима им с наименованието "траки".
Изследователят Петър Голийски допълва, че антропонимите и етнонимите са възникнали през 5-ото хилядолетие преди Христа.
Изследвайки етнонима „Беласги”, същият изследовател открива данни от времето на Тангризма, които пеласгите живеели в затворена общност, дефинирана от него като „Религиозен орден”, съществувал в периодда на 6-5000 г. пр. Хр.,
В този орден били използвани имената „Бълг” или Болг” /означаващи “светлина”, “мъдрост”, и „ власт”/ като варианти на името на пеласгите и на техния върховен бог Зевс, който е бил пеласгийски, а не древногръцки бог, и това е нещото което обръща наопаки цялата известна гръцка митология, която всъщност е митология на автохтонните балкански племена, а не на гърците – придошли в териториите на Балканите много по-късно. Аналогия с древни подобни жречески общества бихме могли да търсим само и единствено всред жреците на древен Шумер, назовавани и то много по-къснот „есеги".
От данни на старозаветните книги в Библията става ясно и, че пеласгите са били предци и на филистимляните. Някои съвременни арабски изследователи като шейх Анта Диоп са склонни да търсят връзката между праотците на палестинците и филистимляните като родствени на Бел-асгите, пеласгите или техен клон, който е бил едно от техните естествени продължения.
За нас етногенезиса на балканските народи, включително и на Пеласгите продължава да бъде обект на изследване. До неотдавна такива науки като прабългаристиката са се занимавали с етно-лингвистичните принадлежности и с произхода на предците, докато чрез научния метод на лингвистиката както и чрез изучаване на прабъларската символика и етнография са били изследвани само отделни аспекти. Не са изследвани добре протобългарските символи, древните гербове, знамената и инсигниите на предците преди и по време на древните разселения.
Според акад. Йордан Иванов, по името на Атрячите от Троя, интерпретирани по късно като етруски, назовавани също и тирени, по-късните историци ги идентифицират като ТРАКИ. Всъщност тирените-етруски са били /Беласги/пеласгите, данни за които присъстват в произведенията на Страбон и Тукидит. Според акад. Йордан С. Иванов същите протобългарски племена АТРЯЧИ, десетки поколения преди Троянската война мигрирали, в посока към земите на днешна Италия. По същите пътища по море до Лациум достига и библейският цар Еней, който там разселил своя народ. Тези факти вече са доказани чрез изследванията и откритията в областта на палеолингвистиката, палеобалканистиката, с дешифрирането на хетския език, критско-микенската линеарна писменост Б, писмеността на етруските/ още повече, че акад. Владимир Георгиев още през 1936 година аргументирано защитава тезата за троянския произход на етруските, доказвайки близостта и родствата на етруски, хетски и лидийски езици. Същата теза бе доказана по съвършено друг начин, чрез геномните изследвания на акад. Йордан Стоилов Иванов, дефинирал още през 1975 г., че древната прародина на Българите са Балканите и, че първите най-стари етноси тук са били дакомизийците и балтоилирите.
И тъй като Българинът е индивидуалист, не защото не познава историята си, а защото генетично знае, че историята на света е негова, длъжни сме да припомним отново и отново, че българска кръв е текла и ще продължава да тече във вените на представители на етноси и народи от петте континента.
С българска кръв към момента продължават да бъдат народите от Придунавието, Македония, Албания, Италия, Кавказ с Чувашия, Татария, КабардиноБАЛКХАРИЯ, ИчкАРИЯ /Чечения/, ИнгушЕТИЯ, Дагестан, АбхАЗИЯ, БашкИРИЯ, /БашкАРИЯ/Ы КазахСТАН, АфганиСТАН, ПакиСТАН, АзърбайДЖАН, КюрдиСТАН, УзбекиСТАН, ТюркмениСТАН, Етиопия, Йемен, Персия, Иран, Ирак, Индия, Тибет, Северен Китай, Монголия, Бурятия, Сибир, Поволжието, Армения, Турция, Македония, Косово, Хърватия, Босна и Херцеговина, Панония, Трансилвания, Прикарпатието, Бавария, Германия, Белгия, Италия заедно с остров Сицилия, Испания с Иберия и страната на Баските, берберите в Африка,Мароко, самите ДАРДАНЕЛИ, от древното име на българите ДАРДАНИ, разселени там след Троянската война,
Британия /от миграциите на бритите-болги/ с Англия и Шотландия, Ирландия, Норвегия, Прибалтика Америка и др. Така изброените държави само щрихират огромните територии на древните разселения.
Всички балкански древни етноси, както бе доказано чрез геномните ДНК изследвания са генетично свързани. А геномът за българите в днешна България, кодиран с маркер ЕМ78-алфа, регистрира официални 21% от съвременниците ни като потомци на етноси, живели по българските земи преди 7 800 години. Коментарът на акад. Йордан Иванов по същия повод бе, че процентите са доста повече от 21%, защото представителите само на един от етносите от България – шопския има корен на Балканите, който превъзхожда останалите. Специфичните му проучвания и изследвания от 1975 – 1980 г. не само че кореспондират с най-съвременните констатации по изследванията на човешкия геном, извършени от руски и американски екипи, но ги превъзхождат и изпреварват значително във времето.
По повод нароилите се множество неверни хипотези и теории за произхода на българите, сме изключително благодарни на ръководството на академия МАБИК, което ни даде възможност да аргументираме нашата теза.
Според класическите изследователи, прабългарите са идентифицирани като индо-европейци от източноиранската езикова група. Въз основа на анализа от най-ранните сведения за древната българска държавност, на съществувалите в старозаветно време протобългарски държавни обединения, империи, царства, въз основа на езиковите лингвистични извори, на генните изследвания, на изследванията върху на древнобългарската духовност, предхристиянски религии като тангризъм, зороастризъм, будизъм, даоизъм и пр., на обичаите, бита, древния фолклор, митологията, протобългарските писмени и епиграфски паметници, знаци и символи, Древния български календар и на съпоставките му с Шумерския, сътворен също в района на Придунавието, на китайския, взаимстван от българския, смело можем да заявим, че България действително е била и продължава да бъде най-старата държава в Европа и, че българската цивилизация е една от най-древните велики в света, което потвърди именитият британски учен Арнолд Тойнби.
Очевидно е, че така наречената“Изчезнала“ в хилядолетията назад във времето Велика България, с граници от Монголия, Китай до Атлантическия океан, на север Татрите и далече зад Карпатите, на юг – Средиземно, Бяло и Адриатическо море още няколко хилядолетия напред, отново във времето, трябваше да се доказва, за да бъде “преоткрита” за целия свят. В момента най-жалкото за нас българите е, че европейците и света не оценяват значението на нашите истински исторически корени.
В този наш труд, предмет на още едно изследване ще бъде и т.н. ЯФЕТСКА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ, на изследователя Соломон Розанес, която е особено ценна за науката. Според тълкованията на библейските старозаветни текстове, от синовете на библейския Ной, описан в „Битие” - Сим, Хам и Яфет - са произлезли всички библейски раси и народите по света.
Според френския изследовател Вирей, живял през 18 и 19 век, през 1801 г. са съществували предци на Ной, за които в индийските митове се разказва, че подобно на него те седем пъти преди него, преди /Ной/ са спасявали от потопи човечеството. Наричали ги Ману – прародители на хората. С тези Ману били свързани и легендите за потопи, сходни с библейския.
