Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

[ibrahim65]

ЛЮБОВТА

разказ от Ибрахим Бялев

Прозорецът ми беше широко отворен, бялите пердета леко се развяваха от топлият въздух който нахлуваше в стаята ми на дванадесетият етаж, която имаше изглед към пурпорно синйото море.Лежах по гръп, и чуствах как лъчите ме галяха така нежно сякаш играеха със мен, сякаш ми шептяха приказка за любов, от която чуствах небивала наслада.Исках да си представя как ще изглежда любовта в този ден, бях готов да и се одам със всичката си сила и нежност,за да може да е и тя доволна за да е винаги при мен. На вратата се почука, не бях поръчвал закуска кой може да е, за срещата ми имаше доста време, станах като си използвах всичите си сили, но и те едвам стигаха да се добера до вратата. Когато я отворих до нея стоеше прекрасно момиче което беше облечено като портиер или пощаджия, лицето му сияеше от чистота а сините и очи допълваха картината на щастието което изпитах от нея. В ръката си държеше добре оформен розов плик като ме видя ми го подаде

- Това е за вас господине. След което се усмихна, бялите и зъби бяха като бисери, леко се наведе направи крачка назад и се загуби в коридора, сякаш не бе идвала никога, гледах към плика и се чудех от кого може да е и то по това време и на това място. Влезнах в стаята и се върнах обратно в спалнята си заех предишната си поза и се опитах да продължа предишните си наслади и мисли за любовта. Но пликът ми шептеше аз съм тук отвори ме, прочети ме, помогни ми.....

- Да ти помогна ли, аз, на теб, добре но какво бих спечелил аз от това нещо. Станах взех този розов плик и го отворих от който излизаше неверотна миризма, просто те омайва, пренася те в друк свят, в светът на чуствата.

- Да аз съм любовта, тук съм за да ти кажа че си заминавам, не мога вече да понасям как ме пренебрегвате, сякаш съм едно нищо, ще замина, ще се скрия от вас, за да видя какво ще правите без мен, не ме търсете не ме викайте, няма да се върна тъй лесно, нито сълзите нито песните ви за мен ще ме трогнат вече, нека да настъпи мракът и мълчанието с който се борих ден и нощ.

Това трябваше да е някаква шега си казах, как така без любов, ха та това е лудост, по добре да умра.Но мога ли да я съдя, не, та тя до някаде си беше права, одавахме ли и неубходимото внимание и време, подхождахме ли към нея както заслужаваше, стъпките ни бяха ли сигурни а думите убидителни. А обещанията ни те бяха най зле, обещавахме и всичко дори че ще умрем за нея, а тя горката се правише че ни вярва и продължаваше да ни дарява и слотява, за нея нямаше ден и нощ, море или океян.Мислите ми взеха да прелистват лист по лист животът ми от който така се оплаквах, а ако в него извадим любовта какво ще остане, усмивка ли целувка ли или .........почуствах остра болка в сърцето сякаш се изпълваше с мрак и студ, а душата ми сякаш не беше моя, някак си чужда и далече от мен. Не не трябва да се направи нещо, но какво бих говорил с нея, но първо трябва да я намеря знаех каде е облякох се набързо и излязах на улицата. На ъгала имаше малко магазинче което беше препълнено с цветя, нямаше как човек да него забележи но за моя изненада беше пусто в него нямаше никого освен продавача който беш надхвърлил средна въздраст. Влезнах във него и поздравих, получих отговор но той беше толкова тъжен че все едно идваше не от цветар а от гробар, а по лицето му нямаше и какпа живот, но това не ме трогна трябваше да продължа да се опитам да помогна на любовта да възвърна живота.

- Ще може ли четилидесет и четири рози, нека да са бяли, не не нека да са червени, не не нека да са розови, незнам вие какви бихте ми препоръчали нали вие това работата.

- За кого ги взимате, ако ми кажите може би ви бих помогнал.

- За любовта ги взимам, ще я намеря ще я помоля да ни прости, тя винаги ние прощавала, ще я помоля да се върне, бих и позволил всеки ден да ми бие и шамари ако трябва само да се върне....Продавача се чудеше дали да плаче или да се смее на мойте думи.

- Остави на мен тогава, ще се опитам да направя чудо, но не е ли вече късно, след всичките тези рани обиди и ругатни, кой би ти повярвал, кой би ти простил.....Продавача бъбреше и протягаше ръка и избираше най хубавите и пресни щветя от който се стараеше да направи букет на който не би остоял никой.

- Заповядай вземи дано да успееш, не не пари не ми трябват, само ще те помоля да я поздравиш от мен, кажи и че я чакаме.
Взех букета и излязох от магазина, слънцето сякаш си беше изгубил блясъка всичко изглеждаше някак си сиво и студено тъжно.
Пред мен идваха няколко момичета и момчета, бяха облечени в черно дънките им едвам се крипяха на кръста, а по ушите и носът имаха по няколко обици, реших да не ги питам за любовта едва ли я познаваха. Продължиш напред като се оглеждах навсякаде, надникнах в кафето, гледката беше ужасяваща, кой пиян кой залян кой дрогиран, като ме видяха с букета цветя избухнаха в смях. Притворих вратата и продължих, питах се каде може да е любовта каде, в парка си помислих да там имаше алея на влюбените който се състезаваха за най дългата целувка. Когато стигнах на мястото имаше няколко двойки който се целуваха, ще ги питам няма как да не знаят, когато се преближих видях не целувки а едно лицимерие което отблъсква дори и мен. Продължих трябваше да не се отказвам, точно това си казвах на глас и я видях, беше висока стройна косата и беше толкова игрива, а гърдите толкова големи от далече се виждаха силно испъкнати напред сякаш те канеха заповядай ела те са твой за теб и само за теб.
- Здравейте ще мога ли нещо да ви попитам.
- Да разбира се стига да знам
- Каде е любовта, знаете ли каде е тя..
- Само не ги докосвайте че ще гръмнат доста скъпо ми струваха...

Попягнах със всички сили и тук я нямаше и тук беше пусто някакси изкуствено. Видях една пейка реших да поседна и да помисля каде е тя каде може да бъде. Към мен приближаваха двама старци, мъжът държеше здраво ръката на жена си сякаш я пазише да не падне времето беше спряло за тях, стъпките им бяха толкова бавни ситни но сигурни.Когато приближиха седнаха до мен но мъжът все още държеше ръката на жената и нямаше намерение да я остави, а тя му се бе одала на чуствата му, слухът зрението и бяха изцяло негови, гласът му беше толкова изтънчен сякаш говорише от някаква трибуна.

- Помниш ли.... тук на това място ..... беше облечена в бяло а цветята по роклята ти сякаш се състезаваха кое да е по напред, беше ми достатъчно само един миг, за да те видя направих няколко крачки напред но краката ми отказваха да продължат, а сърцето ми затуптя и ме умоляваше, моля ти се не отивай върни се, хвани я за ръката, и и кажи че я обичаш, че тя е любовта ти, от тогава та до днес, никога не ние напускала винаги ние сплотявала винаги сме я подържали жива, хубаво е че те има че си до мен любов моя, без тебе ще умра....

Бях сигорен, бях намерил любовта, а тя е във мене . А вашата каде е знаете ли.

Протегнах букета към тях.

- Вземете, това е за вас, хубаво е че ви има, че сте сред нас.

[ibrahim65]

ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА

Разказ от Ибрахим Бялев

Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, но погледът му се носеше над върховете за да стигне до мястото което за него беше свещено, смисълът на живота му, за което говореше с толкова нежност и любов че не беше възможно да не го слушаш.

- Сърцето ми говори, моля ви се чуите те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, уха
жва ви, дори крещи ако този път не ме чуете ще ......тук гласът му заглъхва защото не може без вас, не иска да обещае неща който не би направил, след това обещава че ще ви обича каквито и да сте, винаги ще му бъдете вие короната на главата. Защото много добре знае че без вас пеперудата няма може да живее, няма да я има.

- Би ли целунал пеперуда,.... какво би почуствал,.......... а тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те, - Хайде обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко за което си мечтаете от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца, целунат ли ме ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще им прославя имената им, .........

- Най-високият връх в района на Тъмръш е Модър, а от него можем да видим всичко, което се простира до Рила, Пирин, Стара планина, а на юг през безбройните дипли на планината, погледът ни стига до гръцките планини.......

