Селото бе врязано в падината на планината и почти не се виждаше от преминаващите. Човек спокойно можеше да си помисли, че се крият от враговете, но по късно се разбра, че е заради лютата зима. Къщите предимно направени от камък, а покривите вместо керемиди застлани с каменни тикли*. Всички къщи бяха заградени от високи стени, а портите им изработени от дъбов масив. Почти пред всички прагове бяха насядали забрадени в бяло жени и пред тях на ситният калдъръм си играеха купчини игриви деца.
Александър продължи да се движи по централната улица на селото, която го отведе на малкият мегдан, на който бяха насядали като на жица черни лястовици, готови за излитане по чужди светове белобради старци. В ръцете на почти всички имаха добре оформени бастуни, които им служеха не толкова за помощ, а и за красота. След подаденият поздрав “селям“ заразпитва къде може да отседна за една нощ. Всички от тях в хор повдигнаха бастуните и му показаха къщата в която се беше разположила пивницата на селото. Благодари им от сърце и без да губи време се запъти за кръчмата. На прага й го посрещна самият кръчмар. На въпроса му; “ Дали има свободно място за преспиване?“ кръчмаря му отговори с краткият отговор – “Нц. Но с охота допълни, че ще се погрижи за него.“ А на въпроса му; - “Дали има нещо за ядене?“ - просто се отдъпна от прага на вратата и му направи път да мине.
Пришелеца с лек страх се настани на една от маси в дъното на кръчмата. И при въпроса на кръчмаря; - “Какво ще желаете?“ отговори с въпрос; - “Вие какво предлагате?“ отговорът беше кратък и ясен; „Царска туршия“. По всичко си личеше, че човекът не беше търговски учтив, защото в селото освен тази друга кръчма нямаше.
- Докарай ми тогава една гроздова и една царска туршия. Пък останалото ще поръчам по късно. Кръчмарят сви гъстите побелели вежди, след това кимна в знак на съгласие и не след дълго му сервира чаша с гроздова ракия и някакво прогизнало зеле, което тук минаваше за царско. Почака малко за да вземе останалата поръчка, но след като пришелеца не казах нищо, отиде обратно зад дървеният “бар“ и се залови за работа.
Силният мирис на тютюна в кръчмата сякаш се беше сгодил с този на евтиният алкохол и гордо се разнасяха из цялата кръчма. А до тях миризмата на тор и прогнило сено, като свекър и свекърва напомняха на присъстващите, къде се намират и с какво се занимават. С тази миризма се свикваше бързо, особено след втората чаша отлежала ракия и прогизнала царска туршия. С помощта на тях бързо забравяш не само къде се намираш, ами от къде си и за какво си дошъл. След третата ракия, крясъците започват да ти напомнят, че си остарял, или оглушал. И въпреки че кръчмата не беше по голяма от две стай, в нея с голяма трудност се бяха разположили десетина дървени маси и също толкова умножени по четири поизлющени закърпени дървени столове. На стените висяха няколко глави на диви животни, едни от тях бяха на вълци, други на елени и една на мечка стръвница. Те сякаш бяха закачени там не да красят обстановката, а да им вдъхват вяра, че могат да изпият и още по една, две чаши от огнената вода. Кръчмаря въпреки че беше кьорав с едното око, от погледа му нищо не избягваше и като опитен ловец, винаги навреме поднасяше поръчката на своя лов.
Кръчмата за кратко време се изпълни със здрави и буйни мъже. Кой дървар, кой земеделец или животновъд, но всички старателно загрижени за утрешният ден. Врявата беше доста голяма, но пришелеца вече беше преминал на трета ракия и шумовете му приличаха на птичи песни. С новодошлите в кръчмата, селяните се отнасяха достатъчно внимателно и любезно. Така се случи и с Александър, до него се приближи доста едър и космат помак, който кръчмаря бе извикал при него и му „заразправя“ нещо за пришелеца. А селянина постоянно кимваше в знак на съгласие и погледа като на ястреб беше отправен към Александър. След като свърши разговорът, или наставленията, селянинът без да вземе разрешение дали да седне, се настани на масата пред Александър;
- Какво пиеш? - твърдо попита.
- Грозданка! - му отговори пришелеца с безразличен тон. Селянинът без да го пита дали и какво иска, поръча още по една. След любезното “Добре дошъл!“ го заразпитва, кой е, от къде е, и защо е на това място. На всичките тези въпроси, пришелецът отговаряше с голяма щедра усмивка, която не задоволи много разпитващият.