Проучвайки преписки на древните еврейски езици ладино, раши и староравински еврейски, изследвайки и монографията на руския учен акад. Павел Константинович Ковцов, коментирал средновековната поща - преписка на цар Йосиф ІV, Кхаган на Хазария, също и писмата на главата на еврейската диаспора в Кордоба, /Кортуба или Кертуба/, както и преписката на еврейския равин Хасдай ибн Шафруд, ректор на тамошния университет и тогавашен министър в двора при халиф Абдул Рахман ІІІ,/912-961/ както и по времето на халиф Хаким ІІ/961-976/, историкът Соломон Розанес се натъква на изключително интересни факти. В намерените преписи на писмените документи пише, че самият цар Йосиф ІV съобщава, че е син на Аарон - цар на държавата Тограма, като твърди в своя ръкопис, че произхожда от синовете на Яафет, от потомците на неговия син Тангра -Тогария. Владетелят съобщава как е открил своето родословие в старите родословни книги на своите прадеди. Той пише, че “Тограма имал 10 сина и техните имена били – Авийор, Турис, Аваз, Угуз, Бизл, Т-р-на, Хазар, Янур, Болгар и Савир. Цар Йосиф ІV произхождал от синовете на седмия син от синовете на Тограма”. " “Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето” казва през Х век хазарския Каган Йосиф. Тук специално трябва да отбележим, че тази теория съвсем не омаловажава значението на Латинския хронограф, в който се говори за прародителя Зиези – Мезей.
Коментарът на акад. Йордан Иванов е, че древните племена, продължили родовете на предците – просто всички са били наши братовчеди – първи, втори, трети. Коцков пише, че „Т.е. древните българи и едновремешните талиши, гилянци, алани, прадедите на осетинците са били синове на един общ прабаща – Тограма”. За тях и през 870 г. известният арабски хронист Ибн Якуби пише, че : “ Те - тези синове на Тограма – талиши, гилянци, дейлемци, българи, хазари, алани, даду /днешните дидойци от Източен кавказ/ и др. са от един общ корен!* Той дори съобщава както и хрониста Захарий Ритор, че” редом с едни други българи – всичките тези народи са имали много древни градове”, интерпретирайки ги като носители на една много по-стара древна култура на още по-стари племена. Френски автор – Жозеф дьо Гин, ползвал за съставянето на “Историята на хуните” (1756 г.) стари китайски и арабски извори е открил.
Яфетическия корен на българите, описан от неговия колега и съотечественик - ла Кроа, написал и издал през 1768 г. “Кратка история на Османската империя“. Позовавайки се на древна легенда за произхода на тюрките, достигнала до нас от узбекския летописец Абулгази (XVII в.), той сочи за прародител на българите Камари - Гомер . Ползвайки също още и чешки и полски източници, Шарл-Клод Пейсонел е извел като родоначалник на българите в “Исторически и географски бележки за варварите по поречието на Дунава и Черно море“ (1765 г.) Алан – също непознат за Библията син на Яфет.
Тезата за Балканския произход на българите днес се подкрепя и от артефакти и данни, от откритите находки в Аркаим и в още 30 града на територията на Азия. Между тях е и Карагалъ. Има легенди и артефакти и от разкритите древните царства Балхара, Бактрия. Има находки, намерени на територията на бившата Кушанската империя, в Индия, Китай и Тибет, Месопотамия и Африка.
През 1997 г. изследователят Е. Н. Черних информира света, че „в Южна Башкирия е имало земи, в територията на днешната Оренбургска област, заселени от много древни времена с протобългарски племена”. Същото важи и за уникалния древен протобългарски град на жреците Аркаим, в Челябинска област, проучванията на който родължават.
Наколко са хипотезите за произхода на протобългарите. Някои учени сочат Таримската котловина за прародина на българската идентичност, други я търсят в Източен Туркестан - района между Памир и Хиндокуш, където определят предците като потомци на митичните древни племена -тохари - юейджи. В историческата памет на уйгурите има спомен за родство с българите, както и при пущуните. Хипотезите обаче, че прародина на древните българи е била някъде там просто не са верни. Да – от районите на Памир и Хиндокуш предците ни, разселени там хилядолетия по-рано се завръщат. И това е била само част от пътя на мигралите, поели своя път от Балканите. Точно в това се състоят неверните тълкования на някои съвременни историци. И тъй като напоследък продължава да се преекспонира тази теза дори като теория за произход на българите от Памир и Хиндокуш, длъжни сме да отбележим, фактите са верни само отчасти, тъй като периодът на разселенията от Памир и Хиндокуш в обратна посока към Европа, представлява само фрагмент от много по-късните разселвания на народите на запад, в посока към истинската прародина - Балканите.
Както е известно, в старите времена планините Памир и Хиндукуш са били наричани Имеон. Те действително са били заселени от протобългарски племена, достигнали в разселенията си от Балканите до там. Затова ако по летоизчислението на Волжските българи, описано в древния епоса „Джагфар тарихи”, цитиращ дати от преди 30 000 г. пр. Хр., както и от “Книга за хуните” на Кул Гали, (XII век предците ни там са образували обединение от 7 племена, покорили необятни огромни територии и създали държавата Шам, това още веднъж е потвърждение на факта, че първата тяхна миграционна вълна е тръгнала от Балканите, в периода между 70 000 и 53 000 години назад във времето на топенето на ледниците.
Люлката на българската етногенеза е тук на Балканите.
В същите онези древни геоложки времена и най-старата и дълга европейска река Ит-ил /Дунав/, по данни на акад. Йордан Иванов е протичала с 37 км по - на север, от сегашното й положение, покрай местоположението на днешната столица на Румъния - Букурещ.
По данни на акад. Иванов, оцелелите от потопа на Балканите /трети по хронология от общо 8 известни,/ са живеели по билата на високте планини, а също и в района на Аскейноса - Черното море, което първоначално било сладководно езеро, с размери 54 на 36 км. При въпросния катаклизъм, във водите на Черно море потънали два етноса за което българската подводна археология вече разполага с данни – откритата каменна чиния на Черноморското дъно, отпреди 8 000 години е с изписани върху нея иероглифи - възможно най-старата открита писменост на света – още неразчетена.
Първите преселници занесли със себе си занаятите, мнното дело, постиженията в селекцията на житото, опитомените овце, кучета, прасета и коня, защото тяхното опитомяване също е ставало тук на Балканите.
По време на преселенията те разбрали, че свинското месо и сланината не били подходящи за топлите страни. Запазили тези животни за племената и етносите, които се заселвали на север. В Сибир, където сланината давала калории и предпазвала от студа, от който се научили да се предпазват, мажейки се със свинска и с тюленова маз, докато южните заселници започнали да използват овчата лой. В планините по традиция се разселвали родените в балканските планински райони на Балканите, а в равнините отсядали, родените в равнината. Така едните развили рудничарството и строителството,борели се с камъка, защото строителството било дело на планинците, които били и.рудничарите...а другите развили животновъдството, растениевъдството и занаятите.
Някои племена изоставали рудници, в които рудничарите не могли да слязат на дълбочина повече от 50 м. Така под форма на търсене на нови находища, започнала и миграцията със занаятите, с ювелирните изделия от сребро, злато, скъпоценни камъни и метали и абсолютно всичко, с целия поминък.
Истината е една - древните ни корени мигрирал на изток и югоизток от земите на Балканите , след третия библейския потоп,/от всичките общо осем/, които човечеството познава. Възхода на културите на първите етноси и народи вървял почти паралелно.
