След срещата ми със Есма ханъм, нямах покой и на следващия ден, затова реших да пресъздам мига, за който тя беше живяла един цял живот.
"Ако имаш път до любимата си - извърви го ...
Ако имаш дума за любимата си - кажи й я ...
Ако имаш живот за любимата си - изживей го ...
Ако имаш мъка за любимата си - погреби я ...
- Есма ханъм, бихте ли била така любезна тази вечер да я изживеете заедно с мен!?
- С уважение Ибрахим!"
Куриерът не след дълго се завърна с новината, че Есма ханъм е приела поканата ми. Влезнах в градината на Султан ханъм и набрах най-хубавите рози, очистих ги от бодлите и направих от тях един прекрасен букет, на който не би устояла и най- безчувствената жена. Надянах бяла риза и черен костюм, качих се в лимузината и тръгнах за срещата, която трябваше да се състои преди няколко десетилетия.
Лимузината спря пред магазина, който продаваше все разбити сърца и несбъднати мечти. Улицата почти замря, всички погледи бяха отправени към мен, а въпросите бяха хиляда. Когато влезнах в магазина, Есма ханъм облечена в червена рокля ме чакаше права. Когато я попитах защо е права , тя ми отговори, че така се посреща любовта. Подарих й цветята, а тя се разплака ...
- За мен това е една закъсняла пролет, в която няма да има полет, но си заслужава да се изживее дори и да е люта зима, която от нас тайно топлината ни взима.
Смело избърса сълзите, хвана ме под ръка и така излязохме на улицата, която ни очакваше с голям мерак. Едни ни се усмихнаха, други ни поздравиха, а трети ни завиждаха. Ресторантът, който посетихме беше почти врязан в самия Босфор. От трите му страни вместо студени стени имаше прозрачни стъкла, така имаш усета, че се намираш върху самата вода. Бели покривки, червено вино, жива музика, наздравица .....
Поръчах на оркестъра песента " Fikrimin İnce Gülü ".
- Есма ханъм под звуците на тази мелодия би ли ми разказала за твоята голяма любов? Това е любимата песен на Мустафа Кемал Ататюрк, с нея той увековечава своята любов към незабравимата за него до гроб Димитрина Ковачева!
- Нашето беше обич без думи. Не обичаше той дългите любовни обяснения, да се превива под евтини комплименти, или да се прикрива зад скъпи букети цветя. Обичта му беше някак по-различна от останалите. С поглед ме събличаше, пронизваше, галеше всяка част от плътта ми и в нея виждаше и най-скътаните чувства за него в душата ми. Когато ме погледнеше цялата ме обливаше топлина, върху себе си усещах тихата му невидима прегръдка. Обожавах миговете, когато ме поглеждаше и ме оставяше гола по душа. Някаква такава разпиляна, обикновена, от майка родена. Успяваше да премахне от мен и страха, пред него се смеех до насита, сякаш бях луда, или това нашето беше някаква лудост. Но тогава заслепени от тази ярка светлина не го виждахме. Имахме и срамежливи моменти в любовта ни, когато се чудеше как да ми каже, че съм много хубава, или че усмивката ми е чудесна. От него никога не чух обикновената дума „Обичам те”. Обичаше да доказва любовта си с дела. Всеки ден намираше време за да ме попита как ми е минал денят. И не по отговора, а по тона на гласа ми усещаше дали огънят му в мене все още гори. Не обичаше празни думи, нито пък гръмки, преди да съм казала каквото и да е той вече го знаеше, а отговорът му беше готов. Не вярваше и на пролети за него сълзи, ( детска му работа ) веднъж ме смъмри. Обичаше силните жени и аз се научих да бъда силна жена, да обичам така, както той обича да го обичат. Когато бях до него не бях обикновена, нито пък една от всичките, а единствена, извисена над тях. В неговия свят аз бях галено малко дете, негова дългоочакваната рожба. В този свят аз се научих да не искам мъж със стандарти, който да говори същите думи като другите, паднал на колене да подарява пръстени с диаманти. Моят мъж никога не трябва да е на колене, никога. Аз исках неговата вяра в мен, неговата опора за мен, неговото доверие ....
- Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева също са имали нашата участ - участ на несподелена любов. Затова днес ще ти разкажа за раздялата и то с любов. Защото и в раздялата и след нея може да живее любовта, стига да е истинска самата тя. Когато е истинска - тя не позволява в раздялата да има раздори, болка, тъга или неприятни чувства... Когато в раздялата има любов, то тогава раздяла няма, защото аз и след нея обичам, даже и си мечтая както преди. Просто се примиряваш със ситуацията, че аз съм ти и ти си аз, или, че аз съм в теб и ти си в мен. Раздялата може да ни научи да сме по-близки един на друг от преди нея. Когато в нея има любов, има и мир, и покорство - да се покориш пред раздялата е голям успех. Тогава не си загубил нито себе си, нито него, нито любовта си. Ако това не е успех, какво е?