- Здравейте господине и добре дошъл в Чеча. Приятно ми е, казвам се Хасан! Старите хора тук казват че полето ражда тикви, а тук Балкана ражда човеци! Хасан беше висок и твърд като бук, с лице почерняло и загоряло като разорана черна земя, а физиономията му суха продълговата и хайдушка. Душата му дълбока и благородна, на нея можеше човек да се довери, дори и тайните да си сподели. Когато стисна ръката за “здравей“ Александър почувства че се здрависва със скала. Отговори му, че на него също му е приятно и последваха безброй наздравици. След като пресушиха чашите, Хасан стана и му заповяда да тръгват. По пътя много не разговаряха, защото походката на Хасан беше като на дива сърна. Но когато пристигнаха в къщи трябваше да преминат през пълен двор от животни. А те като го видяха, всички се трупаха покрай него, той хем ги галеше, хем им говореше, но успяваше и да ги представи на гостенина си. След всичката тази церемония ловко се покатери по дървена стълба която водеше към вторият етаж. Там ги посрещнаха четири деца, една жена и старата му майка. Децата бяха раждани през година. Руси снажни синеоки помачета и всички момчета. Като ги видяха се строиха като войници за вечерна проверка и за добре дошъл на гостенина му целунаха ръката. Жена му също като него кльощава жена, доста притеснителна и скромна, също така и любопитна. Не му подаде ръката за здравей, но по всичко си личеше че се радва на гостенина си. Дойде ред на майка му. Стара, но не остаряла жена, запазила си беше всичко красиво и младо по нея. Като ги видя веднага му подаде ръката за да я целуне. Но за да я целунеше Александър трябваше леко да се наведа. Беше много мъдра и внимателна жена, защото заместваше нейният мъж, а това не беше толкова лесно или без отговорно нещо. Докато сервираха вечерята децата на свобода оглеждаха и разпитваха гостенина за другият свят, който те все още не познаваха и с голямо нетърпение очакваха да завършат тук основното си образувание и навлязат в него. В средата на стаята която служеше хем за всекидневна, хем за кухня, снахата сложи голяма софра. Застла я със бяла покривка и по нея занарежда чинии вилици и лъжици. След това преметна на рамото бяла кърпа и в едната ръка държеше малък леген, а в другата бъклица пълна с вода. Първо застана пред свекървата, тя подаде ръцете над легена и си изми ръцете, след това взе кърпата и ги избърса. Тази церемония я направи и мъжът й, след това поднесе бъклицата с вода и легена и на гостенина, след това и на децата й, по този начин гостенина се почувствах част от семейството. Семейството се събра покрай софрата която беше изпълнена в изобилие и лакомства. Поканата беше ясна и кратка;
- Хайде заповядайте! Че в храната е борбата! Пък и както е казал Аллах – давам ти душа, но ако не я храниш, ще си я взема обратно! Разговор почти нямаше, по тези места не беше прието когато човек се храни да говори, всеки гледаше да си напълни стомаха, че за следващият ден щеше да има нужда от много сили. След вечерята вече оставиха да свети само една лампа. Хасан запали цигара и се подхванаха плановете кой какво ще прави на следващият ден. След всичко това вече дойде ред и на общи приказки.
- Душманите нас помаците ни разделиха на три части. Една част остана тук, друга я дадоха на турците, трета на гърците. Тук остана само една трета, най-плодородната част от планината дадоха на турчилата, останалата на гърците. Но нашата е най-величествена и красива, Чепинската долина е една гордост за нас помаците, Мусала, най-високия в целия Балкански полуостров. След дългият и приятен разговор настаниха гостенина в най - хубавата им стая. Прозорецът му беше широко отворен и от към дерето долитаха птичи гласове, блеене на стада, вой на кучета и вълци, песента на ходжата, и песента на бълбукащото забързаното дере, от което пристигаше ухание на младост и живот. Сънят му беше приятен, придружен със звуците на чанове, и мучене на кравите, потропванията на конете и сутринта най - приятното нещо, песента на петлите. Тук хората винаги стават по рано от слънцето и се състезават със времето.
На сутринта още преди да са е пукнала зората, Хасан почука доста скромно на вратата на гостенина.
- Станахте ли вече?