Последните възприети от класическата наука предбиблейски потопи се отнасят или по точно са определени от преди 24 000 години и от преди 11 552 г. пр. н.ера., Според изчисленията, изследванията и анализите на академик Йордан Стоилов Иванов, такова катострофално бедствие - световен потоп, той датира към 12 050 г., /считано от 1980 г. назад във времето/. Извел е изчисленията си по календар според него, в наше време, това е станало през ХІ месец, на 24-то число, когато потънала и столицата на континента край Южния полюс.
Оцелелите от този катаклизъм се спасили от този южен континент, достигайки района на днешния о. Мадагаскар. От там се разселили в 8 посоки – 3 на изток, 3 на запад и две на север. При това разселение били терминирани расите – желти, черни и червени.
А когато океанските приливни вълни нахлули мощно по времето на Черноморския потоп и във водите на сладководното езеро в региона на Балканите, те го залели и буквално разкъсали земята в района на Средиземно море и днешния Босфор. Мощността на прилива била ужасяваща. Мегацунамни вълни залели уникални древни градове и селища, създадени много преди разцвета на Варненската цивилизация. По същото време е съществувала естествена сухопътна връзка като ивица – суша, която е свързвала континентите Европа и Азия. По нея били осъществявени миграциите на първите бежанци, от оцелелите етноси, тръгнали в своето първо разселение на изток и югоизток. Вследствие на огромния прилив на океанска солена вода, сладководното езеро завинаги се преобразило в дълбоко солено море.
Потоп с подобна мощ е бил регистриран и по-късно между 8 и 7-мо хилядолетие назад във времето.
Специално Черноморският потоп е датиран от учените различно:.от преди 7 800 г. , от преди 5 700 г. и пр. Той също е станал причина за значителни миграции по познатия вече път през Кавказ и през Азия..
По тази причина следва да се прави разлика между понятията СВЕТОВЕН ПОТОП като гигантското бедствие, с огромни мащаби и местен потоп.
В литературните анали са описани най-малки три такива – веднъж от шумерите, от времето на Девкалион и Пира и Библейският. В паметта на много народи от атолите в океаните се разказват различни легенди за първочовеците Ной, Иима, Ману, и други, спасили семейства и животни с кораби, подобни на кораба на Ной.
Тук обаче следва да отбележим и,че и цялата речна кал от Черноморското езеро при потопа е била изхвърлена от вълната на придошлите поройни води, далече от днешните крайбрежни ивици на изток. Хилядите дерета, в районите на днешна Грузия, Абхазия и дори в територии и на Казахстан представляват последиците от това събитие. От изхвърлената фина кал там, по тези земи, местните се научили да правят тухли и огромни топки, които постявали по оградите на къщите. Тази кална маса единствено става за изпичане на тухли и керемиди, и количествата й са толкова огромни,
Щото са почти неизчерпаеми. По този повод преди десетилетия България пожела да помогне на тези страни в строителството на тухларски заводи, каквито бяха направени, в някои от страните. Но населението там и до днес предпочита да изпича само тухли, изложени в сурово състояние на слънце, което позволява самият вятър и дъждовете да спомагат за подпълване на фугите по природно естествен начин. Които са ходили в тези райони знаят за какво става дума и за да не се чудят, следва да се знае, че и до днес всичко на изток продължава да се прави от керпич по описаната от нас технология.
.
И тъй като по литературни данни, описаният потоп не е бил съвместим, с времето на отцеждането на ледниците, можем да заключим, че първото гигантско разселение от Балканите – като люлка на най-древната човешка цивилизация е станало точно във времето, както твърди акад. Йордан Стоилов Иванов, между 70 и 53 000 г. назад във времето.
В своето първо разселение на изток и югоизток, по времето след 3-тия потоп от общо 8 , според теорията на акад. Йордан Стоилов Иванов/, представители на оцелялото население от общо 123 местни балкански етноса, /и по данни на акад. Петър Петров/,след гигантски катаклизъм, мигрирали на юг и югоизток. Една част през Кавказ тръгнала на изток. Други още по на юг. Оцелелите тръгнали от Балканите, от района на днешна Сребърна /в Стара планина/, Пернишко, Брезнишко, Трънскотрънско, Драгоманско, от Западния Балкан, от западните крайща на софийското езеро във време и на неговото отцеждане.
Било е във времената на етносите – дакомизийци, пеласги, шумери, арменци...живели някога заедно.... Известно е, че протобългари от тези племена са се заселели в Месопотамия, в Мала Азия, където техни потомци живеят и до сега.
Днес много народи от Изтока, които нямат корените на историята си, защото е била занесена от тук. Такива са филистимляните – праотците на палестинците.
Част от балканското население, претърпяло бедствието, останало тук, по високите полета и планините. Това население е било терминирано от изследователи като трако-кимерийско.
Пътищата през Кавказ продължили към на плодородните земи на днешна Персия /Бабилон/ ,през Волгоуралието и още по на изток до територии в Земята на изгряващото слънце – днешна Япония, за което имаме преки свидетелства, цитирани и от самия император Хирохито, който в последната си среща с български дипломати каза, че е трябвало да изминат хилядолетия за да се срещнат народите ни отново. Още повече, че и в японските земи и до днес живеят представители на етнос със специфичен език, в чийто народни облекла присъстват българските шивици.
Тази имформация присъства и в научния труд на академика, предоставен на АН на СССР и Украйна.
Докато пътят на дългото завръщане на индо-европейските българи по време на Великите преселения на народите е бил белязан от техните многобройни държави, в които в различно време са влизали огромни територии от Китай, Индия, Иран, Пакистан, Афганистан и другите държави от Централна Азия, Каспийско (Българско) море, Кавказ, Армения, Мала Азия, Русия, Украйна, Балканите, Централна Европа. По пътя обратно към континента Европа, българските племена участвали в генезиса на древните нации на Германия (Бавария), Италия, Испания, Франция, Ирландия ...
От тогава са запазени етноними и наименования, с които местните съседни народи назовавали болгите: були, баллли, болгари, българи, балкари, буляри, биляри, бухари и пр.
В този период земите около реките Тигър и Ефрат били обитавани от Шумери, които вече обработвали метали и отливали сплави. Цивилизацията им е идентична с Варненската като приликите са в жезлите и в женските накити. При датиране с радиоактивен въглерод се оказа, че Варненската не култура не от преди 6-5 хил.г.пр.н.е., а е много по-стара.
Това обстоятелство е особено важно, защото в един прекрасен ден учените ще докажат, че Ниневия, Ур, Йерихон и българският ХатсУР /Хацор/ на хуритите БАЛХАРИС СА на повече от 8 хил.г.
Разселилите се по новите места вече имали познания, строяли по древен тертип огромни селища, обработвали глина, добивали мед, злато сребро и леели сплави, много преди останалите съседни азиатски народи. Техните потомци били ваятелите и обитателите на уникалните древни градове Аркаим и Балх. Създали царства – строили градове държави – Аркаим, Карагалъ, ХатсУР, МА-РИ, МЕГИДО, Бабилон. В ХатсУР, /Хацор – на територията на днешен Израел/ бил най-северният ханаански град, където изследователите са регистрирали наличие на ортостати, нещо характерно само и единствено за северните държави. В ХатсУР /Хацор/ до сега са разкрити 2 броя бронзови маски, бронзови царски статуетки, едната от които позлатена докато в България през последното десетилетие непрекъснато се откриват и леарните и инструментите и артефакти от много по-предишно време.
