ОБИКНАХ АЗ БОГИНЯ НА БОГОВЕТЕ
Беше към средата на лятото когато всеки стягаше багажа да отиде на почивка, кой на море кой на балкан, но жадуваха да имат различни приживявания и спомени за да имат какво да расправят на колеги и блиски. Аз също по това време оставах свободен, даскалото вече беше свършило и реших да замина на провинцията. Там имахме добре подържана къща останала още от пра дядо ми, беше и нашата гордост, там се бяха случали голями събития за нашето семейство, имено затова някак си ме превличаше като магнит.
Къщата беше от два етажа построена от дялан гранит, имено затова зимата беше сравнително топло а лятото хладно. Къщата беше строена през османско затова беше обградена с високи стени, за да пазят от не канени гости. Портата беше от нагорял дъбов масив, на нея имаше два топуза горният беше по голям беше предназначен за мъже, когато го удариш по вратата издаваше твърт звук, това означаваше че у нас идва мъж, тогава баща ми отваряше портата, долният беше предназначен за жени, когато го удариш по вратата идваше тънък звък по това съдехме че удома идва жена, тогава майка ми отваряше вратата. Долният етаж беше предназначена за ежедневие и за гости, горният беше за спане имаше и една работна стая за баща ми, тя се намираше от към пътят който беше застлан с калдаръм , а от прозореца имаше не повторима гледка към планината. Бях се усамотил в тази стая и наблюдавах върховете на планината който ме подканваха любезно да ги посетя.
Изведнъж слънцето се загуби зад тъмните облаци от който се засипа като от ведра, всеки тичаше забързан да се прибере в къщи че нямаше намерение да притихне този дъж който беше придрожен с грамотевици. Аз седях до прозореца и му се любувах като жилядите животни навън който от дълго време го чакаха да дойде, а да не говорим и за тревата , и гората, който без дъж се бяха някак си състарили увяхнали сякаш искаха преждевремено да си отидат от този бял свят.
По улицата не остана и жива душа, само едно младо момиче тичаше някак си без сила или без посока, погледът ми се спря върху него беше доста объркано, тогава от небето се стовари силен гръм върху нея, а след това дойде и заглушителният звук , тя се повали на земята като отсечено дърво. Затичах се със все сила знаех какво трябва да правя в тази ситуация, мигът за нея беше важен за да се върне от поелият вече път, път който не беше още за нея. Когато вече бях до нея се молих да не съм останал късно за сърцето и което е покосено от тази зла светлина падаща от небето.
Обърнах я по гръп, видях че няма пулс , започнах да и правя масаж на сърцето, натисках колкото мога , пулсът дойде но дишане и не беше в ред. Наведох се и започнах да и давам от дъхът си, вдъхвах и със все сила, и дъхът и се нормализира. Видях че циалата трепери сякаш подскачаше от мястото си, взех я на ръце внесах я в къщи положих я на спалнята. Циалата бише мокра не знаех какво да правя реших да я съблека,пък нямах друг избор, трябваше да довърша нещата до край, все някак ще ме разбере си казах и почнах да я събличам.
Под дрехите се показа едно тяло не на момиче а на богиня, гърдите леко закръглени стърчащи напред, бедрата и сякаш бяха ляти във калъп, а личето на ангел, черните коси и бяха дълги и леко начупени, а устните ......
Покрих я със всички одела но тя продължаваше да трепери като лист, температурата и трябваше да се нормализира , затова реших да и дам от моята топлина. Саблякох се и легнах до нея, обгърнах я плътно така че да почуства дори и чуствата ми, а те бяха доста объркани, изпитвах страх да не згреша в нещо, съчуствах и че изпитва тази болка, и най вече едно друго непознато чуство до сега, може би беше любовта.
Ръцете ми бяха вплетени в нейните бедрата също а сърцата биеха в един такт , бяхме се превърнали в едно тяло, така лежахме със часове. Питах се постояно на сутринта какво ще направи ще си замине ли, или ще остане да и давам от дъхът от топлината и чуствата си, толкова ли много исках, а не го ли заслужавах. Докато си мислех за тези неща вече бях проникнал в нея, в душата и, а имах ли право да съм там и то не канен, но желанието ми беше наделяло, беше вече късно за съжеление или връщане назад, оставих се на вълната от страсти да бошуват във мен до насита. Така продължи до сутринта, а тя вече напираше със все сила, сякаш казваше хайде ставайте сънят свърши време е за раздяла, време за тъга за болка.