- Да, да станах! След този отговор Хасан нахълта в стаята му.
- Ела докато направят закуската, да изпием по една джигара на балкона. Александър на драго сърце излезе с него на терасата, а от там се виждаше величествена гледка. Върховете на балкана бяха толкова близко, че ако искаше човек сякаш би ги целунал, или докоснал с ръка. Миризмата на дивите цветя която го лъхна, сякаш го повдигна на метър от земята.
- Каква приятна и чиста миризма, заради нея човек си заслужава да трепе толкова път до тук!
- Ааа, да, така е, този въздух го няма на друго място, веднага се съгласи Хасан с него, но Александър не беше сигурен, че го разбра за какво му говори. Докато изпушат джигарите картината пред тях взе все повече да се откроява. Отсрещният бряг на дерето потъна в дебела сянка, по буйните поляни пасяха на свобода коне и крави, в подножието като бели облачета които са слезли на земята за да пият вода, пасяха няколко стада овце. Покрай тях тичаха на свобода агнета и ярета пазени от няколко едри кучета. На тук на там прелитаха забързани врабчета, а от пазвата на гората долитаха страшните звуци на бухалите. Александър усети, че тук човек може да изпуши цял пакет джигари и да му дойдат в малко. На вратата се показа стопанката и ги покани да закусят. Церемонията с миенето на ръцете се повтори и след което се нахраниха до насита, от прясното мляко, селското сирене и кашкавал, петмез от грозде и сладкото от диви ягоди, невероятните домати и чушки. Прясно изпечен селски хляб, подквасен само с квас, беше достатъчно човек да се почувства на празнична трапеза. След закуската която приключи за двадесетина минути всеки като пчели се разбяга в различни посоки. Останаха само Александър, Хасан и двете му все още невръстни деца. Майка му също се запъти към двора, за да посвърши някой и друга работа.
- Значи си дошъл в това село, за да се поразсееш от скучният живот живян в града? Какво мислиш да правиш днес?
- Днес мисля да се поразходя малко по балкана, Имам голям мерак да поразгледам дивото и непознатото, за нас гражданите това е голямо предизвикателство. След това малко се поизчерви, защото делеше хората на селяни и граждани. Но ясно разбра, че тук хората не се срамуват от наречието селяни, а се гордееха с него.
- Ами и аз съм на натам. Ако искаш да вървим заедно? Хем ще сме си дружина. Голяма очарователна усмивка обзе лицето на Александър, която се сметна в знак на съгласие. Хасан веднага му напълни раницата с необходимите неща и отседла коня за него. Наставленията продължиха, че не трябва да му стиска много юздата, останалото конят си го е знаел много добре. След тези наставления вече бяха готови да тръгват на път.
- Да, да! Мисля че с вас ще ми е по добре. Но бихте ли ми помогнали да се кача на коня, че за мен е малко трудно. Момчетата му се засмяха, пък и не повярваха. Баща им ги смъмри и единият отиде от другата страна на коня и се хвана за самара, другото момче прихвана двете си ръце пред него и подкани гостенина да си сложа кракът в шепата му. Така с тяхна помощ се качи на коня, а стопанина на своя и потеглихме за балкана.
- Господине, ти с какво се занимаваш? Какво работиш, та си дошъл по Чеча? Нещо ли ти трябва, или нещо специално търсиш? Миналата година идва още един като тебе, издирваше някакви билки, като горчив корен, еделвайс, видрица и още много други неща. Това което ме изненада в него беше, че познава билките по добре и от нас селяните. “Рай тъпчете вие! Рай!“ ни каза на тръгване.
- Аз съм преподавател в университета. Уча студентите на .....
- Ааа даскал си значи. Ами то работата ти е била много хубава и уважавана. Аз съм ходил в Станбола! Народ като мравки, с лапата да ги ринеш, чешит, чешит! Видях и араби и англичани, имаше даже и от Америка. Хей за тези хора граница и работа няма, хей. Едни такива спокойни, насядали по кафенетата и спокойно си пият кафето, пият си наргилето... А, като казах наргиле та ти ще запалиш ли един тютюн? Александър кимнах в знак на съгласие, Хасан запали една цигара и другите заедно с кибрита му ги подаде.
- Вие по работа ли нещо отивате, или на лов? Попита доста любопитно Александър. Тези въпроси накара спътника му да се разсмее на глас.