Според равина Бен Елиезер, откритите бронзови маски в Хатцор са датирани към 18-то столетие пр. Хр. А Старозаветните текстове не съобщават как е изглеждал самия град. За този град съобщава цар Соломон в библейски текст. Едно обаче особено важно откритие от онова древно време на територията на Хатцор, което продължава да бъде актуална загадка за учените до днес е, че върху площта на дворцовия храм от 15 в. Пр. Христа , в/притвора и предверието/ както и върху "сърцевината" на двореца не е имало застрояване по причина, че мястото е свето. Предположението на археолога Ядинт....е, че вероятно в онова далечно време е съществувала някаква стигма, по силата на която древните народи проявявали уважение към това място, около което били извършвани и древни ритуали и жертвоприношения и огнепоклонство. Този древен храм – много по-стар от Вавилонския, бил сътворен от жреците на предците протобългарски преселници, които запазили и там част от българските обичаи, но езикът им в голяма степен се променил..
Откритите в старите територии на България през 70-те г. на ХХ в. клинописни плочки и тяхната дешифровка свидетелстват недвусмислено, че Придунавието е било истинската древна прародина и на древен Шумер /Суйбиер/ ,за което свидетелстват многобройните топонимични и антропонимични наименования през земите, през които народите са вървели, така и тук, запазени до днес, като Шумен, с. Сумер, /Шумер в Монтанско/. Тези и други архаични паметници ,в никакъв случай не трябва да се възприемат като случайно. Според изследователя Марин Димитров, Шумерите на Балканите изначално са били етнос, а не нация. Според друга, хипотеза шумерите са преминали през Кавказ за да достигнат Южна Месопотамия и поречието на Ефрат. По време на разкопки на древни градове в Месопотамия и източна Сирия – царството Митани, на хуритите – балхарис, са били открити останки от културата Урук. Немалко учени потвърждават, че шумерите са преминали през Кавказ, в придвижването им на юг. Междувременно един от най-точните древни календари на света - Вавилонският е включвал особенности, дали основание на изследователите му да заключат, че е бил създаден - сътворен в Дунавските географски ширини. И когато коментираме тези факти, следва да отчетем, в хода на историческото развитие, че именно предците ни дакомизийците, шумерите , протобългарите – пеласгийци, арменците, сапите, сепейците/шопите/, са започнали като етноси почти едновременно възхода на своите древни цивилизации. Те са всъщност истинските първи създатели на инсигниите, емблемите, знамената, гербовете и символите. И тъй като в древността или във времето на предците, традициите са повелявали щото приемствеността да протежира исторически развитието на нациите, със закона за приемствеността се появили и човешките закони за символите. Те позволили още от дебрите на древността, етносите и народите да бъдат разпознавани по символите, знамената и инсигниите, по седлата, по конете, по юздите на конете, както и по самите коне, по самото облекло, по печатите на лицата, които са изпълнявали функциите на държавната власт – Кханска, царска и т. н. По това са познавали, виждайки коня, седлото и облеклото, кой в древността какъв е и то с цел, да бъде разпознат един народ от друг, древните създали инсигниите с някои различия.
Точно този процес е намерил своето реално отражение в най-старите книги на света - “Ведите”, които и до днес остават най-древните литературни и културни паметници, в които има достатъчно текстове, потвърждаващи нашите тези.
Редно е да отбележим, че не са правени обстойни топонимични и антропонимични изследвания на древните територии, с разселенията. Например тук на Балканите възниква и най-древното, обожествено в хилядолетията женско име – Рада. Рад-ха, Радха КРИШНА, което достига Хималаите, Индия иТибет, Тян Шан и Урал.
В “Законите на Ману”, в книги ІV и VІІ, историците - изследователи могат да преоткрият много данни за предците, и за величието на народите , живели някога на Балканите и отседнали след митарства и разселения и по теченията на р. Ганг, Тигър, Ефрат, а впоследствие и по крайбрежието и на Каспийското море. Точно тези народи създавали по пътищата си уникални древни велики държави.
Достигайки Азия, от основните мигриращи балкански племена се отцепили клонове, които се отправили към днешните земи на Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на Двуречието създали държавата Самария (Шумер). Били носители на уникална култура, с която обучили местните. Застроили древни велики градове, развили земеделието и скотовъдството. Основали градове-държави, които строили върху хълмове от страх от нов потоп и ги защитили със стени. В тези градове живеели по няколко хиляди. Подобни градове били Ур, Урук, Лагош, Мегидо.
През Среднобронзовата епоха, Хатцор, /ситуиран преди 7 000 години/, бил един от първенстващите, най-силни градове в Ханаан. Големи земни насипи и диги, ровове и няколко укрепени порти го защитавали от нападения. Голям разцвет градът бележи в 5 – 2 хилядолетие преди Христа.
Един от по-късните негови владетели бил цар Ибни - Абду, чието име означавало "Син на Хадат" . Този владетел е изиграл особено важна роля в политиката на т.н. "Плодороден полумесец" или територията, обхващала земите от Египет до Иран. За това научаваме от клинописните архиви, открити в двореца на царството Мари, /също протобългарска държава/ на западния бряг на Ефрат в Месопотамия. От близо 25 000 клинописни таблички, в 20 от тях се споменава името на града Хатцор. В тези дворцови документи, датирани от 18 в. Пр. Христа, се говори и за посланици и вестоносци, посещавали Хатцор както и за кервани, натоварени със злато, сребро, тъкани, подправки, слонова кост и различни други стоки, пътували и търгували там. Една от разчетените и запазени клинописни таблички информира, че владетелят Хамурапи, създател на първата регистрирана правна система, живял /1792 - 1750 г. Пр. Христа/, като цар на Бабилон имал за свои представители - официални лица в Хацор:
"Двама вестоносци от Вавилон, отдавна пребиваващи в Хацор, с един човек охрана тръгнали за Вавилон"/7/. На друга табличка са били записани и няколко поръчки на царя на Хатцор - Ибни Абду за калай, използван за получаването на бронз.
Керваните, пътували между Вавилон и Хацор минавали и покрай други два големи търговски центъра Yam Khad i Qatna Разположението на града Хатцор било по трасето на основния сухопътен търговски път, чието често упоменаване, в архивите на царството Мари доказва неговото значение му в "Плодородния полумесец" през Среднобронзовата епоха.
Хатцор е бил споменаван често и в египетски папируси и в документи. Бил записан и в аналите на градовете на фараона Тутмос ІІІ /1490 - 1436 г.пр. Христа както и на градовете на Аменхотеп ІІ /1438 - 1412 г. Пр. Христа/ и Сети І /1305 - 1290 г. пр. Христа/. Хатцор е белязъл разцвет и през къснобронзовата епоха. Три писма, изпратени от царя на Хатцор - Абди Тирши, /14 в. пр. Христа/ до египетския фараон Ехнатон / 1348 - 1338 г пр. Христа/, били намерени всред архивите в Тел Амарна в Египет. От всичките древни ханаански владетели на градовете – царства, единствено Абди Тирши бил титулован като "цар" от фараоните на Египет. Владетелите на Ащарот, от/Басан/ Васан и Тир се оплаквали от царя Абди Тирши, че е завладял техни градове/ /. Владетелят на Тир обвинил в клинописите Абди Тирши, че е напуснал своя град и отишъл при народа хабиру /+ /. В друг клинопис се съобщава как владетелят на Ащарот се оплакал на египетския фараон Ехнатон, написвайки следното: "Царят на Хацор взе от мен три града"/ /.