Тъмръш носи названието си от едноименото село, което жителите панически напускат през Балканската война 1912 г. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като хората от Тъмръш участват в потушаването в Перущица през Априлското възстание. Тъмръшлии са управлявали цялата планина до гръцката граница и са били горди и непокорни планинци. През цялото това време местата между река Въча и река Чая са се наричали “Тъмръшка република”. Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Сега всичко това е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци, но легендите са живи подклаждани от дъбови дърва на който жеравата е доста силна, и говори за славата която е била разигравана от страна на Помаците Тъмръшлии, жарава която клее и до днес в сърцата на този славен народ, отпил от чашата на славата и свободата.

-Времето беше време за пишене на история време за изграждане на гнездо кадето ще се създадът поколения достойни за времето и готови да умрат за идеате си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай създаден от Аллах,който бяхме я загърнали с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и свирепи погледи, някаде там в душата ни за нас и само за близки и приятели. Нали знаете какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, паднала от душата едно парче. А когато ти се усмихне, то тогава изгряват няколко слънца, тогава душата ти се отпуска поимаш си дълбоко въздух, в мислите ти се появява една струя от добри мисли иска ти се да полетиш, да запееш песен не чувана до сега.
Претискаш я блиско до сърцето си за да ти почуства топлината и душата, даряваш я с една, две, хиледи целувки, иска ти се да я изедеш както казват нашенци......

Но заплаче ли, тогава люта змия хапи сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач а писък който пронизва и камък.Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го както никога до сега, за да се усмихне, за да стопли душата ти.

Ах рожбо моя за теб бих умрял, бих дал и дъхът си, усмивката си, погледа си.........
Ах рожбо моя за теб бих направил това което мога и немога, за да бъдеш и пребъдеш.

ТЪМРЪШ

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Гледах го как шепти думи изречени хиледи пъти, превъплати ли се в него както името му, сълзите му капяха върху жълъдът и парче земя който носише винаги със него и бяха най ценото нещо в животът му.

- Когато умра искам да ми ги сложите в гроба да дойдат с мен в черната земя ще ги занеса там, парче земя от рая в рая, а този жълъд ще посея за да пусне корен не виждан до сега, а перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закарате нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо ми в родното му място, знаеше ли се животът всичко е възможно можише да се случи всеки момент, животът и смърта вървят ръка за ръка дели ги само един косъм, тогава щеше да ми тежи на съвеста,че не съм му збъднал мечтата.
- Утре раното Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда, и ако е толкова хубава защо и аз да не я целуна, нека и мен да ме дари с нейните дарове.
- Наистина ли, Аллаше благодаря ти че ми даваш тази възможност, Аллаше още един път ще видя рая сътворен от теб, когато стъпя в него ще заколя курбан за да откупя всички грехове извършени в теб Аллаше .......

От очите му капяха едри сълзи а устните му шептяха дуа ,,Алифатихa" и след това последваха още няколко, сигорен бях че тази нощ нямаше да мигне, както и стана, бях станал доста рано доста път ни чакаше, а той надянал най новите си дрехи и седнал на любимото място и смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам за да го поуспокоя малко.

- Как си наспа ли се или изобщо не си лягал, така не може ела да хапним по нещо, пък и пеперудата няма да избяга тя та е чакала толкова време ще почака още малко, хайде идвай в кухнята.

Беше пролет някаде по средата на май, и времето си беше някак си хладно особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи, пък и този път за първи път ще го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо ми за пръв път седна на предната седалка, не че там се чустваше по удобно а защото щеше да вижда всичко по добре или за да ми показва пътят. Слънцето взе да се показва рогата, сякаш ни галише или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна, настроението му се подобри, какво му минаваше през главата незнам но ми се искаше да съм на неговото място.

- Еее казвай сега кой е този Ахмед ага Тръмбашлията, познаваш го лично били сте рамо до рамо, збъднаха ли му са мечтите, или си останаха само мечти.
- Ахмед ага Караходжов, известен още като „Тъмръшлията“, е помашки водач. Висок рус човек, в плещите доста широк за да може да изхранва семейството си както всеки и един Помак, но в него имаше борбеност която в никой друк я нямаше,на лицето много често ще видиш усмивка но това което говорише беше винаги много добре обмислено. Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родена в село Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото.След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 година, голяма част от управниците начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.

- А каква е тази република от каде до каде се е разпростирала, колко време е съществувала.

- Тъмръшката република обхващаше общо 22 села и 5 махали Ахмед ага по подобие на своя баща от който получи в наследството този район, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора единът от който бях аз.

Под натиска на Англия и Турция западните сили не признаха Санстефанския договор и свикаха конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 година бяха обявени и решенията на Берлинския договор. Съгласно тези решения на територията на нашата страна се създаваха самостоятелно Княжество България и автономна Източна Румелия.

Северната граница на „автономията” вървеше по билото на Стара планина, а южната — по Доспатските балкани — връх Перелик — превала Рожен — Преспанския дял — по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отиваше на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла — Триглау — Борино оставаше в Източна Румелия.

- А от каде иде името и Тръмбаш.

- Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има тракийски произход.
В подкрепа на това твърдение е и старата тракийска легенда, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец — страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.

Пред мен взе да се разпростира море от зеленина, обляна в бяло сякаш някакво було беше обгърнало високите им части, мъглата се спускаше и по долината преличеше на стада овци които се разпростираха върху зелените ливади. А прясната зелинина на буките, дъбът и високо издинатите се смърчове които сякаш допираха небето, съчетанието им беше неуписуемо преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш ето това е.....

- Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това то си заслужаваше ........просто нямам думи.
- Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
- Не разбрах какво свършва.
- Тази вечер звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща със мен, скоро, ще е скоро.
- Пак не разбрах ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота която едва ли има равна на себе си.
- Спри хей тук и ме почакай малко сега ще се върна.

Спрях колата и излязох малко да се порастъпча че се бях схванал целият, въздухът беше толкова свеж че като го поемеш не ти се иска да го испускаш.След малко дядо ми се зададе и в ръцете си държеше цветя не можише ако не се засмея.

- Това какво е цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват.
- Това е ,, видрица " вирее само по тези места, на запад и казват че това е сълзата на Исус Христос, когато е видял че Помаците преимат исляма се е разплакал за тях, затова вирее само тук.

- Така ли и това незнаех, прекрасни са,хайде да се качваме и ми казвай накъде да карам.
- Карай направо и ще стигнем в Тъмръш, голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка със чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан запее ли животът спира, една неповторима мелодия пята от векове за благото на народа.

Пред нас се появи стадо овце дядо ми каза пак да спра, слезна от колата и отиде при овчара, говоряха си нещо на дълго и на широко, след което дядо ми брой някакви пари и му ги даде стиснаха си ръцете и след това овчара хвана най хубавият овен подкара го към мен когато дойде върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо ми и замина след стадото. Подкарх колата без да питам за нищо защото пак нямаше да разбера.

- Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло защо няма живот,каде са тези хора едно време наброяваха близо три хиляди имаше четири махали. Пред нас стояха само руени от къщите обрасли в бурени и дървета но никакъв помен от живот. Дядо ми слезна от колата взе да си говори сам като показваше с пръст каде какво е било. Взе овена подкара го към определено място а това някога е било мегдана на селото, реших и аз да му помогна че тази работа не е за стари хора. Беше си подготвил всичко, положи овена на земята върза му трите крака, със бяла кърпа върза очите му, след това искара остар нош, обърна се към небето.

- Хей Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им сторени срещу теб, прости им Аллаше те бяха твой чеда, вярваха в теб моляха ти се, възхваляваха те, за тях ти беше всичко,прости им Аллаше, прости им.
След това погали няколко пъти гърлото на овена като шепнеше дува за прошка, заби ножа в гърлото от кадето потече ярко червена кръв, след това седна настрани от курбана и през сълзи прошепна.
- Толкова кривини има на този свят, толкова много защо, защо. Говореше сами на себе си и знаеше че така ще е и за напред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плъта му вече не е толкова от значение, от значение беше дувата, душата и целта.

- Карай ще отидим на едно място, това за да го видиш ти трябват очи, а за да го почустваш ти трябва душа. Не след дълго......

- Майчице мила....пред мен се простираше широка поляна заградена от вековни смръчове, бeше застлана със зелена трева и осеяна от алени макове който се изпреварваха със белите лайки кой по напред да си покаже прекрасните цветове, но не им отстъпваха и другите цветя.Но на преден план изпъкваха безбройните пеперуди които сякаш се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се вливаха със безройните цветя сякаш бяха създадени един за друг. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг,и сякаш беше диригент на тази мелодия която пееха стотиците птици сама по себе си беше неуписаема мелодия.