- Какъв лов господине в тази работа? Ти не гледай че съм взел пушката. Тя е зя тебе. В балкана не се ходи с празни ръце, че туко виж пред теб се е изпречила някоя мечка или гладен чакал. Пък и ловуването не е наша работа, не сме останали мусалат*** на дивото, имаме си питомно. А виж понякога мечка или вълк сме удряли, но и това е рядкост при нас, трябва да имаме саигия**** на дивото, че и той има душа и него Аллах го е дал. Ние вчера с децата сеяхме картови на нивата и не можахме да я довършим. За там съм се запътил.
Когато стигнаха до билото на Черен връх, Хасан пъргаво скочи от коня и помогна на Александър да слезе и той от неговият. След това му връчи пушката и продължи със наставленията;
- Ако видиш мечка не бягай, легни на земята и се престори на умрял. Ако речеш да бягаш, нямаш никакъв шанс, защото тя може да те годи и с километри, а ти толкова време и разстояние, не можеш да бягаш. Не се качвай и на дърво, защото мечките лесно се катерят и по дърветата. Ако пък е прасе веднага се катери на най близкото дърво и стой там, докато се отдалечи от тебе. Другите животни не са страшни за човека. Сърните и елените, като те видят непременно те ще побягнат, ако си добър стрелец стреляй, дано улучиш някоя от тях. Ама недей бе даскале, те всичките имат по това време рожби, пък и душмани им са много и ние хората им идваме в повече. А виж заек може. Те се размножават много и правят пакости по нивите. Заек става, видиш ли заек направо стреляй и хич да не ти пука. И да ме чакаш тука, на това място, аз по зайде слънце ще те намеря. След тези наставления яхна обратно коня и го пришпори към нивата, за която много бе закъснял.
Александър извади въжето от самара и единият край го завърза за левият крак на коня, а другият за здрав дъбов храст. След това свали торбата с храната и приседна на една доста обширна поляна обрасла с чудни диви цветя, от която се виждаше дори и гръцко море. Постоя така доста време и се наслади на това зелено море, което на друго място в света го нямаше. Почувства как душата му гори и че се страхува да каже кой е и защо и при кого е дошъл. След това взе пушката и изстреля два куршума във въздуха, ехото със същият глас като Господ му се озова. Това до някъде го развесели и му се поиска да изстреля още няколко патрона, но не искаше да плаши повече дивите животни. Така полежа доста дълго на поляната и премисляше всичко наново и наново, кое как ще се случи. Но не беше сигурен че на някой неща ще може да издържи и че те ще му причинят повече болка отколкото радост или щастие. Привечер Хасан доволен предоволен от свършената работа се зададе от към билото и от далече му привикна;
- Улучи ли нещо? Улучи ли! Но отговора беше; - че не е лесно бягащо да се улучи.
Вечерта Хасан пак го заведе в кръчмата. „В къщи не се пие, не трябва, грях е пред Аллах, срамота е от родителите и децата. Ако пиеш, ще пиеш там където пие всичкият народ, не пред децата и жената.“ На тези негови разсъждения Александър лесно се съгласи. Пък и си помисли защо трябва когато вършиш нещо приятно за душата, жената да ти мрънка, или децата да те дразнят, или пък родителите да те корят. В кръчмата вече всичко беше задимено и гласове се чуваха от всички страни. Кръчмаря доста пъргаво разнасяше чаши пълни ракия и прословутата царска туршия, която си беше чисто кисело зеле и нищо повече. Този път като ги видя ги посрещна засмян и веднага се видях че два предни зъба му липсват. Когато им поднесе вторите чаши Александър го пита;
- Защо не си оправиш зъбите? А той му отговори, че хората са свикнали да го виждат така и че най вече жена му не му е давала, защото с чупени заби не е можел да я хапе. Хасан се смееше през глас и му напомни, че е много скръндза, та затова не си ги е правил. Когато поднесе третата стограмка, кръчмарят отседна за малко на масата им и им обясни, че това със зъбите му е доста скъп спомен.
- Пък и огледай се малко и ще видиш че на някой липсват по три четири, та дори и всичките. И взе да се смее от все сърце. След това взе чашата на Хасан и се чукна с Александър за наздравица, но не отпи от нея. Тази картина промени мнението за гостоприемството за тези хора, живеещи тук в пазвата на рая. Трябваше само едно нещо да сториш, а той не беше много трудно, да спечелиш тяхното доверие, останалото беше топло и земно, братско и човешко.