Наименуванието Хатцор е било открито и в Ленинградския папирус 1116 А , също и в папирус от времето на Анастази І. Част от документите са и от времето на фараона Рамзес ІІ /1290 - 1224 г. Пр. Христа/. В тях името на Хатцор се изписвало и като име , "наред с онова на близката река"/ ? /.
Всички цитирани документи били открити извън Ханаан, затова бихме могли да предположим, че писмата, разменяни между царствата Мари, Египет, от Тел Амарна до Хатцор и обратно е следвало да бъдат пазени в архиви на града, но за съжаление до момента такива не са открити. В нито един ханаански град на съвременната територия на държавата Израел не са открити данни за това.
Щрихирайки пътя, мигриращите заселвали свободните пространства, в които оставали да живеят хилядолетия. Други продължавали пътя към Урал, в райони на езерото Байкал както и по територии на днешните Монголия и Удмуртия /Бурятия/. Предците се разселили из Турфанската област, по теченията на Горен Енисей, Ордос, Об, в Саяно-алтайския край, във Ферганската долина, района на планината Белур (Памир), съседен на древната предарийска цивилизация Мохенджо-Даро, а също и в територииите на днешните държави Афганистан и Пакистан. В “МАХАБХАРАТА” има текстове, в които се споменава „за българи по името на които, едно от древните морета е било наречено българско /впоследствие Каспийско.
В периода 6000 – 4000 пр. част от протобългарските племена отдавна били разселени из изтока. В същото време и други от тях продължавали да живеят в района на Враца, където местните се занимавали със земеделие, скотовъдство и грънчарство. В село Градешница е открита керамика със специфични надписи, датирани и възприети от учените като едни от най-старите в Европа. Тогава в региона е бил вече развит медния рудодобив.
5500 г. пр. Хр. - В своe изследванe върху най-стария български календар, от който са взаимствали китайците, професор Васил Златарски е определил за начало на време-измерването по него 5500 г. пр. н.ера. Този зодиакален календар, с дванадесетгодишен цикъл е бил обявен от ЮНЕСКО през 70-те години на ХХ век за най-точен на всички времена. Според проф. Волфрам Еберхарт, автор на книгата “Локалните култури на Китай”, китайците го копирали и в периода 2697 г. - 2637 г. пр.н. е. и заменили с него своя лунен.
5 000 г. пр. Хр. - Изследвайки съдовете от 6- килограмовото златно съкровище, открито в България във Варненския некропол, проф. Колин Ефрю ги е определил като “ най-старото ювелирно злато в света”. По-стари са находките от времето на дакомизийците като каменната чиния с най-старата писменост, открита на морското дъно, в акватория на Балчик. За този култов съд, учените са изразили мнение, че е сътворен от култура, много по-стара от крито-микенската.
3182 г. пр. Хр. Тогава е бил регистриран гигантски потоп в Междуречието, по причина на който била разрушена столицата на града-държава Ат-Алан. За да се спаси, част от населението забягнало в култовата планина Арарат. Въпросният потоп поставил края на управлението на българските династи в Шумер.
3000 г. пр. н. е. В началото на III хилядолетие пр. Хр., в Месопотамия навлезли семитски племена, които отблъснали българите – арийци в посока на устието на реките Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер бил Зиези, (посочен за родоначалник на българите, в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Зиези бил победен от семитския владетел Саргон Велики, като след смъртта му огромни групи българи мигрирали в посока Централна Азия.
Към същото време науката датира и създаването на египетското пиктографско идеограмно писмо. В Месопотамия е бил разпространен ХУРИТСКИЯ език, на който говорели хуритите балхарис /HURITI BALHARIS. Шумерите го назовавали субарийски. Шумерите са идентифицирани от българския изследовател Марин Димитров като етнос, а не като раса. В литературните анали за тях присъстват данни като за етническа общност, много по-различна от семитите. Една интересна подробност: Едва през 1 хилядолетие пр. Хр., жителите на Месопотамия се научили да различават шумерите от семитите.
Във втората половина на 3-то хилядолетие пр. Хр. стартирало и преселението на номадските етнически племенни групи амореи - марии, които основно били планинци, без представи за зърното и пшеницата. Не ги консумирали. Нямали и представи за градовете –държави. Хранели се с трюфели, мляко, мед и сурово месо и живеели по пещерите, а след смъртта си оставали дори и непогребани.
По същото време и в земите на днешните Етиопия и Йемен живеели разселилите се преди това наследници на великите ни предци. Между тях имало владетели от династията Богорис, потомци на същия най-стар династичен род Дуло от придунавието. В Етиопия имало клон на рода Дуло, който дълго време властвал и след династията Богорис. Известен нейн владетел от 16-то столетие преди христа бил Аспарис. Част от владетелите, продължители на рода Богорист властвали и в земите на днешен Йемен.
В земите на днешна Етиопия и до днес съществуват предания за народ от преди 3000 г. пр. Хр. , ръководен от царската династия Богорис, преселили се там без своите корени. Едно от българските колена от там мигрирало на север по реката Нил, във времето на фараона Менес. В “Илиадата” Омир /или Тамирис от Тракия/ е писал за древен владетел от Родопите, назовавайки го с името Мемнон: “Мемнон, цар на етиопци почтени”. Представители на същото коляно “Богорис” били майсторите-строители на древния град Аварис, ситуиран някога, в района около Кайро, днешната столица на Египет.
Във времето на Второто хил. пр.Хр., в Месопотамия е датирана историята на българите хури-урарти, мигрирали към Индия и Туркестан.
От историята е известно и, че Персииските династии на Аршакидите, Пахлави и Сасанидите са се считали за потомци, по-точно за наследници на древната протобългарска държава Балхара със столицата Балкх... . И докато част от древнобългарските племена – кимерийци били ангажирани като войни – наемници във времето на цар Саргон Велики, друг клан, известен като хунори се отправил на североизток към пазвите на Азия и земите на днешен Китай.
Българските племена хури-урарти, мигрирали към Инд и в Средна Азия, Кашгария, Талас. Впоследствие, но значително по-късно техни потомци създали Тохарските царства и Кушанската Империя Дуло в Индия.
Значителен клан от протобългарски преселници отседнал трайно върху територии на ситуираната конфедеративна държава БЪЛГ, разделена на 15 протектората със съответни закони и владетели, подчинени на пъровладетеля. Столицата Бълг (Балх), в превод означавала "Майката на хилядата пещери",а държавата БЪЛГ била наричана "Майката на хилядата градове". Тук възниква въпроса, коментиран от изследователя Константин Каменов – били ли са хуни /Куни/ балканските арийци, разселени по тези земи?!
2-1 хил.пр.н.е. индоариите преминали обратно и в Кавказ, като се разселили в райони на Заграс, Иранското плато, Индия/север/ и из цялата територия на древните държави Партия и Бактрия.
От същия период учените определят като най-важен дардския език от района на Кашмшр, като един от староиндийските диалекти бил санскрит, възприет от изследователите по-късно като основен за историята, защото е имал писмен аналог.
2 750 – 2 726 г. пр. Хр. синовете на Зиези - Хайтал и ХуРусан повели народа Ху Хунори/”Могъщите господари на света”/ към земите на хуните-ефталити - териториите на древните Балхара и Бактрия. Там впоследствие учените са регистрирали присъствие на племената от източната - монголоезичната група Жун, а също и от представители на западната - ираноезична Ху.
Древната ХУНСКА ИМПЕРИЯ е регистрирала владетили, с гени от най-стария династичен род в света – рода “Дуло”.