- Син ти дойде майко мила, син ти дойде, да изтрие твойте сълзи, да докосне твойте прелести, да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда. Ела сине на това място ще се кланиме три рекята. Промълви дядо ми със гордост, сякаш говорише със баща си.

Сега вече разбрах, когато човек се кланя навежда се към земята, като поставя дланите на ръцета си на земята, и след това поставя лицето си между тях за да докосне земята, или за да я ,, целуне" щяхме да целуваме ,,земята пеперуда". Взехме си абдест, застанахме един до друг, обърнахме се към каблето, дядо ми ме погледна и клепна с двете си очи като ми се усмихна, това означаваше готов ли си, аз му кимнах и ме се усмихнах в знак на отговор, вдигнахме ръце и със палците докосвнахме задната меката част на ухото, дядо ми със пълен глас се провикна.

- Алайху-екбер. Свалихме ръцете и изучихмеме дувата Субанике, преминахме към седже, сложих си ръцете на земята, поставих си лицето между тях и целунах земята. Когато се изправих дядо ми все още беше на земята, аз продължих, преминах във второто седже, изправих се, дядо ми все още стоеше неподвижен. Към нас се приближаваха стотици хора, който се усмихваха на дядо ми, а и той на тях, след това се преврщаха в пеперуди, и полетяваха на свобода, затворих очи и продължих молитвата, след като свърших си отворих очите, а дядо ми все още стоеше неподвижен във полужение на седже.

- Дядо какво ти става, какви бяха тези хора, дядо, дядо, но за да ме чуе беше вече доста късно, беше отлетял със свойте, при свойте пеперуди, беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, клоните и правяха дебела сянка, реших че за него ще е най добре там. Положих го в земята и както искаше поставих до него жълъдът и парчето земя, която бяха неразделна част от него. Преди да се збогувам със Тръмбашката пеперуда, взех един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах че за тях ще живея и за тях ще умра.

[ibrahim65]

Аз съм от България

В глобуса погледни в глобуса,
там горе, от ляво.
На земята, земя много,
Да България е малка, но е една.

А ти приятелю, от каде си.
Говориш ми за величини, Ха.
Имате ли планини, и бистри реки,
а розово масло от рози. А кажи.

Имате ли Черно море, не синю е,
Стара планина, Пирин, и Рила,
Да видиш само как се боричкат,
а Родопите, аах  Родопи  Родопи.

Търся навсякаде свободата.
А ти приятелю, познаваш ли я.
Кажи ми искам да я поздравя,
със нея да творя, и да летя.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Отивайки си

Отивам си,
За да не съм жив между грешници,
пропиляли любовта ми като прашец.

Отивам си,
Но миризмата ти е все още върху мен,
дали ще успея да заличам спомените ми с теб.

Отивам си,
Отпивайки от чашата на любовта,
дори и да горчи, дори и да боли се смях.

Отивам си,
За последно ще летя но със свити крила,
за последно се смея, но този път през сълзи.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ДАР

Разказ от Ибрахим Бялев

Както винаги бях пак с нея, а тя засмяна толкова пъстра толкова нежна, докосниш ли я сякаш ще полети тъй игриво и високо че ще те остави сами със спомените си, да се ядосваш на това че си я докоснал, затова си я само гледам и се наслъждавам на това сътворение от всевишният което успя да ми обземе всички мисли в него. Във хола на стената имах закачена голяма снимка, от която така и не можех да
си отръгна погледа, беше един миг от живота ми за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагйосан от фейте на любовта, времето там беше спряло, и това всяка вечер, дори и утрото ми започваше с него, след това си го носих и със мене. Но не смеех да кажа и дума на никого за него, беше ме страх че ще се развали магията на този миг или времето ще заличи всичко от снимката която излъчваше пъстрота и нежност.

Бях назначен като нов директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, от сега да бия на очи, и без това всички погледи бяха върху мене, който ме чакаха още от вратата на предприятието. На събранието взехме решение да отида да сключа нови договори със друго предприятие което щеше да е подиспълнител на продукцията ни която произвеждах ме, това означаваше ще ще пътувам доста път. Събрах си багажа и потеглих със автобус който криволичеше между възвишенията на тази местична планина Родопи, която в зеленината си беше забулела тайните на живота, който опираха чак в древноста на траките та до днес. Когато пристигнах на мястото ме чакаше мой колега който беше подготвил всичко, трябваше само да се подпиша, така ми остана доста свободно време реших да се поразходя из градът да намеря нещо за спомен едва ли друк път щях да идвам тук. Беше петък и на Помаците който преобладаваха в този град беше почивният ден, имено затова днес имаше пазар и беше голяма бъркотия слушаха се гласове от всякаде по който се съдеше че животът тук кипи. Пред мен застана доста едър мъж който в ръцете си носише няколко чанти и не ми отстъпваше да премина, като постояно ме зяпаше сякаш бях някакъв вестник, от който икаше да прочете някаква новина.

- Гошо, Георги, ти ли си, Гошо това си ти, вала това си ти. Засмя се от все сърце. - Хей братко да те видя тук а и то баш днес. Гласът му се разнасяше из пазара сякаш беше в неговият двор.

- Да аз се казвам Георги, Гошо, да, а вие извинявайте не ви познах, вие кой сте, как се казваш, извинявай. В мен настъпи голяма обърканост, откаде ме познава този човек, колко съм глупав.

- Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно, хей момченце как така ма си забравил абе хей, не могга да повярвам, аз ви помня всичките до един.

Да това беше младсрежанта ни Бялев, от който бях останал толкова доволен, как можах да не го позная.

- Младсержант Бялев, дявол да го вземе същият си си, няма грам промяна в теб, ела ела. Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна че ми спря въздуха.

- Знаеш ли точно на време престигаш, утре и в другият ден ще правя свадба на дъщеря ми, много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме хайде. Нямах друг избор спомените ми напомняха че на този човек не е невъзможно да му се откаже, той не познаваше думите като няма, не може, не искам, и т.п.

- Да но искам да взема нещо на младоженците, така не става с празни ръце нали.

- Абе няма нужда имат си всичко, важното е ти да присъстваш, ще ги зарадваш много това им стига.

- Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така с празни ръце.
Влезнахме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше че няма нужда от това.
- Сега сме вече готови за свадба. Казах го с усмивка защото бях задоволен от покупката която бях направил, пък и от това че ще ходя на свадба, пък и си видях приятелят от казармата деляхме хляба повече от две години.
Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го чука по главата и да му говори нещо което не се дочуваше.
- Хайде ще му се качиш ли или те е страх.
- До сега не съм се качвал на животно, пък и нямам желание.
- Хайде хайде признай си че те е страх, ти там в София кога си видял муле.
- Защо муле а не кон, не е ли по добре кон.
- Мулетата са като Помаците товар носят колкото им сложиш, пък и не ядат много, и когато те ядоса жената можиш да си искараш ядът от него и нищо няма да ти каже. Това доста ме расмя едно животно толкова много функции да испълнява.
- Нашето село е хей тука зад този хълм за по малко от час и ще сме у дома. Подхвана синджира на мулето и тръгнахме на път, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
По пътят се спуснахме в спомените си за казармата кой беше крив кой беше прав все още не можехме да решим. Пътят взе да става доста стръмен, и младсержанта заповяда да яхна на мулето, беше ме страх но нямаше на каде с негова помощ се качих и се зграпчих със все сила за самара, а той беше толкова твърд и неудобен пък и похотката на това животно, абе жива мизерия.
Когато стигнахме на хълмът вече се виждаше тяхното село, младсержанта взе да обеснява че от това място в света по хубаво няма че тук иска да живее до края на живота си, а когато стигнахме покрай село имаше доста старо гробе и показваше мястото каде иска да бъде погребан. Вече стигнахме до селото и реших да слезна от мулето но и това се оказа че не е толкова лесно, но с негова помощ слезнах, но краката толкова ме боляха че не можех да стоя на тях.
- Ще ти мине защото ти е за пръв път, пък и самара е удобен като софийските трамвай. И взе да се смее с глас. - Само някой да те беше видил, ще каже че от градът до тук си тичал. И продължаваше да се смее колкото го глас държи.
Къщата му беше доста масивна на три етажа, пред къщата имаше столетен орех, а под него се беше згушила едно етажна къштичка която сякаш беше взета от приказките, пред къштичката имаше широка тераса на която беше седнал белобрад старец и пушише лула тютюн. Като ни видя стана и със бавни крачки се приблежи към нас, главата му стоеше доста високо а веждите леко събрани а погледът му беше като на ястреп. И със твърд но уравновесен тон.
- Пристинахте ли, добре дошъл чедо, това кой е. Погледът му беше закован върху мене сякаш му бях плячка.
- Това е приятел от казармата, видяхме се в града, и го поканих на свадбата, живее в София. На младсержанта гласът беше толкова изменен че не можех да повярвам че той говори а картината му беше като чернобял тилевизор.
- Хубаво си направил, да се настани при мен, при теб има доста деца и жинории, докара ли това за което те бях пратил. Младсержанта искара едн кесия и я даде на баща му, той я развърза видя какво има в нея и кимна задоволително с глава. След това сложи лулата в устата и си отиде на мястото от кадето беше дошъл.
- Какво имаше в кесията. Попитах любопитно.
- Ядигер на свадбата ще видиш какво е, хайде идвай да хапним нещо че огладнях като вълк.
Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и кумшии който си правиха план за свадбата кой какво ще прави кой ще готви кой ще сервира кой ще посреща изпраща и т.н. А набора ме представяше на всички и силно подчертаваше че сме като братя.