- Хасане, ти с какво се занимаваш? Какъв ти е поминъкът? Доволен ли си от животът?
- Аз се занимавам с доста работа, но по важната ми е дърводобива. Но в тази работа вече на влезнаха все големи вълци, един от друг по свирепи и гладни, при тях няма наяждане. Всеки от политиците чакат на нея, големите хапки са все за тях, на нас остават трохите и мъките. Но трябва да я вършим, че и те понякога на нас потрябват, въпреки че и тогава пак ги засищаме я със агне я със теле. Втората работа ми е билкарство. Тук печалбата е по малко пък и не е гарантирана. В повечето пъти не можеш да си вземеш парите, все имаш да взимаш, но кога не се знае. Третата работа ми е животновъдството. Тя е моята опора, ако не е тя, съм си жив зиян.***** Но и там има фире****** много често патим от мечка, или вълк. Пък и много често боледуват, докторите взимат скъпо прескъпо. Но няма как трябва да се живее някак. Аз едно нещо съм научил от баща си. Търпение, желание и упоритост, останалото е Аллахова работа.
- Какво ще кажеш, сега ли е по труден животът, или през робството?
- За нас помаците робство не е имало. Ние никога не сме се чувствали роби на който и да е. Всеки сме го посрещали като наш гостенин, а не господар. През османско е било по лесно, по свободно за хората. Кой къде е искал там е живял, това е било една огромна територия и е била свободна за всички. Плащало са е и тогава данъци, но в коя държава данъци няма, нима сега малко плащаме и какво получаваме в замяна, нищо? Тогава от нашите помаци са служели в османската армия и са били добре заплатени. Някой доброволно са оставали да служат с повече години, защото са били на почит и уважение. Не мога да кажа нищо лошо за османизма, защото не съм чул за нея подобно нещо. Вървял ли си в пътя, нямал си проблеми със никой, както и сега. По късно идват подписани договори, за които никой ни не е искал нашето съгласие и поставят в сърцето на планината граници, която вместо да ни помага тя ни пречи. Много мой роднини останаха в гръцко, други в турско, на това правда ли му казваш. Аз съм за свят без граници и държави. Искам хората да не са разделени и ограбвани. Тука идваха учени хора, умни хора и всичките ни даваха акъл какви сме били и какви трябва да сме. А аз им викам; - Ние искаме да сме свободен народ и ако искам да съм такъв, вас не трябва да ви има, защото вие само делите и грабите и с нищо не помагате. Ето, един от вас нещо докарал ли е нещо за децата ни, за старците или за джамията. Нищо. Това един умен човек не трябва да го прави, защото след себе си оставя лош пример.
- А какво ще кажеш за вашата република Тъмраш? Ако беше просъществувала каква щеше да е, по добре ли от тази в момента. Той хвана шишенцето с ракия и го поднесе към устните за наздравица и очите му се напълниха със сълзи.
- За нея мога да ти говоря не до сутринта, а до смъртта! След това вдигна чашата и я изпи до дъно. Хайде сега да тръгваме, че стана късно, тайфъта***** ни чака за вечеря.
Церемонията за вечерята беше същата. Измиха си ръцете и се нахраниха доволно предоволно от вкусните гозби, приготвени от жена му и старата му майка. Когато излязоха на терасата за по джигара, Александър, със плах треперещ глас подхвана разговора.
- Тук идват ли често чужденци? Да работят като даскали, или пък да се женят? Едвам успя да зададе тези страни въпроси.
- Не. Не идват. Само едно девойче дойде и се ожени за нашият даскал Азиз. Цяло село се хвана за главата, как така толкова стройно и красиво момиче, е оставило София и е дошло чак тук да се ожени и то за женен мъж? Аз също се чудя на тази тяхна любов!
- А тя как се казва и какво работи тук? Продължи да любопитства гостенина.
- Името й никой в селото не го знае. Всеки й вика Без-именната. С това име я припознават. Работеше в библиотеката на селото. Но Аллах и даде мъжко чедо, нарекоха го Искендер и остави работата. Сега стой в къщи и си гледа рожбата. Александър като чу тези неща, една остра силна болка като нагрято желязо го парна по сърцето, политна и падна на пода.