- Ще останиш нали, не си отивай тук ти е добе нали, обещавам ти че винаги ще бъдем заедно, повярвай ми обикнах те с цялата си сърце, не си отивай моля ти се, ще бъдеш моята богиня. Но тя не казваше нито дума само ме гледаше със тези черни очи който сякаш не бяха тук а някаде другаде, това взе да ме плаши повече от отговора, имаше едно обеснение тя беше все още в шок и имаше нужда от време. Това колкото ме натъжи толкова ме и зарадва, все още ще е със мен, ще намеря начин да и обесня че я обичам , че без нея не мога.
Така започнаха да се редят ден след ден, аз говорих, пеех, въспявах я в стихове, а тя все слушаше в захлас.
Дар
Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,
Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.
Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.
Днес имах лошо предчуствие сякаш щеше да се случи нещо не предвидено, това ми притискаше сърцето, беше ме страх да кажа нещо за да не я събудя от този сън в който се беше унесла, сън в който бяхме само аз и тя, реших да се излежавам до нея пък нека да става каквото ще на мен това ми стигаше, тази топлота, тази нежност която излъчваше каде бих я намерил на друго място. По стъклата на прозоръцът взеха да се стичат капки дъжд, пак щеше да вали и ако съдим по голимината им нямаше да е за кратко, точно това си мислих, чу се гръм, сякаш предвещаваше че е дошъл дъждът и всеки да вземе необходимите мерки.
– Каде съм аз, ти кой си, какво правя аз в твоето легло. Крещеше със всички сили, този зловещ гръм и беше върнал всичко загубено това взе да ме плаши , видях че е дошъл краят на сънят.
– Не се притеснявай, не си ли спомняш нищо, аз, аз ........ Тя обляка дрехите си и се запъти към хвода на къщата без да ме слуша или погледне в очите поне. Аз също се облякох и тичах след нея за да я питам поне как се казва, или поне едно збогом, но вече беше късно тя отвори вратата и се загуби по улицата както и си беше дошла. Сълзите ми се сливаха със капките дъж, който бяха студени като спомените ми, който преминаваха като вятърът който шибаше лицето ми безжалостно, и ми напомняше мигове нe изживяни дори и от богове. Но сега трябва да се плаща, а цената им е за богове, който можеха всичко. Дали ще мога да забравя поне един миг изживян със нея. Ето устните и са толкова влажни, способни да те накарат да тръпнеш от желание да ги докосниш, а засмеят ли се, този израз на щастие поражда в теб крила. А очите и те бяха всичко онова за което можех да умра.
– Защо, защо това ли е отплатата на любовта. Крещях след нея колкото можех, но това вече едва ли щеше да промени нещо. Качих се в стаята, навсякаде виждах нея, а миризмата и, сякаш не бе си заминала а беше скрита там под юргана и ме чакаше със свояте ласки и нежност. Легнах и зачаках да се върне, вярвах и желаях това със все сърце, хей сега, хей сега ще отвори вратата без да каже нито дума, ще приседне до мен ще ме погледне с тези големи черни очи, който прощават на всичко. Дните се занизаха пак един след друк, а аз вярвах в любовта че ще ми се отплати, поне с една целувка или един поглед. Реших да я нарисувам за да остане жива в спомените, за да не избледнее в съзнанието ми, човек устарява, оглупява, умира, но картините остават, нека да я има за вечно до мен даже и след мен. Използвах цветовете на пролета и есента, роклята и ще е от жълто което ще улищетвори топлината и, примесено с червено, което ще говори за страстите и, в ръцете и ще и дам книгата със стиховете написани за нея, нека да ги чете и почуства болката която чуствам аз в момента.
БЕЗ НЕЯ
Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.
Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.
Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.
Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.
Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.
На вратата се чукаше но беше малкият топус, това сигорно беше жената която ми носише мляко и яйца, но когато отворих вратата видях богинята ми, някак си се беше разхубавила, беше се променила през всичкото това време, а аз с тази дълга брада, поне да се бях бръснал.Очите и греяха от щастие, приближи се блиско мен.
– Нося ти дар от любовта, ще го приемеш ли. Сведе поглед надолу кадето между двете си ръце държеше сътворението на мен и на нея.
– Ще е момче нали. Щастието ми беше до небесата.
- Защо да е момче, нека да е момиче.
Ибрахим Бялев