Стоях в коридора който беше доста тясен за този момент, пукаше се по шевовете както се казваше можеше трудно да се размине човек чаках набора да дойде щяхме да ходим на някакво място да ме представя но така и не идваше.

Някой ме докосна леко по рамото, целият се разтреперих , сякаш някой ме погали по сърцето. Когато се обърнах да видя кой е видях едно сътворение на всевишният което за да го сътвори беше работил със месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни който ми се леко усмихнаха сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл” но каквото и да беше не беше важно, важното беше че видях любовта си, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя със целият свят. Ревноста веднага нахлу като северният вятър и взе да се разпорежда кого и как да убивам.
-Ще може ли да мина. Гласът и беше толкова мек толкова лек, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да и кажа не не минавай , не заминавай остани , но от каде тази смелост в мен. Като премина покрай мен се размириса на лавандула , миризмата на боговете, сътворили този цвят и миризма само за себе си, да, да, това беше богиня.

Младсержанта ми се появи от някаде и ми махна с ръка.
– Хайде да тръгваме че стана късно чакат ни сигорно са почнали и без нас. Искаше ми се да му кажа че не искам да ходя никаде да изчакаме още малко, дано да я видя още един път но той вече беше подел и трябваше да го последвам.Когато го настигнах му се ропнах доста сърдито.
– Ти все така ли се разпореждаш както в казармата.
- Защо бе какво е станало, не гледаш ли всички питат мен, а тази вечер се събираме.
– Каде са събирате и защо така бързаш все и едно някой те гони, или бягаш, бягаш бягаш.
– Ще видиш каде ще ти хареса, ще се повеселим сега, че на свадбата няма да можим.
Вленах ме в стара къща която беше цялата от дърво и сигорно не си знаеше годините, на хвода и имаше доста обувки а от вътре идаха доста гласове който преличаха на врява. Когато влезнахме всички станаха и в почти един глас – Каде останахте бе. Здрависах се със всички като приятелят ми ме представяше като негов брат. Къщата беше доста обширна от всички страни имаше прозорци , беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените и имаше нещо подобно на канапета кадето бяха насядали мажете от селото, всеки и един ме канише да седна при него, но младсержанта пак се разпореди и седнахме на централното място кадето имаше една печка от ковано желязо , върху нея имаше медни чайници от който излизаше доста пара. Когато вече се настаних видях че в центара на стаята имаше шадраван от който течеше вода, а точно срещу мен имаше няколко човека който имаха маленки дрънки на който им казваха ,,тамбури” на които им сверяваха звукът, имаше и едно доста пълно момче което държеше таранбука.
- Хайде наливайте вече че ми се пие какво още чакате, се провикна пак този до мен младсержанта. Едно младо момче стана и взе един от чайниците и взе да разлива течноста от която излизаше пара, пред всеки имаше специялни чаши без дръшки и всеки и един я държеше в ръката си когато момчето престигнеше с чайника. Така направих и аз, когато ми сипа в чашата течноста ухаеше на гроздова ракия.
– Каво е това. Попитах младсержанта а той се засмя и ми каза че - Това е ,,греена ракия “ пробвай ще ти хареса , но пии бавно че боли глава после от нея, прави се от ракия и захар, слага се на огана да заври и се пие и се пее , хайде бе какво стана с песните, се провикна пак младсержанта. А те сякаш това бяха чакали, понесе се толкова мелодична песен пята на три гласа ,,Жени ме майко женен да ходя....” Стига си ходил бе сине стига си шетал... “ ,,Кадето и да ходя нея виждам дори и съня ми “ така се редяха един по един и вдигаха наздравица а момчето с чайника сякаш беше раждан за тази работа тичаше от човек на човек и разливаше от тази вълшебна течност , която на мен доста ми хареса и взех и аз да вдигам наздравица със всеки, затова приятелят ми ме подканваше да не бързам че ноща е дълга. По едно време всички млъкнаха и гледаха към мен, а аз се оглеждах наляво и на дясно и не доумявах за какво става въпрос, младсержанта пак се провикна.
- Хайде твой ред е какво чакаш, изпей една песен. След това всички го последваха хайде, хайде де де,недей се срамувай тук няма жени и се смеят със глас. До сега не бях пял, как да пея сега изобщо не си бях чул гласът на какво прелича, а само това ли не бях яхал животно , не се бях влюбвал, не бях пил ракия, и аз съм директор що за живот съм живял, слушах само хайде хайде и се пресраших и взех да пея ,,Шуми Марицаааа” всички се шокираха дали от гласът ми дали от песента не знам, но избухна такъв смях който до тогава не бях чувал, Аз също се смеех може би обстановката или това вълшебно питие беше пречината. От дясна та ми страна подхвана приятелят ми една много тъжна песен и така продължи до края.

Вторият тур на обиколката беше отговора на ,,Какво е това любовта” редяха се всички запомнил съм няколко от тях ,,Песен която трябва да се изпее дори и да плачиш от нея “ Като връх по който се катериш за да докажиш че можиш “ . Когато дойде моят ред всички се бяха подготвили пак да се смеят ,,Любовта е като свеща, за да свети трябва да гори “ настъпи овации и ръкопляскания сякаш бях на някакво събрание.Хората един по един си разотиваха като пожелаваха приятно изкарване на ноща, но вънка слънцето вече беше започнало да поздравява ранобудните. Младсержанта стана и ми заповяда да стана но аз бях закован за мястото с и не мърдах, имах желание но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело това питие което беше топло и сладко ...... а сега главата охх.

На сутринта всички бяха забързани всеки даваше акъл кое как трябва да бъде да се спазва най-вече традицията която опира чак до хилядолетия. Младсержанта ми го нямаше и аз реших да се порастъпча малко из двора за да осетя вкусът на този ден ,,канъ” за който всички се стараеха толкова много ,пък и исках да си видя ,, богината” знаех много добре че е някаде тук.

Но вместо ,,богинята „ видях този белобрад старец който беше седнал на терасата и пиеше кафе придружено с лула тютюн а в ръцете си имаше златисто жълта броеница ,,теспих” който прехвърляше между пръстите си, и казваше на глас молитва.

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за животните - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Айет или Корана.
Моята вяра е любов любовта в Корана и в себе си.
Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
при омразата нека посея любов;
при обидата - прошка;
при съмнението - вяра;
при отчаянието - надежда;
при мрака - светлина;
при тъгата - радост.
О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото умирайки се раждаме за Вечен Живот.
Амин.

Преближих се и реших да го претегля колко тежи. поздравих го доста очтиво, потърсих разрешение и след като ме покани седнах до него ,, трезицки” и пред мен се разкри страхотна гледка която колкото и да я гледаш не може да избледнее.
– Какво виждаш, какво чустваш, не си прост човек дошъл си от далече от високо, има ли някаква разлика от високото и ниското. Попита ме старият Ибрахим ага като се беше взрял в далечината.
- Всеки сам решава за съдбата си. Разликата е че можиш да пипнеш със ръката и да погалиш снагата на тревата, да я помиришеш след като е покосена.Друго е вечер да седиш на асмата да отпиваш от чашата кафе и да слушаш как жабите пеят своите летни песни.А на щуреца песента сякаш тук е друга сякаш те кани за любов.Със цялото си семейство да вечеряш под асмата и Ласко да се излежава на двора усетил миризмата на топлата баница.А котарака нахалника се мотае из краката ти и те гледа сякаш си му длъжник Звездният небесклон осветява и засвидетелства всичко случило се със присъствието на цялото ти семейство като включвам във тях и овцете,козите ,кравата,мулето,кучето и котката, душата ти се отпуща и е благородна.Там при нас горе има интернет, от него можеш да научиш всичко но да усетиш селската красота и вдишаш миризмата на окосената трева, това само селянина може да я усети.Та със една дума прекрасна е душата на селянина.Селската душа е много по романтична, селската душа обича и страда за всички свои животинчета,които има във двора си. Градското дете се ражда със компютъра и със интернет.Модерен е но, като му кажеш кое е яре и кое агне,няма да познае.Селското дете много добре познава природата.На село рано се ляга и рано се става, особено да те събуди петел е най приятното нещо. Сутрин да храниш животните всеки като дете иска дажбата си и се ритат и се блъскат, бързат като малки децата.Кокошките пеят, петела гордо се разкарва между тях брой ги да не би да има по една на комшията в двора.

