ФИЛОСОФИЯТА ЖИВОТ
Живеех в малко планинско селце, беше едно от ония които бяха забравени и от властта и от всевишният. Тук животът си имаше своите закони, които се бяха слели, както с времето, така и с природата. Тук всичко беше от значение, дори и пътят на мравката беше част от нашият живот. Поздрава който беше задължителен, усмивката не трябваше да отсъства от лицето ни, тя беше ключът на щастието. В моето семейство, с което много се гордеех, имаше двама столетника, / бучу / дядо ми и / нена / баба ми. За мен те бяха изворът на живота ми, неможех да си го представя без тях. Те бяха почти всичко, спокойствието, търпението, те бяха бунара на живота, когато и да загребеш ще намериш нещо с което ще уталожиш жаждата на живота. Тяхното столетие беше чудо, за което говореха почти цялата околия. Изредиха се доста видни хора за да ги питат, с какво са успели да преборят смъртта.
Поради тази причина, една сутрин на нашата врата почука виден журналист от София. Нена ми както винаги шеташе из широките двори, като чу че се хлопа отвори вратата. Господина от София, поздрави учтиво, представи се, кой е и за какво е дошъл. Нена на своя страна се представи и го покани да влезе. Горкият господин не вярваше на очите си и постоянно повтаряше… как е било възможно всичко това,… столетничка да му отваря вратата. Нена ми се смееше на глас, но дали беше от задоволство или на акъла му… не можах да разбера.
– Заповядайте, влезте, дори ще ви разточа и баница! -продължаваше да се смее на глас. Господина пристъпи в двора и взе да пита за бучу.
- Къде е господин ......, стопанина, тука ли е, мъжът ти, бих искал да поговоря и с него? Нена ми пак се подсмихна, защото знаеше, че това което щеше да му каже, ще го шокира още повече.
– Не, няма го, сутринта отиде в балкана да бере дърва!- Ще се забави малко, защото не обича да бере сурови дърва! -Ще обикаля ако трябва цял ден за да намери сухо дърво, но сурово дърво той до сега в нашата къща не е докарал!
– Е това вече, за да повярвам, ще трябва да го видя със собствените си очи!
– Ще го видиш, сутринта излезе доста рано, сигурно вече е по път!- А казах път та,, и вие пристигате от дълъг път, заповядайте да си отпочинете!
След като се настани, господина взе да ни обяснява, че се е срещнал и с други столетници. Обясняваше ни на дълго и на широко с какви хора са е срещал, всеки и един от тях каква рецепта е използвал, за да си крепи живота и здравето стотици години. Според неговите дългогодишни проучвания, за дълголетието е било нужно- добра храна с различни витамини. Точно те са били тайната на дълголетието и са били двигателната сила на самият живот. Нена го слушаше внимателно и продължаваше да шета из цялата къща.
- Какво правите толкова, вие умора нямате ли? - Не е за вярване, каква енергия само имате! Нена пак леко се позасмя. - Ще пиете ли, още едно кафе, хареса ли ви ....?
В стаята която населяваше нена ми, беше пригодена и за кухня, и за всекидневна, предимно там се събирахме всички членове от семейството. Който огладнее тичаше там, а тя знаеше какво да прави, знаеше кой яде по- солено, кой обича сладко, кой обича тлъстото ....... така течеше нашият живот. В стаята имаше голям оджак /камина / от който се спускаха два синджира, които завършваха с куки, на тях се закачваха менците в които се готвеше. Но нена ми най-много обичаше да готви в калени съдове, това и беше нейната слабост, нищо по вкусно неможело да сготви бобът в гърнето, и т.н.
Гостенинът отпиваше от кафето и с голямо любопитство разглеждаше обстановката покрай него . Имаше стотици въпроси на които трябваше да му отговарям. Започнахме от училището…за да му докажа, че съм добър, трябваше да му обяснявам какво е това ренесанс, фотосинтеза и задължително таблицата с осем. Но това беше лесно, предстоеше… колко грама от това, колко грама от онова, какви подправки ползваше нена ми в гърнето за боб и т.н.
Нена ми на свой ред бързаше да направи баницата с тиква, за да има с какво да нахрани бучу ми, който скоро щеше да се прибере от балкана. Нена ми взе пирустьота , сложи върху нея тепсията с баницата, похлупи я със сача, след това посипа върху него насъбралата се жар от горящият огън на оджака. Баницата вече беше готова, това направи готвачката много щастлива, че ще има с какво да нахрани гостенинът. Бучу ми сякаш беше подушил миризмата на гощавката и пристигна точно на време. Нена ми като чу гласът на бучу ми, хукна към двора, за да му помогне да разтоварят дървата. Ние с журналиста също излезнахме на потуна, за да го посрещнем. Нена ми като го видя забрави, че имаме гостенин, сипеше въпросите един по друг. – Измори ли се? – Потен ли си? – Гладен ли си....? Бучу ми на свой ред отговаряше на всеки нейн въпрос с умерен тон, също така даваше наставления как трябва да е. – Внимавай да не се удариш! - Стой на страна! - Ти как си? - Умори ли се днес? - А ти затъжи ли се за мен .....?