Хасан на този пристъп не се уплаши, защото в казармата служеше като помощник на бацила и от него се бе научил на много неща. И даването на първа помощ, за него беше като за дете играчка. Когато Александър дойде на себе си, с помощта на Хасан се настани на леглото си и призна на стопанина, кой е и защо е дошъл по тези места. На това Хасан не се изненада и на драго сърце с големи подробности обясни на Александър за дъщеря му и случващото се с нея в това село. Разговорът им продължи до сутринта, защото бащината им обич беше над всичко и неведението в нея изяждаше Александър като червей зелено дърво.
- Знаеш ли че утре твоята дъщеря в нашето село ще е нестинарка? Аз все още не знам какво е това, но жена ми обясни онова което е чула от останалите хора на селото. Казва ми че нестинарките, ходят боси по жива жарава. Аз й казвам че не е разбрала, а тя продължава да спори че е вярно. Сега ти ми кажи, възможно ли е жив човек да ходи по жива жарава?
- Да възможно е и от моето поколение е имало нестинарки.
- Но как така? Не изгарят ли?
- Не, не изгарят. Вярата им към Бога ги пази и закриля.
- И на това искаш да повярвам? Няма как да стане братле. Аз съм се парел и знам каква болка е. Имахме стара къща и веднъж по незнайни причини се беше запалела. А вътре ми беше всичката стока. Не толкова за стоката, а заради тяхната душа, се хвърлих в огньовете. Че ги спасих, ги спасих, но аз като въглен изгорях и от тогава до сега огън не паля. На това признание Александър намери сили и се засмя.
- Утре ще видиш, че когато имаш вяра в Бога, огън не те гори. Аз мислех утре да се прибирам в София, но заради този ритуал ще остана на гости още ден два.
Днес беше двадесети май. Гората, поляните и бърчините дори си бяха облекли нови от кипящ живот премени една от друга по-жизнени и божествени. Всяка със своята миризмата напомняше, че в тях го има Рая. Птиците пък със своя извън - земен глас радостно го потвърждаваха. За стадата вече бе настъпил Байрям, в който се бяха народили все свежи и стройни чеда. Ручеите и те пълноводни и само човек, който не беше отпил от тях не знаеше, че тяхната песен беше само от пожелания за живот.
За Без-именната също бе настъпил този празник и тя знаеше много добре, че я очаква голяма отговорност не само пред селото, а и пред цялата околия. Затова днес приготви любимото ястие на Азиз и с умилителни думи на софрата подхвана:
- Азиз, любов моя! Утре е двадесет и първи май - ден, в който се празнува огнения празник на Св. св. Константин и Елена. Азиз на това твърдо със заповеднически тон отсече:
- Не си длъжна да го сториш. Пък и …. недей, моля те?
Ако ти стане нещо аз след това какво ще правя? Мен от малък са ме учили, че с огъня шега не бива да се прави, а ти искаш жива по него да ходиш. Това е лудост, от която би пострадал всеки земен човек. Моля те не оспорвай!
- Аз те моля да ми позволиш да направя нещо полезно за това село, което тъне в нищета и мизерия - продължи да оспорва Без-именната.
- Всеки в това село е доволен от съдбата си и ти едва ли с това жертвоприношение ще им я промениш. Остави да си живеят живота така, както са сметнали за правилно. Пък и нима си мислиш, че това твое жертвоприношение ще го оценят? Ти все още достатъчно не ги познаваш, но свекървата реши, че е редно и тя да се намеси в този спор и също като някакъв наточен нож отсече:
- Ако толкова много иска, нека да го направи. Нито ще е първата нестинарка, нито последната. Пък и ако ще е за доброто на селото, та и на околията, защо да не го направи? Аз с цялото сърце й вярвам, че ще се справи, защото моята снаха е силна по дух и воля. Пък и коя друга жена би се съгласила от това село да ходи боса по жива жарава? Коя? Затова ти Азизе не се противи, а нужното сътвори и на жена си щастието подари. След тази заповед на Азиз не му оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието на своята любима, която като огън гореше да стори нещо добро за селото.
- Добре, сега подробно ми обясни какво трябва да сторя, че наистина не знам. Такова чудо до сега в това помашко село не се е случвало.