Периодът 2356 - 2208 год.пр.н.е. е бил времето на старата китайска империя, както е описано в "Малая советская энциклопедия" към което се вписва и името на народа Хун-ну, споменаван многократно в китайските хроники и анали, описващи как тези Хун-ну са воювали с Китай. Заради тях била построена Великата китайска стена. Отделно в китайски анали се споменава за съществуването и на старото царство Ин /Шан/, датирано в хрониките към ХVIII - ХII век преди н.е. както и за легендарното древно китайско царство Ся, регистрирано в периода 2205 до 1767 год. пред н.е. , чието съществуване е било доказано, чрез открити археологически артефакти. От същото време са и находките - старинни руини от укрепени градове. /По В.М.Массон /. Всъщност древните китайски историци са писали, че народа хун-ну е съществувал още преди основаването на царството Ся. Хун-НУ се отличавали с изключително по-високо си културно развитие от китайците. Изследователят Массон пише, че във времето на династия Ся, буквално изведнъж се е развило производството на бронзови изделия. Тук можем да направим известна аналогия – известно е, че през третото хилядолетие преди н.е. бронзът отдавна вече е бил известен на нашите предци, заселени в Алтайския край и в Минусинска котловина
Проф. Велфрам Еберхарт е описал подробно в своя труд, посветен на “Локалните култури на Китай”, че : „През 2697 г. или 2637 г. пр.н.е китайците заменили своя лунен календар с българския дванадесетгодишен цикличен календар, отчитайки неговите предимства като по-късно те заимствали от предците на българите и леенето на цветни стъкла”.
Преди време изследователите Хартвин Хаусдорф и Петер Краса са се натъкнали на уникална находка, в провинция Шансу – Северен Китай. Били разкрити над 120 пирамиди – по-стари и по-внушителни от египетските. За тях са се произнесли и китайските им колеги - д-р То Уай и проф. Чи Пенлао. В същия регион до т.н. „мъртви градове” Лулан и Ния, още през 80-те г. на ХХ век, археолози открили още и 120 европеидни мумии, които според американския учен Виктор Маир били погребани между 6000 и 4000 г. назад във времето. Чрез генно изследване, изследователят Паоло Франкалаци установил, че това са били трупни мумии на кавказки индоевропеиди. Върху слепоочието на мъж бил регистриран татуиран тангристки знак, а мъжът бил облечен и обут в характерна българска носия, с навои. Всред откритите предмети до женските мумии имало и шапки – тип каподулии, с високи черни гугли. Некрополните находки включвали фрагменти от вълнен плат, одеала, престилки, с типично български шевици и орнаментика. В некрополите били открити и артефакти за наличие на типични древни български бойни снаряжения....
1764 г. пр. Хр. Балкански българи са се разселили по бреговете на река Селенга и езерото Байкал, както и в района на великата китайска река Хуан ХЪ. Там било ситуирано царство на народ, описан в китайските анали като «хунну», или сюнну. Много интересна е китайската династия Ся, чийто край е бил регистриран при възцаряването на Шун Вей, сина на цар Цзе-куй, който през същата година премесил резиденцията си в северните степи. Така било поставило началото на съществуванието на народа на хуните. Съществуват литературни данни за 1158 год. пр.н.е., когато ванът на Чжоу, Вен нападнал народа „хянюй”, който в бягството си се преселил през пустинята Гоби на север и така било ситуирано Хунското царство. В аналите за него се говори като за «Времето на Западните Чжоу /II пол. на IХ век преди н.е./. Китайците описали как са водили кръвопролитни войни със северните народи "Бейди", обединени от хун-ну в царството СЯ-нюн.".
Сведения за империята на Хунорите вече са открити не само в хрониките но и от китайските археолози, за което свидетелства разкриването на древния град ТONGWANGCHENG /ТОНГВАНГЧЕНГ/ от 419 г. пр. Хр, строен от хуните XIONG NU – КСИОНГ НУ.
/Бел ред.: Става дума за т. Нар. “Мъртъв град” на тюркоговорящите хунски племена. В китайската преса и във в. “Дер Бунд” от датата 7.10.2002 г. същият град е отъждествяван многократно с Фенкис от пепелта, изровен от пясъците на пустинята в целия му древен блясък. Този град бил изграден в китайската империя от най-древната етническа група в света. Такова определение на откритието на града TONGWANGCHENG /ТОНГВАНГЧЕНГ/ даде и китайският учен и изследовател Чжоу Шугуан - председател на китайското дружество за най-старите градове. Владетелите на същия град воювали някога с император Цин Ши Хуанди /династия Цин/, в периода 212-207 г. Пр. Хр., стартирал строежа на Великата Китайска стена, отбранявала древен Китай от Империята на Хунорите. И императорът Мао Дун както и синът му Кхан Юи Лао Шан също регистрират огромен възход на империята. /
За изясняване факти и източници, които биха били полезни на историците, както и генеалогията на прабългарите, акад. Йордан Иванов препоръчва да бъдат проучени взаимоотношенията между владетелите на китайската империя и “белите северни варвари” /хонорите/. Той съветва да се прочетат в оригинал произведенията на Си Ма Цян, Фан Цяо, Цзин Шу в “История на династиите”, Юй Хуан и Вей Леу /”Виейският обзор”/, Бан Гу, Цян Хан Шу /”История на старата династия Хан”/ и Сюи Тянлин, Сихан Хуияо /”Обзор на западната династия Хан”/.
В китайските анали има данни за “хуните на Севера” живяли на север от Китай, за Империята на хунорите, с генеалогия на почти всички нейни владетели.
Съседни на Китайската империя били и царствата в Бухара, Самарканд, Маймураг и др., в които владетелите, според китайските източници били титуловани с титлата ШУБИ / ФУБИ/, която разгледана етимологично би могла да се възприеме и като преведен вариант на старинната протобългарска титла за владетели СУБИГИ/Сюбиги/.
Изследователят Константин Каменов пише още, че във владението Илек, ситуирано на изток от Бухара, царувал владетел, с името Спас, титулован като ТЕГИН, кореспондиращо с титлата ТИКИН, от наименованието КАНАР-ТИКИН. Такава е била в древността и титлата на престолонаследника на протобългарската държава.
2000 г. пр. Хр.
От времето на ІІ хил. Пр. Хр.само преди дни бе разкрита ритуална погребална могила на върховен цар –жрец на местен автохтонен етнос, в района на землището на с. Изворово, общ. Харманли от времето на бронзовата епоха.с много ценна златна ювелирна находка -.накит от 320 мъниста с формата на ечемичени зърна, златни фрагменти от вретено, украсено със соларна шарка, златна и сребърна плочки, свързани със сребърен нит, сребърна халка и бронзов нож, с каменен брус.
Подобна златна находки, с форма на ечемичени зърна е била открита само и единствено на о-в Крит - бижу огърлица, с 24 мъниста. Българската находка обаче е значително по-изящна и богата. Покойният български професор Владимир Георгиев бе един от първите, допринесли да разчитане на критско-микенската писменост. Днес неговите открития се разработват от учени като Бранденщайн, Ван Виндекенс, Карноа, Мерлинген и Хаас
От втората половина на II хил.пр.Хр. до античността (VI в.сл.Хр.) на територията на днешна България са открити немалко артефакти от пристанищни градове, разположени по протежение на цялото крайбрежие на Аскейноса и в акваторията. Пристанищата които са функционирали през средата на II хил.пр.Хр. (късната бронзова епоха) са били в района на днешните нос Шабла, (Карон Лимен), нос Калиакра (Тиризис) и около северното пристанище на Месамбрия, Аполония, Маслен нос (Тера), северно от Урдовиза.