Журналиста гледаше всичко това и не вярваше на очите си.
– Те… май,че много се обичат… нали? - Погледни ги само, сякаш не са се виждали с години.
- Ти не си видял нищо, наблюдавай от сега нататък какво ще правят. Аз вече не се стърпях и се провикнах ,че имаме гости и да побързат. Бучу ми като видя, че имаме гости, остави всичко на нена да довърши и дойде да се запознае с гостенина. След като се нахранихме, разпитът на журналиста започна. Бучу ми съвсем спокойно му отговаряше на всеки зададен въпрос. По едно време обстановката вече се отегчи, журналиста потърси разрешение да зададе последният си въпрос.
– След толкова години един цял век, каква ти е философията за смисълът на живота?
- Преди да ти отговоря ми позволи да ти изпеем една песен, пък тогава чуй моята философия.
Бучу ми присегна към кавала, оглеждаше го сякаш беше най- скъпото нещо което имаше в живота. Натъкми пръстите по местата им и засвири нечувана мелодия за журналиста. Нена ми беше седнала толкова близко до него сякаш искаше да му почувства пулса на сърцето, а очите и не виждаха нищо друго освен него. Пръстите леко потрепваха върху кавала, като по такъв начин позволяваха на въздухът да издава мека мелодия като кадифе. Долно, до до ре до до ре ми до,...... Нена ми подхвана да пее песента за Бяла ми Айша, гласът и се сля с кавала сякаш бяха едно цяло.
" Търси ме либе, търси ме, от село на села, па и в наще двори широки, либе да ти стана, деца да ти родя, една кошара, ... Аз съм бяла Айша с ръка не пипната, с устни не залюбена ... "
Бучу ми остави кавала, благодари на нена, пожела и да е жива и здрава и каза, че е много хубава. След всичкото това се обърна към журналиста и му каза философията си за живота.
- Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт. Трябва да признаваме пред себе си, че сме доволни от живота и че винаги той е бил зависим от заобикалящите ни. Ние трябва да живеем честно и да откриваме веки ден, кои сме, за какво сме и с какво бихме били полезни на ближният. Още от малки ни учат, как трябва да живеем, как трябва се държим спрямо околните, но най-важното е постоянно да търсим смисъла на живота си. Ако някои хора ни помогнат,това значи че имаме голям късмет. Затова ние трябва да помагаме за да създаваме този късмет и на другите, който пък от тяхна страна ако са добронамерени ще правят същото, и по такъв начин кръгът се затваря и в него живее късметът. Не си мислете, че по такъв начин живеете нечий чужд живот, който е диктуван отвън, просто всеки в този кръг е щастлив. Този път е добре отъпкан път, поставя хората в позиция на щастлив човек, а когато човек е щастлив той е и способен. Тук страхът и съмненията нямат място, те разбиват обръча и внасят смут и нещастие. За да открием смисъла на живота трябва да се вслушаме във вътрешния си глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни говори, а не ние да му казваме какво ще направим с него. Призванието е най важният момент. На себе си трябва да сме наясно, кой сме и на какво сме способни, и на какво трябва да се подчиняваме. Ако аз на нея не и се подчиня и тя на мен няма да ми се подчини, тогава съвместният живот се затруднява и за двамата ни, това бих ме ли го искали… Трябва да сме в мир със себе си, трябва да харесваме и тъмната си част от нас, тя защото е тъмна… трябва да я опознаем по -добре от светлата ни. Светлата я вижда всеки и ако сгрешим тогава ще ни поправят. Но черната трябва да я обичаме, защото я виждаме само ние, там сме скрили недостатъци, провали и несбъднати желания. Именно черната част на живота ни, ще ни напомня, че сме просмъртни и че не сме идеални, и именно затова трябва да уважаваме на другите грешките и недостатъците. За да откриете смисъла на живота си, ще трябва да се почувствате удобно в него и да знаете, че умът е част от него. Не е нужно да имате отговор на всички въпроси, те винаги биха изчакали удобният момент за да получат отговора си. Никога няма да намерите смисления живот само по пътя на мисълта, затова нещо ще ви са нужни чувствата и желанието за самият живот. И на последно… въпреки всичко това, ти може да си единият от тях, който ще изживеят живота си, без някога да са разбрали неговия истински смисъл.
Журналиста беше шокиран, всичко друго очакваше но не и този отговор.
– Аз не знам какво да кажа!- видя чудо невиждано до сега, море от обич, планини от уважение, философия като гранит ....
12 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