- Да така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро за кето и благодарим от сърце.

– Каква ти е философията, живял си толкова време и то на такова място, какво си разбрал от живота. Много исках да науча неговият поглед върху това ,,Да бъда или да не бъда”. През това време и на мен пристигна чаша турско кафе на което му се носеше миризмата навсякаде.

- Знам едно че живота влезна през тази врата и през нея ще излезе , но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е ,, Когато си се родил ти си плакал, а света се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш света да плаче, а ти да се радваш."
Промълви белобрадият Ибрахим ага.
Това ме потресе и ме накара да се замисля от каде идвам и каде отивам.

От някаде се появи младсержанта , поздрави ни и той отседна да пие чаша кафе и през това време да даде отчет как върви приготовлението на свадбата.
– Всичко е готово и за днес и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова четири тъпани и четири свирки, ще престигнат днес на обяд ,остава само да посрещаме гостите.
- Добре, знаех си че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да ги гледам в очите .Промълви агата, а младсержанта го успокояваше че всичко е наред.
– Какво е това ,,ядигер” погрешно не ме разбирайте моля, просто от любопитсво питам. Но за това че попитах веднага започнах да съжелявам.
– Това е нещо което се предава от поколение на поколение, Може да се поработи върху него за да се увеличи стоиноста му както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най знатният от поколението, който със гордост ще го носи и съхранява. След това извади от джоба си кесията която беше получил от приятелят ми и ми я подаде да я видя. Когато я развързах видях едно изящно колие със зелени камани, изящната му изработка грабваше очите на човек.
– Защо не си я дал на синът ти а я даваш на внуката, нямаше ли му доверие. Ибрахим ага се подсмя под мустак и каза гордо.
– На него му дадох песента на Родопите, от това по гордо и скъпо няма, иди и му я покажи че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата нека да я чуем на този знатен ден за нас. Толкова бях озадачен че горях от нетърпение да я чуя и аз.
Със младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специялно помещение което го държеше заключено, когато влезнахме в него на тавана имаше десетки звънци ,,чанове „ бяха в отлична форма излъскани от всякаде и подредени по големина.
– Това са тюмбилечки за малките животни, а тези са за по големите. Но тези са всичко за мен, те са седемнадесет на брой, всъщност са петнадесет защото три от тях има вдянати един в друк, но са броят за три броя, този всеки не може да го носи тежи шест килограма и го носи само водача на стадото доста отгледан пръч или овен. Ляти са със специялен калъп от пра пра дядо ми, във тях има злато и сребро за да дават по добър звук. След това взе да ги докосва, но сякаш докосваше душата им, от тях излизаше звук който не можех да опиша, сякаш те караха да политиш в небесата. Видях че моят младсержант плаче и доста се озадачих, аз исках да летя а той плачеше просто не доумявах на това.
– Какво става, защо така се разчуства да знаех нямаше да дойда. – Не е лесно брад да даваш най скъпото си нещо остава още една вечер ще е с нас после, после, чакай някой да ти отвори вратата , а когато дойде или ще е разтроена или ще бърза да се прибере при семейството си ние за нея няма да сме семейство а чужди.
– Защо така говориш та тя винаги ще си остане твоя дъщеря, пък и не се жени някаде далече а във вашето село. Но това не стигаше да го успокой изглежда имаше нужда да си поплаче затова го оставих сами със песента на Родопите.

На другата сутрин се разбудих от врявата на двора беше доста рано но хората се бяха вече събрали, и се слушаше само гласът на готвача който распореждаше дайте това, дайте онова. Като ме видя се провикна така че да го чуят всички
- Хайде бе софиянец много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас, служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби че да ги дуйниш ще паднат.
– Е-ее, там няма толкова вкусни гожби като твойте, де да видим ти какво ще ни приготвиш. Му отвърнах аз, но си знаех че този няма да ме остави така лесно на мира.
– Е-ее ще направя ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно ще храним цяло село. Продължи да се заяжда готвача, приближих се към него и го попитах със какво мога да му помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и им се провикна.
– Дайте и на него да побърка така ще е по сладка ,, хълвата” и хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори че..... Приближих се до момчетата който се бяха навъртяли покрай един доста голям казан, в който имаше брашно от царевица и го пържеха в масло, като я бъркаха постояно със една голяма лъжица за да не загори от силната жарава под него. Подадоха ми и на мен тази голяма лъжица която беше предназначена за това нещо, взех и аз да бъркам ту на ляво ту на дясно а от казана идваше невероятна миризма.Готвача се приближи до мен и взе да ми обеснява че това ястие се е готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
– Касто е сладка ,,хълвата” така да е сладка любовта на младоженците а както гори жаравата под нея така да горят тяхните страсти. Нареждаше готвача а останалите се смеяха на устроумията му, който нареждаше като стара жена. През това време беше дошъл човек който имаше два фотоапарата на шията и един държеше в ръцете, чакаше да дойдат младоженците за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха предвождани от това назначен човек ойто в ръцете си държеше червено знаме, преминаха покрай нас и се спряха при Ибрахим ага, който стоеше пак на терасата и наблюдаваше всичко дали върви във вред, като ги видя стана и здрависа всички един по един и ги покани да седнат при него.
– Хайде искарайте сега един ,,небет” нека да да чуе мало и голямо че си имаме свадба. Понесе се мелодия която бе присъщна само за това място, Ибрахим ага раздаваше банкноти на музикантите който ги пребираха със задоволство. А фотоджията снимаше всичко за да го запамети на тези хартики който щяха да говорят за тези моменти и след дълги години.
Младсержанта ми се появи от някаде, след него караше булката и всички блиски да се снимат, като ме видя се провикна и аз да отида да се снимам със него и булката.
Но когато се приближих видях че булката е момичето от коридора което ми докосна сърцето, което го търсих навсякаде да го зърна за да му кажа че........Но вече беше късно дори и за една дума, ако щеше да е тя най прекрасната, щеше да остане като глас в постиня. Приближих се към тях , булката ме хвана под ръка и се усмихна на фотоапарата със усмивка която цеше да ме пленява цял живот със своята чистота и пъстрота. Сърцето ми су развълнува както преди, а умът ми заповядаше върви си в София какво правиш тук , тук не ти е мястото, но вече не слушах нищо, просто исках да отмине този мик в който щях да живея цял живот.

[ibrahim65]

Ти за мен

Ако можеш,
да си това което си.
да вярваш в себе си,
дори и когато си сам.

Ако можеш,
да помагаш на истината,
дори и да не е твоята,
дори и да е срещу тебе.

Тогава ще си мой, приятел,
път на пътят ми, перо в ръката ми,
бих се опълчил тогава на щял свят,
аз имам приятел на приятелите ми.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

След теб

Очите ми не мигват,
търсят те просълзени.
Спомените ме разплакват,
отиде си завинаги от мен.

На сърцето си прошепвам,
любовта не е за тебе.
Но ако все пак обикнеш,
и аз със теб ще си замина.

Защо си ми ти душа моя,
като остана без душата си.
И вие устни мой не шепнете,
няма кой да ви чуе пусто е.

Какво бих дал аз на теб,
като нищо не ми остана.
Ноща се спуска пред очите,
нека да е моя и последна.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Аз за теб.

Като струна бях аз за теб,
трябваше да ме докоснеш.
За да пея, а ти да плачеш,
за да плача, а ти да пееш.

Като цвете бях аз за теб,
трябваше да ме видиш.
за да докосна душата ти.
като никой друг до сега.

Пея живота си просълзен,
няма те пусто, празно е
Проклинам аз съдбата си
хей любов, боли ме боли.

Хайде кажи сега, ако можиш,
кажи ми нещо без да плачиш.
Ще забравиш всичко дори и мен,
ще продължиш да живееш,без мен.