По същото време в Китайската империя е била извършена писмена реформа според която са били въведени йероглифи за шипящите звуци, типични за българския език.
1800 г. пр. Хр. Ариите тръгнали в своя завоевателен марш от района на Памир и Хиндукуш към Индия и завладели нейните северни територии. Жреците - пазители на древните знания бълг-ариите, придошли и заселили се в района на днешна Индия били назовавани брахмани и външно се отличавали със специалните си ритуални прически – тип чембас - "sikha” – знак за тяхната върховна мъдрост.В района на Северна Индия били ситуирани царствата Боло и Нишапур, управлявани от протобългарски владетели, титуловани като “балхари” и “канабари” - по [Абурайхан Бируни (973-1048) - Съч., Ташкент, 1957 г., т. I, с. 55, 111; т. II, с. 202]. Протобългарско царство „Болор” било ситуирано и в планините, между Памир и Хиндукуш, което отстояло „на два дни път вляво от р. Инд”. Било именовано още и „Бургар” и се намирало южно от Самарканд - /днешни територии на Таджикистан/, в поречието на река Зеравшан. Царството било именовано още и Фалхар. Следва да уточним, че в таджикския език името „българи” се е превеждало като БУЛ-ХУЛ/ БУЛ-хол/.
1600 г. пр. Хр. - от тогава датират най-многото открити в света клинописни находки.
1505 — ок. 1480 г. пр. н. е. В този период е управлявала царица Хатшепсут, по времето на която бил строен уникалният терасовиден храм в Дейр ел Бахри – място, свързано с дълготрайно присъствие на протобългарите.
1500 – 1100 г. пр. Хр. Протобългарски пеласгийски балкански племена преминали и се разселили из целия остров Крит.
1300 г.– 1200 г. пр. Хр. - Аналите от това време регистрирали народ, с името "българи", за което свидетелства "Хронографията" на Йоан Малала, в която се упоменава, българи са участвали в Троянската война: " . Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци,/ а сега българи"/. Във времето на Троянската война мирмидонци се именовали и жителите на Тесалия. Изследвайки този период, известния учен проф. Владимир Георгиев е разграничил /Атрячкия-от Троя език от фригийския и дакийския и е определил мястото му както и това на илирийския като задължително, всред останалите индоевропейски езици.
Троянската война от същия период се явява своеобразен разделен контрапункт във времето на древността, с кодирани истини за най-старата българска история. Според Бахши Иман, в епоса на Волжките българи “Джагфар Тарихи” има немалко данни за наименованието на древна Троя, което е древнобългарски топоним - Улуг Етреч или Велик Етреч.
Аналите на Тит Ливий описват най-подробно как след падането на Троя, дарданският вожд Еней, син /според легендаа/ на цар Анхиз и богинята Афродита, бил братовчед на цар Приам /от дакомизийско потекло/ със съпруга Хекуба – също дакомизийка/, , бил пощаден от елините, заради доблестта и храбростта си.
Цар Еней воювал редом с тракийския цар Резос, който паднал на бойното поле.
Съпровождан от вожда Атенор и част от оцелелите войни на цар ПелеМЕН, загинал в боевете край Троя, протобългарският дардански цар Еней тръгнал с флотата си през Сицилия, като достигнал града Лаврентум, когото назовал също Улуг Етреч/ Троя. И както пише Тит Ливий:”повел Еней с флотата си свита от оцелелите троянски първенци, от енетите, понесъл отечествените пенати, взел със себе си баща си и сина си Юл Асканий, който пък станал родоначалник на цяла плеада римски императори и диктатори от рода на Юлийте и Цезарите. Еней воювал с племената Ритули и след немалко перипетии стигнал със съотечествениците си до града на цар Латин – Лациум, където се сгодил за неговата дъщеря Лавиния. Цар Латин паднал посечен на бойното поле във войната с Турн. След смъртта му дарданският /български/ цар Еней седнал на трона, оженил се за Лавиния и обединил местните племена със своите троянци. Според историческите анали Енетите/ВЕНЕТИ, съюзници на Троя, водени от вожда Атенор, които също съпровождали Еней били племе от Пафлагония /от Мала Азия/. Те се разселили и отседнали трайно из земите, в областта около днешния град Венеция, кръстен на тяхното име - ВЕНЕТИ. Дарданският протобългарски цар Еней, посмъртно бил обожествен, докато синът му Юл Асканий/син на Креуза/, основал в подножието на Албанската планина легендарния град Алба Лонга”.
Генеалогията на рода на Юлиите върви пряко чрез Юл Асканий, Силвий, Латин, Алба, Атис, Капис, Капет, Тиберий, Агрипа, Рому, Силвий, Авентий, Прока, Нумитор с дъщеря Рея, Амулей. Юл Асканий бил почитан като родоначалник на римския род на Юлийте и точно н негови потомци били и императорите ЦЕЗАРИ - Гай Юлий Цезар/100-44 г. Пр. Хр/ , осиновеният син на Цезар - Октавиан Август – първи принцепс, управлявал от 27 г. Пр.н.ера т 23.09. - 63 г. до 19.08. през 14 г. пр.
1200 пр. Хр. – българи - бугари от Атрячите от Улуг Етрек/Троя както и племена от района на реката Буг - територия на днешна Украйна се заселили в дакомизийските земи на Балканите.
1000 г. пр. Хр. Протобългари, начело с владетеля Кхан Тимоти от рода Дуло, заедно с арийски и гетски племена завзел територията на Балканския полуостров. Артефакти за тяхното присъствие има в Странджа и в Сакар. Тези обединени племена отблъснали балтоилирите от Балканите на юг и Запад към Адриатика.
От същия период са открити в териториите на страната ни хиляди соларни символни знаци и посочки, древни свастики, в посока по часовниковата стрелка, петроглифи, триквестри, спирали.
Подобни находки са били откривани и в района на Северното Прикавказие, в старите територии на Берсилия, в Чечено-Ингушетия, в Дагестан, в териториите на Стара Велика България. Между находките има кръстове, магически знаци, розети, кръстовидни ипсилони, знака на рода Дуло, Подобни са откривани и в други райони между Черно и Каспийско море и по Кавказките планини. Там българи били болшинство. В този регион, и то най-вече с уменията да ваят каменни градове, да изработват уникални накити – традиция, която съществува и днес в района на Кубачинския аул в Кавказ. В Кавказ българите се прочули с древните си бойни изкуства. Там те асимилирали по-малобройните племена като впоследствие ситуирали СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ на КХАН БАЛТАВАР КУБРАТ ВЕЛИКИ.
В Кавказ българите , разселени по поречията на реките Сулак, Чегем и Баксан построили градовете Булкар Балк, Кумук ,Самандар и Хумар, които считали за приемствени, от времето на Велика Балхара. Известно е, че известният хронист Мовсес Хоренаци, в арменската "География" е написал:
„Сарматия (Азиатская) отделяется от своей половины (Европейской) восточными оконечностями Рипейских гор, рекою Танавис, Меотийским морем, и простирается вдоль Кавказских гор у Грузии и Албании до Каспийского моря.
В Сарматии находятся горы Гиппийские (—‛Ιππικ), Кераунские ( — Κεραύνια) и другие, и многие реки, в {35} числе которых Этиль с 70 рукавами (истоками, 70 ), на берегах которого укрепился народ басилы.
