Една интересна гледна точка в статия на Д-р Антонина Желязкова
ОБРАЗОВАТЕЛЕН ПРОБЛЕМ ИЛИ ПОЛИТИЧЕСКА ГЛУПОСТ
В България съществува една група от образовани млади мюсюлмани, които са недолюбваните деца на държавните институции. Обществото от своя страна не се интересува каква е съдбата на тези млади хора от егоизъм или от предразсъдък, вероятно защото са представители религиозното малцинство. Това са младежи, които завършват Висшия ислямски институт в София, за да станат духовни водачи на мюсюлманската общност в България, но не могат да се дипломират като бакалаври. Много от тях имат амбиции и възможности да продължат с магистратури и докторантури в СУ „Св. Климент Охридски” или в други университети в страната, но не могат, защото бакалавърските им дипломи от ВИИ не са легитимни. Защото ВИИ вече дълги години няма и не може да получи академична акредитация. Да не говорим за трудностите, които срещат младите хора, които след обучението си във Висшия ислямски институт до бакалаври, биха искали да продължат в други сфери на светските науки или да намерят работа във фирмите, бизнеса, институциите, общинските и държавните служби, за да бъдат част от българския образован елит и управленска класа.
Едновременно с това службите за сигурност в България периодически арестуват или правят обиски и изземат компютрите, телефоните и книгите на имами и мюфтии в страната, като единствената видима причина това да се прави е превенция от предубеждение, защото тези духовни водачи са завършили висшето си образование във Саудитска Арабия, в Йордания, Йемен или Турция и са донесли със себе си теологична литература. Нека всички онези, които са завършили в школите на бившия соцлагер да си спомнят, не са ли се завърнали с кашони с професионална литература (Енгелс, Ленин, Сталин, Вишински…).
Последният случай на обиски и изземвания бяха през октомври 2010 г. На 24 май, когато обиколихме няколко от тези имами и мюфтии с колеги (специалисти по европейския ислям, културата и статута на мюсюлманите в Европа) от Университета в Копенхаген, се оказа, че нищо не им е върнато и че срещу тях има все още провлачено досъдебно преследване по изключително несериозни и невъзможни обвинения (например, че се опитват да променят конституционния ред в страната)?!
Защо държавните институции, които се страхуват от изучилите се вън от България мюсюлмански духовници, не се погрижат те да имат всички възможности да се обучават на високо академично ниво в страната? Моите колеги от Копенхаген отново им предложиха алтернативи за получаване на по-високи степени в Босна, в Турция и къде ли не.
Близо 15 години Главното мюфтийство води преговори с институциите, в това число и с общинските власти в София, за да построят свой културен център, където да се разположи и ВИИ. Защото към академична акредитация не може да се тръгне без подходящ сграден фонд. Години наред се намират технически и формални причини, за да се отказва този строеж. Странно защо тогава на Института не се предостави държавна или общинска сграда, която да отговаря на всички необходими критерии? За акредитацията е необходимо да има пълноценен преподавателски състав от хабилитирани лица, но как биха могли те да изградят своите кадри, след като с дипломите от Института не могат да продължат образованието си в по-високите степени на светските висши училища? Един порочен кръг, който е изграден изцяло с недомислията на държавните институции и на политиците. Престижните университети в България биха могли да протегнат ръка за достигането на необходимия хабилитиран състав.
За разрешаването на проблема, разбира се, имат значение и финансовите ресурси. Затова е редно да напомним, че докато Българската православна църква получи чрез реституция всичките свои отнети имоти и се превърна в най-богатия собственик в държавата, то мюсюлманското изповедание в повечето области на страната е възвърнало не повече от 30% от собствеността си. Държавната субсидия за мюсюлманското изповедание е около 200 000 лева (от 3 000 000 лева за всички изповедания) , а нашите съграждани винаги са съставлявали 10-12% от населението на България. Мюсюлманското изповедание в България на практика се издържа основно чрез даренията на мюсюлманската общност по места, независимо колко бедни и безработни са представителите на тази общност и колко малко могат да отделят от залъка на семействата си. Същевременно мюсюлманските настоятелства са заплашвани и от държавата чрез службите за сигурност и от обществените негативни нагласи, ако потърсят или приемат финансова помощ от външни фондации и чужди държавни организации.
Приключва втората година на проучването на балканския ислям, което включва и спецификите на мюсюлманите и ислямската традиция на Балканите. То се провежда заедно със специално съставената група към Университета в Копенхаген и аз не мога да предложа адекватен отговор на моите колеги „кой има полза от всичко това?”, „защо България, нейните политици и държавни институции работят против себе си и против обществото?”. По време на нашето пътуване из Родопите ние срещнахме прекрасни хора, лоялни граждани на България, които искат да изповядват религията си свободно, да се образоват и да се реализират в България и да допринасят към общото благо, както всички останали. Срещнахме обаче и гневни духовни водачи, защото неправомерно са им отнети книгите, компютрите, онова, което е тяхното оръдие на труда и те привиждат в това злонамерена и дискриминационна политика от страна на държавата, която им напомня за отминали времена, а това ги тласка да се капсулират, да стават по-радикални в мисленето си, отколкото е здравословно за обществото. Хора, които се чувстват самотни, защото българското макрообщество не се интересува от техните проблеми и не е съпричастно с тях.
Приоритет на държавните и общинските институции в името на сигурността (с която авантюристично се злоупотребява политически) е, да се погрижат и да създадат всички необходими условия за академичната акредитация на Висшия ислямски институт, да преосмислят политиките си при разпределянето на държавния бюджет за изповеданията, да прегледат (чрез сезиране на прокуратурата) несправедливите решения при реституцията на вакъфските имоти, или да поемат на държавна издръжка номенклатурата на имамите, за да облекчат мюсюлманската общност от допълнителната поголовна финансова тежест. И нека на никого да не му се привижда, че това е правозащитен текст в полза на чужди сили или единствено на интересите на мюсюлманското малцинство в България. Европейското проучване и неговите констатации приканват настойчиво за далновидни решения в полза на цялото българско общество.
Добре е, да цитирам в заключение мой приятел вярващ мюсюлманин, който работи съвсем светски в голяма фирма в София и резюмира ситуацията така: „Българските мюсюлмани са поставени в положение на параграф 22, както по отношение на финансирането на дейността на изповеданието (няма пари за вас, но няма и да ви върнем източниците на финансиране - вакъфските имоти), така и по отношение на образованието на религиозните водачи. Държавата не иска те да се образоват в чужбина, но и не признава ВИИ, за да се образоват в страната. Такова отношение не помага за решаване на проблемите на тази част от българското общество, а би довело до затваряне и капсулиране на общността. Такова развитие на нещата може би е добре за някои партийни кръгове , но в никакъв случай не е полезно за обществото като цяло. Отслабването на влиянието на Главно мюфтийство ( чрез орязване на финанасирането и свиване на дейността му) и на религиозните водачи (чрез непризнаване на образованието им) може да отвори поле за изява на нетрадиционни и по-радикални учения, които не са свикнали с религиозния плурализъм. В подобна нежелана ситуация обществото ще може да разчита единствено на религиозните водачи, които са добре образовани тук в България.
29 май 2012 г.
(София, Гърмен, Сатовча, Доспат, Девин - Смолян, София)
Д-р Антонина Желязкова
Posta: 131 / 236