И аз със свито сърце, ще лъжа,
ще забравя всичко, дори и теб,
ще продържа да живея,и без теб,
ще крия раната си, дори и от теб.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

СЪДБА

Ще почустваш остра болка,
точно във сърцето.
Кожата ще ти е тясна,
а очите пресъхнали.
Ще си самотен във тълпата.
За миналото ще мислиш,
ама само хубавите спомени.
Ще искаш да избягаш,
толкова далече че да я виждаш.
Ще искаш пред очите ти да умре,
след това ще искаш във ръцете и да умреш.
И да можиш да я забравиш няма да искаш.
Дори и някои да прелича на нея,
на неино място няма да я поставиш.
Нито денят ще ти е ден, нито ноща нощ.
Мечтите ти в сън ще се превърнат,
и във тях ще искаш да живееш.
Ако някой ти казва че ще я забравиш,
няма да вярваш, да говориш поне за това.
Надеждата приятел ще ти стане, дано да я видя,
със него ще лягаш и ставаш, ще му говориш дори.
И на края никога няма да обичаш, ще му се кълнеш.
По такъв начин ще живееш, ако на това се каже живот.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

РАЯТ НАРЕЧЕН ЗАТВОР

Както винаги бях пак с нея, а тя засмяна толкова пъстра толкова нежна, докосниш ли я сякаш ще полети тъй игриво и високо че ще те остави сами със спомените си, да се ядосваш на това че си я докоснал, затова си я само гледам и се наслъждавам на това сътворение от всевишният което успя да ми обземе всички мисли в него. Във хола на стената имах закачена голяма снимка, от която та
ка и не можех да си отръгна погледа, беше един миг от живота ми за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагйосан от фейте на любовта, времето там беше спряло, и това всяка вечер, дори и утрото ми започваше с него, след това си го носих и със мене. Но не смеех да кажа и дума на никого за него, беше ме страх че ще се развали магията на този миг или времето ще заличи всичко от снимката която излъчваше пъстрота и нежност.

Бях директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, не исках да бия на очи, и без това всички погледи бяха върху мене, който ме чакаха още от самата вратата. На събранието взехме решение да отида да сключа нов договор със друго предприятие което щеше да е подиспълнител на продукцията ни която произвеждах ме, това означаваше ще ще пътувам доста път.
Когато събранието свърши, всички взеха да ми се извиняват и да ми съчустват че щяли да ме изпратят на талкова лошо място което преличало на “затвор”.Не можах да се стърпя и попитах .
- Защо така мислите, какво лошо има по тези места. Да не би там да ядат живи хора. Всички избухнаха в смях.
- Не не разбира се, но тези хора там са някакси откъснати от света, затворени от себе си, не обичат чужди, когато отидиш ще видиш за какво ти говорим, и когато се върнеш ще имаш доста спомени да ни обесняваш за този “ затвор” кадето е невъзможно да се живее....
- Когато се завърна непремено ше споделя спомените си със вас.

Събрах си багажа и потеглих със автобус който криволичеше между възвишенията на тази местична планина Родопи, която в зеленината си беше забулела тайните на живота, който опираха чак в древноста на траките та до днес. Когато пристигнах на мястото ме чакаше мой колега който беше подготвил всичко, трябваше само да се подпиша, така ми остана доста свободно време реших да се поразходя из градът да намеря нещо за спомен едва ли друк път щях да идвам тук. Беше петък и на Помаците който преобладаваха в този град беше почивният ден, имено затова днес имаше пазар и беше голяма бъркотия слушаха се гласове от всякаде по който се съдеше че животът тук кипи. Пред мен застана доста едър мъж който в ръцете си носише няколко чанти и не ми отстъпваше да премина, като постояно ме зяпаше сякаш бях някакъв вестник, от който икаше да прочете някаква новина.

- Гошо, Георги, ти ли си, Гошо това си ти, вала това си ти. Засмя се от все сърце. - Хей братко да те видя тук а и то баш днес. Гласът му се разнасяше из пазара сякаш си беше в неговият двор.

- Да аз се казвам Георги, Гошо, да, а вие извинявайте не ви познах, вие кой сте, как се казваш, извинявай. В мен настъпи голяма обърканост, откаде ме познава този човек, колко съм глупав.

- Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно, хей момченце как така ма си забравил абе хей, не могга да повярвам, аз ви помня всичките до един.

Да това беше младсрежанта ни Бялев, от който бях останал толкова доволен, как можах да не го позная.

- Младсержант Бялев, дявол да го вземе същият си си, няма грам промяна в теб, ела ела. Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна че ми спря въздуха.

- Знаеш ли точно на време престигаш, утре и в другият ден ще правя свадба на дъщеря ми, много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме хайде. Нямах друг избор спомените ми напомняха че на този човек не е невъзможно да му се откаже, той не познаваше думите като няма, не може, не искам, и т.п.

- Да но искам да взема нещо на младоженците, така не става с празни ръце нали.

- Абе няма нужда имат си всичко, важното е ти да присъстваш, ще ги зарадваш много това им стига.

- Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така с празни ръце.
Влезнахме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше че няма нужда от това.
- Сега сме вече готови за свадба. Казах го с усмивка защото бях задоволен от покупката която бях направил, пък и от това че ще ходя на свадба, пък и си видях приятелят от казармата деляхме хляба повече от две години.
Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го милва по главата и да му говори нещо което не се дочуваше.
- Хайде ще му се качиш ли или те е страх.
- До сега не съм се качвал на животно, пък и нямам желание.
- Хайде хайде признай си че те е страх, ти там в София кога си видял муле.
- Защо муле а не кон, не е ли по добре кон.
- Мулетата са като Помаците товар носят колкото им сложиш, пък и не ядат много, и когато те ядоса жената можиш да си искараш ядът от него и нищо няма да ти каже. Това доста ме расмя едно животно толкова много функции да испълнява.
- Нашето село е хей тука зад този хълм за по малко от час и ще сме у дома. Подхвана синджира на мулето и тръгнахме на път, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
По пътят се спуснахме в спомените си за казармата кой беше крив кой беше прав все още не можехме да решим. Пътят взе да става доста стръмен, и младсержанта заповяда да яхна на мулето, беше ме страх но нямаше на каде с негова помощ се качих и се зграпчих със все сила за самара, а той беше толкова твърд и неудобен пък и похотката на това животно, абе жива мизерия.
Когато стигнахме на хълмът вече се виждаше тяхното село, младсержанта взе да обеснява че от това място в света по хубаво няма, че тук иска да живее до края на живота си, а когато стигнахме покрай село имаше доста старо гробе и показваше мястото каде иска да бъде погребан. Вече стигнахме до селото и реших да слезна от мулето но и това се оказа че не е толкова лесно, но с негова помощ слезнах, но краката толкова ме боляха че не можех да стоя на тях.
- Ще ти мине защото ти е за пръв път, пък и самара е удобен като софийските трамвай. И взе да се смее с глас. - Само някой да те беше видил, ще каже че от градът до тук си тичал. И продължаваше да се смее колкото го глас държи.
Къщата му беше доста масивна на три етажа, пред къщата имаше столетен орех, а под него се беше згушила едно етажна къштичка която сякаш беше взета от приказките, пред къштичката имаше широка тераса на която беше седнал белобрад старец и пушише лула тютюн. Като ни видя стана и със бавни крачки се приблежи към нас, главата му стоеше доста високо а веждите леко събрани а погледът му беше като на ястреп. И със твърд но уравновесен тон.
- Пристинахте ли, добре дошъл чедо, това кой е. Погледът му беше закован върху мене сякаш му бях плячка.
- Това е приятел от казармата, видяхме се в града, и го поканих на свадбата, живее в София. На младсержанта гласът беше толкова изменен че не можех да повярвам че той говори а изобображението му беше като на чернобял тилевизор.
- Хубаво си направил, да се настани при мен, при теб има доста деца и жинории, докара ли това за което те бях пратил. Младсержанта искара едн кесия и я даде на баща му, той я развърза видя какво има в нея и кимна задоволително с глава. След това сложи лулата в устата и си отиде на мястото от кадето беше дошъл.
- Какво имаше в кесията. Попитах любопитно.
- ,,Ядигер,, на свадбата ще видиш какво е, хайде идвай да хапним нещо че огладнях като вълк.
Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и кумшии който си правеха план за свадбата кой какво ще прави, кой ще готви кой ще сервира кой ще посреща изпраща и т.н. Когато влезнахме набора ме представяше на всички, и силно подчертаваше че сме като братя. След като ни нагостиха тръгнахме да ходим на някакво място, аз излезнах в коридора който се пукаше се по шевовете както се казваше, не можеше да се размине човек, а набора продължаваше да даваше постояните негови наставления, Стоях в коридора и го чаках да дойде, някой ме докосна леко по рамото, целият се разтреперих , сякаш някой ме погали по сърцето. Когато се обърнах да видя кой е, видях едно сътворение на всевишният, което за да го сътвори беше работил със месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни който ми се леко усмихнаха сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл” но каквото и да беше не беше важно, важното беше че видях любовта си, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя със целият свят. Ревноста веднага нахлу като северният вятър и взе да се разпорежда кого и как да убивам.

-Ще може ли да мина. Гласът и беше толкова мек толкова лек, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да и кажа не не минавай , не заминавай остани , но от каде тази смелост в мен. Като премина покрай мен се размириса на лавандула , миризмата на боговете, сътворили този цвят и миризма само за себе си, да, да, това беше богиня.

Младсержанта ми се появи от някаде и ми махна с ръка.
– Хайде да тръгваме че стана късно чакат ни сигорно са почнали и без нас. Искаше ми се да му кажа че не искам да ходя никаде да изчакаме още малко, за да я видя още един път, но той вече беше подел и трябваше да го последвам.Когато го настигнах му се ропнах доста сърдито.
– Ти все така ли се разпореждаш както в казармата.
- Защо бе какво е станало, не гледаш ли всички питат мен, а тази вечер се събираме.
– Каде са събирате и защо така бързаш все и едно някой те гони, или бягаш, бягаш бягаш.
– Ще видиш каде, ще ти хареса, ще се повеселим сега, че на свадбата няма да можим.
Вленах ме в стара къща която беше цялата от дърво и сигорно не си знаеше годините, на хвода и имаше доста обувки а от вътре идаха доста гласове който преличаха на врява. Когато влезнахме всички станаха и в почти един глас – Каде останахте бе. Здрависах се със всички като приятелят ми продължавашеда ме представяше като негов брат. Къщата беше доста обширна от всички страни имаше прозорци , беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените и имаше нещо подобно на канапета кадето бяха насядали мъжете от селото, всеки и един ме канише да седна при него, но младсержанта пак се разпореди и седнахме на централното място кадето имаше една печка от ковано желязо , върху нея имаше медни чайници от който излизаше доста пара. Когато вече се настаних видях че в центара на стаята имаше шадраван от който течеше вода, а точно срещу мен имаше няколко човека който имаха маленки дрънки на който им казваха ,,тамбури” на които им сверяваха звукът, имаше и едно доста пълно момче което държеше таранбука.
- Хайде наливайте вече че ми се пие какво още чакате, се провикна пак този до мен младсержант. Едно младо момче стана и взе един от чайниците и взе да разлива течноста от която излизаше пара, пред всеки имаше специялни чаши без дръшки и всеки и един я държеше в ръката си когато момчето престигнеше с чайника. Така направих и аз, когато ми сипа в чашата течноста ухаеше на гроздова ракия.
– Каво е това. Попитах младсержанта а той се засмя и ми каза че - Това е ,,греена ракия “ пробвай ще ти хареса , но пии бавно че боли глава после от нея, прави се от ракия и захар, слага се на огана да заври и се пие и се пее . - Хайде бе какво стана с песните, се провикна пак младсержанта. А те сякаш това бяха чакали, понесе се толкова мелодична песен пята на три гласа ,,Жени ме майко женен да ходя....” Стига си ходил бе сине стига си шетал... “ ,,Кадето и да ходя нея виждам дори и съня ми “ така се редяха един по един и вдигаха наздравица а момчето с чайника сякаш беше раждан за тази работа тичаше от човек на човек и разливаше от тази вълшебна течност , която на мен доста ми хареса и взех и аз да вдигам наздравица със всеки, затова приятелят ми ме подканваше да не бързам че ноща е дълга. По едно време всички млъкнаха и гледаха към мен, а аз се оглеждах наляво и на дясно и не доумявах за какво става въпрос, младсержанта пак се провикна.
- Хайде твой ред е какво чакаш, изпей една песен. След това всички го последваха хайде, хайде де,недей се срамувай тук няма жени и се смеят със глас. До сега не бях пял, как да пея сега изобщо не си бях чул гласът на какво прелича, а само това ли не бях яхал животно , не се бях влюбвал, не бях пил ракия, и аз съм директор що за живот съм живял, слушах само хайде хайде и се пресраших и взех да пея ,,Шуми Марицаааа” .Всички се шокираха дали от гласът ми, дали от песента не знам, но избухна такъв смях който до тогава не бях чувал, Аз също се смеех може би обстановката или това вълшебно питие беше пречината. От дясна та ми страна подхвана приятелят ми една много тъжна песен и така продължи до края.

Вторият тур на обиколката беше отговора на ,,Какво е това любовта” редяха се всички запомнил съм няколко от тях ,,Песен която трябва да се изпее дори и да плачиш от нея “ Като връх по който се катериш за да докажиш че можиш “ . Когато дойде моят ред всички се бяха подготвили пак да се смеят ,,Любовта е като свеща, за да свети трябва да гори “ настъпи овации и ръкопляскания сякаш бях на някакво събрание.Хората един по един си разотиваха като пожелаваха приятно изкарване на ноща, но вънка слънцето вече беше започнало да поздравява ранобудните. Младсержанта стана и ми заповяда да стана но аз бях закован за мястото с и не мърдах, имах желание но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело това питие което беше топло и сладко .

На сутринта всички бяха забързани всеки даваше акъл кое как трябва да бъде да се спазва най-вече традицията която опира чак до хилядолетия. Младсержанта ми го нямаше и аз реших да се порастъпча малко из двора за да осетя вкусът на този ден ,,канъта” за който всички се стараеха толкова много ,пък и исках да си видя ,, богината” знаех много добре че е някаде тук.

Но вместо ,,богинята „ видях този белобрад старец който беше седнал на терасата ,,трезицки,, и пиеше кафе придружено с лула тютюн, а в ръцете си имаше златисто жълта броеница ,,теспих” който прехвърляше между пръстите си, и казваше на глас молитва.

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за животните - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Айет или Корана.
Моята вяра е любов любовта в Корана и в себе си.
Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
при омразата нека посея любов;
при обидата - прошка;
при съмнението - вяра;
при отчаянието - надежда;
при мрака - светлина;
при тъгата - радост.
О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото умирайки се раждаме за Вечен Живот.
Амин.

Преближих се и реших да го претегля колко тежи. поздравих го доста очтиво, потърсих разрешение и след като ме покани, седнах до него и пред мен се разкри страхотна гледка която колкото и да я гледаш не може да избледнее.
– Какво виждаш, какво чустваш, не си прост човек дошъл си от далече и от високо, има ли някаква разлика от високото и ниското. Попита ме старият Исмаил ага като се беше взрял в далечината.
- Всеки сам решава за съдбата си. Разликата е че можиш да пипнеш със ръката и да погалиш снагата на тревата, да я помиришеш след като е покосена.Друго е вечер да седиш на терасата да отпиваш от чашата кафе, да слушаш как жабите пеят своите летни песни.А на щуреца песента сякаш тук е друга сякаш те кани за любов.Със цялото си семейство да вечеряш под асмата и Ласко да се излежава на двора усетил миризмата на топлата баница.А котарака нахалника се мотае из краката ти и те гледа сякаш си му длъжник Звездният небесклон осветява и засвидетелства всичко случило се със присъствието на цялото ти семейство като включвам във тях и овцете,козите ,кравата,мулето,кучето и котката, душата ти се отпуща и е благородна.Там при нас горе има интернет, от него можеш да научиш всичко но да усетиш селската красота и вдишаш миризмата на окосената трева, това само селянина може да я усети.Та със една дума прекрасна е душата на селянина.Селската душа е много по романтична, селската душа обича и страда за всички свои животинчета,които има във двора си. Градското дете се ражда със компютъра и със интернет.Модерен е но, като му кажеш кое е яре и кое агне,няма да познае.Селското дете много добре познава природата.На село рано се ляга и рано се става, особено да те събуди петел е най приятното нещо. Сутрин да храниш животните всеки като дете иска дажбата си и се ритат и се блъскат, бързат като малки децата.Кокошките пеят, петела гордо се разкарва между тях брой ги да не би да има по една на комшията в двора.

- Да така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро за кето и благодарим от сърце.А ти от каде познаваш толкова добре селският живот, от приказките на родителите ти, или си живял на село.
- Не аз съм раждан на село, това е най-хубавата страница от животът ми.На лицето му се появи лека усмивка като чу че съм раждан на село.

– Каква ти е философията, живял си толкова време и то на такова място, какво си разбрал от живота. Много исках да науча неговата философия върху това ,,Да бъда или да не бъда”. През това време и на мен пристигна чаша турско кафе на което му се носеше миризмата навсякаде.

- Знам едно че живота влезна през тази врата и през нея ще излезе , но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е ,, Когато си се родил ти си плакал, а света се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш света да плаче, а ти да се радваш." .Промълви белобрадият Исмаил ага.
Това ме потресе и ме накара да се замисля от каде идвам и каде отивам.

От някаде се появи младсержанта , поздрави ни и той отседна да пие чаша кафе и през това време да даде отчет как върви приготовлението на свадбата.
– Всичко е готово и за днес и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова четири тъпани и четири свирки, ще престигнат днес на обяд ,остава само да посрещаме гостите.
- Добре, знаех си че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да ги гледам в очите .Промълви агата, а младсержанта го успокояваше че всичко е наред.
– Какво е това ,,ядигер” погрешно не ме разбирайте моля, просто от любопитсво питам. Но за това че попитах веднага започнах да съжелявам.
– Това е нещо което се предава от поколение на поколение, Може да се поработи върху него за да се увеличи стоиноста му както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най знатният от поколението, който със гордост ще го носи и съхранява. След това извади от джоба си кесията която беше получил от приятелят ми и ми я подаде да я видя. Когато я развързах видях едно изящно колие със зелени камани, изящната му изработка грабваше очите на човек.
– Защо не си я дал на синът ти а я даваш на внуката, нямаше ли му доверие. Исмаил ага се подсмя под мустак и каза гордо.
– На него му дадох песента на Родопите, от това по гордо и скъпо няма, иди и му я покажи че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата нека да я чуем на този знатен ден за нас. Толкова бях озадачен че горях от нетърпение да я чуя и аз тази мелодия която означаваше Родопите.
Със младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специялно помещение което го държеше заключено, когато влезнахме в него на тавана имаше десетки звънци ,,чанове „ бяха в отлична форма излъскани от всякаде и подредени по големина.
– Това са ,,тюмбилечки,, за малките животни, а тези са за по големите. Но тези са ,,тюмбилеци,, те са всичко за мен, и са седемнадесет на брой, всъщност са петнадесет защото три от тях има вдянати един в друк, но са броят за три броя, този всеки не може да го носи тежи шест килограма и го носи само водача на стадото доста отгледан пръч или овен. Ляти са със специялен калъп от пра пра дядо ми, във тях има злато и сребро за да дават по добър звук. След това взе да ги докосва, но сякаш докосваше душата им, от тях излизаше звук който не можех да опиша, сякаш те караха да политиш в небесата. Видях че моят младсержант плаче и доста се озадачих, аз исках да летя а той плачеше просто не доумявах на това.
– Какво става, защо така се разчуства да знаех нямаше да дойда.
– Не е лесно брат да даваш най скъпото си нещо, остава още една вечер да е с нас после, после, чакай някой да ти отвори вратата , а когато дойде или ще е разтроена или ще бърза да се прибере при семейството си, ние за нея вече няма да сме семейство а чужди.
– Защо така говориш та тя винаги ще си остане твоя дъщеря, пък и не се жени някаде далече а във вашето село. Но това не стигаше да го успокой изглежда имаше нужда да си поплаче затова го оставих сами със песента на Родопите.

На другата сутрин се разбудих от врявата на двора беше доста рано но хората се бяха вече събрали, и се слушаше само гласът на готвача който распореждаше дайте това, дайте онова. Като ме видя се провикна така че да го чуят всички
- Хайде бе софиянец много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас, служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби че да ги дуйниш ще паднат.
– Е-ее, там няма толкова вкусни гожби като твойте, де да видим ти какво ще ни приготвиш. Му отвърнах аз, но си знаех че този няма да ме остави така лесно на мира.
– Е-ее ще направя ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно ще храним цяло село. Продължи да се заяжда готвача, приближих се към него и го попитах със какво мога да му помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и им се провикна.
– Дайте и на него да побърка така ще е по сладка ,, хълвата” и хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори че..... Приближих се до момчетата който се бяха навъртяли покрай един доста голям казан, в който имаше брашно от царевица и го пържеха в масло, като я бъркаха постояно със една голяма дървена лъжица за да не загори от силната жарава под него. Подадоха ми и на мен тази голяма лъжица която беше предназначена за това нещо, взех и аз да бъркам ту на ляво ту на дясно а от казана идваше невероятна миризма.Готвача се приближи до мен и взе да ми обеснява че това ястие се е готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
– Както е сладка ,,хълвата” така да е сладка любовта на младоженците а както гори жаравата под нея така да горят тяхните страсти. Нареждаше готвача а останалите се смеяха на устроумията му, който нареждаше като стара жена. През това време беше дошъл човек който имаше два фотоапарата на шията и един държеше в ръцете, чакаше да дойдат младоженците за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха предвождани за това назначен човек който в ръцете си държеше червено знаме, преминаха покрай нас и се спряха при Исмаил ага, който стоеше пак на терасата и наблюдаваше всичко дали върви във вред, като ги видя стана и здрависа всички един по един и ги покани да седнат при него.
– Хайде искарайте сега един ,,небет” нека да да чуе мало и голямо че си имаме свадба. Понесе се мелодия която бе присъщна само за това място, Исмаил ага раздаваше банкноти на музикантите който ги пребираха със задоволство. А фотоджията снимаше всичко за да го запамети на тези хартики който щяха да говорят за тези моменти и след дълги години.
Младсержанта ми се появи от някаде, след него караше булката и всички блиски да се снимат, като ме видя се провикна и аз да отида да се снимам със него и булката.
Но когато се приближих видях че булката е момичето от коридора което ми докосна сърцето, което го търсих навсякаде да го зърна за да му кажа че........Но вече беше късно дори и за една дума, ако щеше да е тя най прекрасната, щеше да остане като глас в постиня. Приближих се към тях , булката ме хвана под ръка и се усмихна на фотоапарата със усмивка която цеше да ме пленява цял живот със своята чистота и пъстрота. Сърцето ми су развълнува както преди, а умът ми заповядаше върви си в София какво правиш тук , тук не ти е мястото, но вече не слушах нищо, просто исках да отмине този мик в който щях да живея цял живот.
Свадбата протече в доста голям шум гледах как хората се веселят до насита, а аз очаквах да дойде момента да си тръна от този за вас ,,затвор а за мене ,,рай,,.

След този спомен разказан от мен никой от подчинените ми не смя да каже нито дума, всеки и един напусна залата като носиха в себе си спомените, кой за затвор, кой за рай.

Разказ от Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

БЕЗ НЕЯ

Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.

Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
Ангелът, смисълът в живота.

Кажете ми,
Утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.

Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.

Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.

Ибрахим Бялев

[Rahmie]

Прекрасно...

[ibrahim65]

ДОКОСНИ МЕ

Докосни ме в мечтите ми поне,
нека да изгрееш там като лъчи.
Дори и да се изгубиш в мрака,
след теб винаги остават следи.

Докосни ме в сънищата ми поне,
на воля и спокойно скитай там.
Ще те целувам много пъти плахо,
да не изчезнеш в мрака пак сама.

Докосни ме с обич веднъж поне,
нека да дойде пролет и при мен.
Ще бъда капки дъжд за цветята,
в сърцата ще бие пулс и за двама.

Докосни ме с тялото веднъж поне,
нека да почувствам струя от страсти.
Волно ще разпусна душата си с теб,
дъха ти ще превърна в стих в нощта.

Докосни ме с песента си веднъж поне
и невидим в съня с теб ще танцувам.
Ще се чудиш защо ме сънуваш пак
неразбрала, че още сляпо ме обичаш.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ДАР

Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети,
Знам, че любовта ти е прокоба
за нея ще се боря аз до гроба,

Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре.
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля.

Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака.
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен.

Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ЛЕДЕНО СТУДЕНИ

Любовта ранена, в пепел се превърща
вятърът жесток, без жалост го разнася.
Изгасва и последното пламъче надежда,
одалечавайки се сърцето ти ден след ден.

Пайжина от спомени обвива сърцето ми,
след теб душата ми в пустиня се превръща.
Без теб устните ми не ще да се смеят,
сълзи от очите ми не ще да се проливат.

Дали сърцето ти за мене пак ще жали,
със златен пламък в погледа ти нежен.
Под огъня пламтящ на звездното небе
седиме ние двама с теб ледено студени.

Ибрахи Бялев