Следующие народы живут в Сарматии133: 1. хаза-{36}ры134, 2. буши (var. булхи), 3. баслики (барсилы), 4. апшеги, 5. апхазы, 6. царственные сарматы, 7. иппофаги, 8. нахчаматьяны135, 9. фтирофаги, 10. сюрикаци, 11. митрикаци, 12. амазоны, 13. аланы, 14. хебуры (var. хебары), 15. кудеты, 16. скюми, 17. аргаветы, 18. марголы, 19. такоци (var. такры), 20. аргозы, 21. дачаны, 22. пинчи, 23. двалы, 24. гунны, 25. воспуры (var. апулы), 26. цанары, у которых проходы Аланский и Цекан, 27. туши, 28. хуши, 29. кусты, 30. антропофаги, 31. цхаваты, 32. гудамакары136, 33. дуичики, 34. дидоци (var. дигои, вернее — дидои), 35. леки, 36. катапастианы, 37. агутаканы, 38. хенуты (var. хенуки), 39. шилы, {37} (var. шибы), 40. тчигбы (тчиги), 41. хелы (), 42. каспы, 43. пyxи, 44. ширваны, 45. хсраны (var. хараны), 46. таваспары, 47. хечматаки, 48. ижамахи, 49. пасхи, 50. пусхи, 51. пиконаки, 52. баканы, 53. маскуты, у самого Каспийского моря, куда доходят отроги Кавказа и где воздвигнута Дербендская стена, громадная твердыня в море137. Севернее живут гунны, у которых город Варачан138 и другие города. Царь Севера называется Хаган. Он владыка хазар. Царица же, жена Хагана, происходит из рода Басилов.
ІХ век Пр. Хр. - след смъртта на кутовия цар Соломон били ситуирани Израилтянското/северното/ и Юдейското царства/южно/. Предците ни подкрепяли първото, но след смъртта на цар Соломон, предвождани от владетеля Тимоти - брат на Савската царица, отново мигрирали на северозапад. Царица Македа /известната владетелка на царство САББА, именована като Савската царица/, също участвала в грандиозен поход през Балканите към Алпите. Тя създала поколение с цар Соломон, завършило в ХХ век, с династията на етиопския император Хайле Селасие, който е бил 256-ти потомък на легендарната царствена двойка.
Във времето на пророка Заратуштра, който според изследванията на акад. Юхма е бил от протобългарски произход и е създал на "Гатасите " – част от Авестийското учение - в 9 в. Пр. Хр. Е била особено актуална проповядваната от него монотеистична огнепоклонна религия, признаваща за върховно божество Ахура Мазда.
Днес потомците на неговто племе само в Индия са над 120 000. Наричат се парси – по името на остров в Персийския залив, през който дедите им преминали по време на древните библейски разселения, в пътуването си до земите на Индия. Те живеят основно в заможна колония, в района на Бомбай.Счита се, че в основата на Манихейството, доразвито в богомилските и катарски ереси както и в учението на Петър Дънов стои една от най-старите доктрини на Заратустра, според която Слънцето и огъня поддържат живота. Тази толкова важна за изтока и Азия доктрина е имала същото значение, както и будизма.
Като заключение на изложеното до тук, бихме желали да споменем, че в обратния път към Балканите, предците – потомци на пеласги, дакомизийци, атрячи пътували, завземали територии и земи и оставяли по своя път своето семе, култура, обичаи, традиции - тъкачество, животновъдство. Това бил пътят на цели поколения жреци-царе, философи, военачалници и поети, чиито потомци след време се върнали за да преоткрият отново родината, в земите на Балканите. Те участавли и в създаването на конфедеративни дакомизийски, а по-късно и на тракийски държавни образования и царства, като държавата на Одрисите, дакийското царство, царствата на Александър Велики и на Лизимах и др., които всъщност са били в основата на създаването и на Великата Римска империя, в която болшинството императори, както вече писахме в предишни доклади, публикувани в научните сборници на академия МАБИК, са били не римляни, а потомци на дакомизийсските и протобългарски царе и князе, на владетели, с родословия от Атрячките българи.
Кубратовата Велика България представлява една по-късна приемствена форма на хуногундури и на кушани. Четира са били основните династични кланове българи, властвали в Евразия - кушани, утигури и кутригури, котраги и потомците на най-стария династичен царски род „Дуло”. Имало е хуногундури и котраги и в Индия. Кушанската империя е включвала Пешаварския район на Пакистан, територията на Афганистан, Таджикистан, Южен Узбекистан и Кашгария – китайски източен Туркестан, с провинция Син-цзян.
Безбройни са топонимите, антропонимите както и всички онези наименувания и обозначения на племената, известни в историята като кушани, балгАРИ, балхАРИИ - потомци на АРИИ, царски скити /сармати/ кермихионити, хони, куни, хуни, хунити, булгАРИ, котраги, утигУРИ, оногУРИ, оногундУРИ, преиначавани в хилядолетията. И ако днес за хуните, преминали от Азия в Европа, през Азовско море, което, в много древните времена както твърди акад. Йордан Иванов, “морето им било до колене, за да могат да преследват готите, техни братовчедни племена”,защото от стотиците синове и дъщери на древните вождове се раждали бротовчедните поколения на предците, формирали народите.
Днес българите по света са тези, които не поливат своите корени в България. А те - българите са поливали и продължават да поливат други, на други държави и континенти, което води до изменяне на кръвна група – /РН отрицателно/. По същата причина следва да спрат и войните! Защото в тези войни са се били и продължават да се бият представители на сродни етноси. На братя или братовчеди по кръв, и то не до девето, не до петнадесето, а с роднинска връзка до двадесет и второ и нагоре колена, в хилядолетията, нещо което в един прекрасен ден науката ще може да докаже. И това ще стане тогава, когато бъдат изработени апаратури, които да преценяват етнофонда на народите – етнофонда на човечеството.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
„DACIAN-MOESIAN GENOME– researched by the Bulgarian in 1975” -Academician Yordan Ivanov and assistant Anna Zografova - a corresponding member of MABIC Academy - Бр. 26 (1363), год. ХVII, 4 - 5 април 2006 г. от електронното издание на Mont-press.com
А. Зографова и Т. Манова - „Боянският маг Йордан Иванов”.
Иван Иванов, издателство ЕТ”Йордан Иванов” – 2004 г., София.
Доц. Атанас Стаматов. "Tempora incognita на ранната българска история".
Иван Войников . "История на българските държавни символиR. Rashev, Ya. Dimitrov - Pliska - 100 years of archaeological excavations.
Андрей Киряков - "Произход на древните българи" Александър Баяр "Тайната история на татарите".
J. Marquart. Ostasidjsishe una Osteuropaishe Strefzuge. Berlin, 1900.dt.
Нурудинов Ф. Г. – “Булгарьi и мировая цивилизация” – София 2001, ИК “Огледало”Ахмеров Г. – “Булгар Тарихъ”, София 2001, и.к. “Огледало”.
Заимова Р. – “Арабски извори за българите”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра”.
Георгиев П. “Етиопите от българския апокрифен летопис” - cборник в чест на проф. дфн Иван Добрев,
Кривов М. В. «Эфиопия» в «Откровении» Псевдо-Мефодия Патарского. —
Ленорман Ф., Руководство к древней истории Востока до персидских войн. 2, вып. 2. Мидяне и персы. 2, вып. 3. Индийцы.1878 – 1879. Киев.
П-с.
Моето мнение не съвпада напълно,а има до някъде допирни точки с по горният доклад.
Поздрави