- Първото искам да ми се довериш и безрезервно подкрепиш. След това да поканиш цялото село и околията който иска да присъства. Ще поканиш лично и попа от Касабата, мисля, че на драго сърце ще се съгласи да присъства. Утре ще напалиш голям огън на площада и той ще гори цял ден. Когато слънцето зайде и огънят притихне, ще разтеглиш жаравата в кръг и аз с икона в ръце ще танцувам върху нея и ще моля Господ да ни дари с благоденствие и берекет. По този начин ще докажа, че ….
- Какво ще доказваш? - продължи да тъне в недоумение Азиз.
- На цялата околия ще докажа, че съм горда българка и, че християнството не е лоша религия - с вдигнати рамена и горд глас продължи тя.
- Нима си мислиш, че те не знаят коя си и от кои си? Нима си мислиш, че и след това няма да си отлъчена и белязана? Затова от сега ти казвам, че за този ритуал ще изпълня всяко твое желание, но няма да нося никаква отговорност за последиците. Дори да видя, че в него жива гориш няма да те спасявам, защото аз не искам жена, която не ми се подчинява.
- Нима не се влюби в моето непокорство? Нима не ми казваше, че съм родена за знаменосец? Нима сега искаш от мен да съм една от останалите? Ако е така само кажи и ще бъда? Азиз пред тези въпроси леко се изчерви и предпочете да замълчи.
На следващия ден в центъра на селото Азиз запали буен огън от сухи дъбови дърва. Остави няколко младежи да го стъкват и разпрати вест по селото и околия, че този ден в селото ще си имаме нестинарка. Цяло село се стече на площада. Заприиждаха и гости от околията. Придружен от ходжата на селото дойде и попа от Касабъта. Двамата заеха централно място покрай огъня, който буйно гореше и след себе си жива жарава оставяше.
Пръв мухабета го подхвана ходжата:
- Да си призная, аз съм против подобни ритуали, защото тези неща ги няма в нашата свята религия, която е последна и в себе си е обвзела всички останали.
- Вашата вяра ако е последна, то нашата е древна, ходжа ефенди. Така, че не трябва с лека ръка да се отхвърля или петни. Пък и за това нещо с тебе за кой ли път вече сме говорили. Остави сега тези мисли на края и се отдай на момента, в който човека се обединява с Бога и то за благото на останалия народ.
- Ще видим, попе ефенди. Ще видим и това чудо, но аз все още не вярвам, че е на добро, защото не го пише в свещения ни Коран.
- Ходжа ефенди, ти на Корана ли ще вярваш, или на очите си? Аз бих предпочел второто.
- Лесно ти е на тебе, попе ефенди, защото тя е от вашите. Май ,че си прав, нека да видим какво ще се случи въпреки, че пак дебело подчертавам - съм против и не позволявам и не вярвам на подобни неща. Между тях вече се бе настанил кметът на селото, затова спорът временно бе прекратен.
През това време огънят беше на своето място, а жаравата му светеше в тъмнината като жълти османлийски пендари. Със своята сила тя беше готова да изгори всяко живо същество, посмяло да се допре до нея с голи ръце или крака.
Покрай огъня се бе събрало цялото село и още толкова хора от околията. От тълпата излязоха два тъпана и в необичаен такт думнаха така, че всеки се почувства като в чуждо небрано лозе.
Пред него излезе облечена само в бяла кошуля Без-именната. С бавни и ситни стъпки запристъпва покрай жаравата, която за тълпата приличаше на смъртта. Между вайкания и присмехулки тя без да обръща внимание на никой обиколи няколко пъти разстелената жарава. След това с икона в ръце повдигна поглед към небето и с плавни ситни стъпи се впусна върху жаравата, която като Бог я обгърна с топлина. Сълзи от щастие обляха красивото й моминско лице, защото до себе си почувства присъствието и закрилата на Бога. За нейна изненада от тълпата със същите нестинарски стъпки пристъпи висок строен мъж, в който тя припозна баща си Александър. До толкова беше объркана, че на глас взе да благодари на Бога си с думите:
- Благодаря ти Боже, че те има! Благодаря ти Боже, че ми го показа! Сега вече нека, нека да изгоря! А ти за тях благоденствие и плодородие определи!
- Ти няма да изгориш, а още един път в човек ще се преродиш, защото не само на себе си доказваш, че за хората милееш! След тези думи баща й силно я прегърна. Плачеше и той, плачеше и тя, плачеха и всички покрай тях.
Откъс от романа БЕЗ-ИМЕННАТА на Ибрахим Бялев