- Но ако само в раздялата живее любовта, аз не знам дали ще мога да я нарека жива?
- Раздялата не е нещо, което може да ни пречи да обичаме, защото любовта е безусловна, без изисквания, тя просто е любов. Именно Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева са изживели такава любов и такава раздяла. И именно заради това и до днес говорят за тази любов, която не са я убили с раздялата си и е била жива и след нея!
- Той за мен беше като една любима книга, която не исках да дочета до край. Всяка негова страница, ред, или буква за мен имаше живото спасяваща сила. Всяка сутрин с нея се събуждах, в нея намирах невероятни мъдрости ,както за живота, така и за любовта. С голям трепет и интерес преминавах на нова страница. Но адски съжалявах за предишната, която с обичта си успяваше да ме държи на крака. В тази книга беше побран един миг на вечност, миг като извор, от който блика чиста любов и никога не пресъхваше. Всяка сутрин към него се понасях като морска вълна и с нежност обгръщах божественото му тяло .....
Есма ханъм под напора на спомените си трепереше като майски лист. Едва ли имаше земна сила, която можеше да я откъсне от този миг - миг, в който все още е била жива любовта.
- Ибрахим, ти пратеник на Аллах ли си ? Той те изпрати нали, за да разриеш моето огнище, в което като зеницата си пазя няколко негови въглена ? - това вече взе да ме плаши, защото пред мен стоеше една развалина, която в пазвата си все още криеше своите спомени парещи я като живи въглени.
- Човек винаги по пътят си иска да хване нечия ръка, но когато хване погрешната, тогава и той става грешен! Не мислиш ли, че тази ръка е била грешна? Не мислиш ли, че тази ръка та е приковала като пирон на едно място, от което едва ли някога ще се отървеш?
- Човек винаги е търсил изхода на пътят си, но когато стигне до него не знае какво да направи - дали да се върне, или да продължи!
- Все пак ако имаш нужда от помощ само ми кажи. На драго сърце бих ти помогнал.- но веднага съжалих за тези думи, защото първо не знаех как ще й помогна, второ нима аз не горях в този миг? Есма ханъм беше по-мъдра отколкото си мислих, затова с една къса иронична усмивка се направи, че не е чула предложението ми за помощ.
- Да пием за мига! - вдигна наздравица и изпи чашата до дъно, като по този начин искаше да го задави, или да го запрати някъде, но не успя, или не искаше да го стори.
Есма ханъм направи знак на шефа да се преближи и поръча песента "Kendim düştüm kalkabilirim"!* След тази песен вече осъзнах че пред този миг аз съм една искра, която може да подпали нейната душа и да я изпепели.
- Тук на това място, пак под звуците на Босфора му казах, че няма какво да му дам - само обич, в която би се удавила и най-великата личност описана във всички книги. Знам, че е малко, но пък е дива и много красива, и на двама ни много ще ни отива ...
Оставих я да изкаже болката която се беше наслоила в душата й и не и даваше покой дори и при взимането на дъх. Неусетно как нощта вече взе да отстъпва място на ранното утро, по небето звездите взеха да избледняват, да се потапят във ярка слънчева светлина, която ни напомняше че въпреки всичките изживени мигове животът продължава.
На изпращане не знаех какво да и пожелая или посъветвам. Всичко в живота й беше тъй жестоко, че всички думи бледнееха, немееха. Целунах й ръката и и прошепнах Kendine iyi bak**, но знаех че това нито е достатъчно нито успокояващо. Така пред къщата й оставих една развалина, която между светлина се беше превърнала във черна сянка.
На следващия ден реших пак да я навестя, но бутикът й беше затворен. Къщата, в която живееше беше наблизо, затова реших дори и неканен да отскоча до тях. Вратата вместо нея ми отвори прислужничката. По лицето й имаше изписана голяма тревога:
- Как е тя, как е? ....
- Кой как е, кой? - жената като видя, че не знам нищо, между плач и голям страх ми обясни как нейната ханъм се е опитала да сложи край на живота си. Взели са я в болница и тя не знае какво й е било състоянието.
Болницата беше доста наблизо и за моя радост докторът ми обясни, че няма опасност за живота й. Когато застанах до леглото не знаех какво да правя, дали да се радвам или да тъгувам за нея.
- Хайде като падна, опитай се сега да станеш. Нима всеки който обича все пада и там си остава? ...
- Добре съм, даже както никога до сега добре. Ще ти докажа че който обича, дори и пред любовта да се съблича, дори и тя да е за нас незабрава - опората в живота ни тя остава ....
----------------------------------------------------
Kendim düştüm kalkabilirim - Сама паднах, ще се опитам и сама да стана.
** Kendine iyi bak - Гледай се добре.
Откъс от романа „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев
