ОБИЧТА ОТ РАЯ
разказ от Ибрахим Бялев
- Виж, лудият пак минава. - Изтръпнах, все не можех да свикна с това наименование, но не можах да реагирам. Донякъде си бяха прави - в мен имаше нещо, което за тях беше непознато. Но това, което те не познаваха, беше Раят.
Селото ни беше малко, познавахме се всички, кой какво прави, къде е бил и къде ще ходи. Сгушило се под полите на Пирин планина, но се опълчило на Родопите, сякаш й казваше: „От мен по-хубаво няма”. И си беше така, имаше си всичко, трябваше само да има човек очи да го види и сърце да го почувства.
Бучу* ми имаше една стара къща, останала от неговия бучу, тя беше в горният край на селото. Усамотена далече от хорските очи и приказки. Беше построена от дялани камъни, покривът й също беше каменен, от тикли, обрасли с мъх. Зеленият цвят на покритите с мъх тикли придаваше приятен вид. До къщата имаше извисени два бора, които пееха неповторима песен под напора на вятъра. Бучу ми казваше, че това е песента на балкана, и когато си отидел от този свят, тази песен щяла най-много да му липсва.
Вътре имаше три стаи, едната от които беше кухня. Банята и тоалетната - алето, беше прикрепено до къщата. Малко зад къщата имаше бунар, направен също от камъни. На всеки трети камък единият беше наддаден малко навън, за да служи за стълба.
Много често ходих в тази къща, нещо ме превличаше, все едно говореше с мен. Не искаше да я оставям сами, умоляваше ме да я стопанисам.
- Буба**, аз искам да се преместя и да живея в бучувата къща на хълма, там ще ми е по-добре. Искам малко спокойствие и самота.
- Но как така, тя е много далече - или бягаш от нас? Пък и по нея има много работа, един млад човек какво ще прави там сами? Направи все пак, както искаш.
- Няма да съм отделно, ще идвам всеки ден, защо да бягам от вас? Ремонта ще си го направя сам лека-полека.
На другата сутрин се запътих за там. Когато стигнах и влязох, слънцето отдавна вече беше огряло стаята, която служеше за спалня, и това не беше случайно. Всяка сутрин ярките лъчи те разбуждат и те подканват за работа. А залязваше откъм другата стая, предназначена за всекидневна; и винаги, когато потъваше бавно зад хоризонта на върховете, нашепваше за прекарване на приятна вечер.
„Ще започна от бунара, той е най важен”, казах си. Надникнах в него, вода имаше, но беше пълен с листа и клони. За сам човек щеше да е трудно да го изчисти.
- Доста си подранил, сине, решил си твърдо, значи. Тази работа не е лесна, ще имаш ли нужда от помощ? – появи се отдолу по пътеката след има-няма двайсетина минути баща ми.
- Ще започна от бунара, защото ми е нужна вода, ако искаш, помогни ми само за него.
- Да, разбира се, сам не можеш, доста е дълбок. Чистил съм го на младини, но майка ти не искаше да живее тук без комшии, затова се преместихме в голямата къща. Там за нас е по-добре.
- Ела да изпразним водата му – рече. И отхлупи един камък, под който имаше вода. - Тази вода идва от бунара, минава през кухнята, а след това отива в алето. Така хем няма загуба на вода, хем е лесно да се поддържа чисто. А това тук служи за клапан, когато ти е нужна вода за градината, повдигаш този камък и готово.
Запретнах ръкави и се спуснах в бунара. Чистех старателно всичката тиня и листа, които се бяха натрупвали по стената му, а баща ми разказваше от кого и как е бил построен този бунар и къщата.
- На моя баща баща му някога е бил доста заможен човек, занимавал се е с търговия. Купувал е животни, стока от Анадола, и я продавал тук, по нашите земи. От баща ми съм слушал и за копринения път; за пътя на коприната, пренасяна от векове от далечен Китай, през Средна Азия до Европа. Веднъж, преди един Курбан Байрам, когато отивал да докара кочове за курбана, срещнал едно красиво момиче по пътя си. Поискал я за жена, но не му я дали, не я давали на чужди. Поставили му условие: „Ако имаш толкова и толкова жълтици, тогава ще ти я дадем”. Заслужавало си момичето, било доста хубаво - поне така обяснявал бучу – и той не пожалил сили да събере исканото. Но когато събрал жълтиците и отишъл да я търси, тя вече била омъжена за друг. Тогава той се върнал тук и с част от парите направил тази къща, а останалите ги заровил някъде. Казал на всички, че който ги намери, да му са халал, защото само умен човек можел да ги намери. Търси ги, дето се казва, цяло село – довърши тази история баща ми - но никой не ги намери.
Докато татко разказваше тази, а после и други случки – аз така, между разказите, стигнах до дъното. Взе да ме подканва, че е готово вече и трябва да излизам. Но аз не бързах, не исках нищо мръсно да остане в бунара, събирах всички боклучета, клонки, листа и пр. старателно. В една от последните шепи тиня изведнъж в ръцете ми нещо проблесна - не беше нито клонче, нито камъче. И после още едно, още едно... Взех намереното и тръгнах да излизам вече от кладенеца. Като ги огледах по-добре горе видях, че бяха няколко жълтици. Реших да ги дам на баща ми, но той ми отказа.
- Това са твой късмет, сине, и отплата за извършената работа. Вземи ги, тук има много масраф, ако искаш наистина да постегнеш къщата. Хайде, аз ще тръгвам. И не забравяй за сватбата, иди да помагаш.
За споменатата сватба се готвеше кажи-речи цяло село, щяха да взимат момиче от съседното село. Момчето беше заможно, канише цяло село и от съседните села, затова имаше много калесари***. Чуваше се, че ще има и борба, гюреш****. Гюрешът се извършваше под звуците на тъпани и зурли, и се състоеше от малък баш, орта баш и баш*****. Имаше три коча и всеки един се стремеше да ги вземе.
Аз бях ходил вече като калесар в съседното село, с още двама добре нагласени младежи. На гърдите си имахме всеки по една китка, да изглеждаме празнично, да личи, че сме калесари. Почуках тогава на една доста спретната къща, боядисана в бяло. Откъм двора й се чу лай на куче, помислих, че няма никой в къщи. Но вратата се отвори и на прага й застана едно високо момиче. Очите ми се впиха в нейните, преливащо бистри и зелени. Дотогава не бях поглеждал така никое момиче... Беше толкова близко до мен, че почувствах дъха й. Тя се сепна леко, но не се уплаши. После сведе глава и видя китката ми.
- Каним ви на сватба в нашето село, ще има и борба - изрекох едвам, все едно, че някой ме беше хванал за гърлото.
- Добре, ще дойдем, да са живи и здрави младоженците - промълви тя с лек, монотонен глас, като продължаваше да гледа в китката ми.
- Хареса ли ти? - взех китката и е протегнах към нея.
Тя я взе, поднесе я да я помирише и ме погледна пак с двете си прекрасни „езера”, в които вече бях почнал да се давя.
- Да, много е хубава – каза ми и се усмихна.
- Как се казваш ?– събрах кураж да я попитам, макар и доста плахо. Молех се за отговора.
- Вайде.
Девойката помириса още един път китката, усмихна се пак, обърна се и тръгна обратно за в къщи но не затвори вратата. Продължих да я гледам като омагьосан, докато черната й коса, игриво падаща над крехките рамене, докато не се скри зад падащите клони на дръвчетата.
Китката я беше правила майка ми: бяла роза, няколко момини сълзи, седефче, червен карамфил, беймигижик****** с листата му. Свежият, невероятен мирис на това приготвено за сватба букетче така отиваше на Вайдето.
Баща ми си беше заминал вече, а аз държах тези жълтици и мислих какво да ги правя. Реших да ги оставя на мястото си, където бяха. „Там им е мястото, нека ги има за черни дни” - казах си и се запътих за в къщи.
- Ано*******, би ли ми направила още една китка, ама да е много хубава, и да мирише. И се изчервих - за пръв път исках подобно нещо от нея.
- За кого ще е, за да знам какво цвете да сложа? - Почака отговор, но не получи. – Добре, разбрах, за специален човек ще да е.
Откъсна два карамфила, единият бял, другият червен, сложи и няколко пера от беймигижик, завърза ги с червен конец и ми подаде китката.
- Вземи, на която я дадеш, тя ще знае какво означава това. А аз искам да знам коя е тя, имам това право, нали? - И ми се усмихна.
- Но аз не знам какво означава това - казах озадачен.
- Червеният карамфил си ти, силно влюбен, а белият карамфил е тя, чиста и пъстра; и в света освен вас други няма.
Това ме направи щастлив, че е възможно хората да си говорят чрез цветята. Биваше си ги мурафетите на майка ми.
Взех китката и се запътих за сватбата. Търсих навсякъде Вайдето, но накъдето и да погледнех, я нямаше. Стана ми ясно, че не е дошла. Реших да отида аз до дома й. Сякаш вятър ме носеше по пътя натам, не разбрах как се оказах пред вратата - но като стигнах, не знаех какво да направя и зачаках. След малко по улицата се чуха стъпки. Вайдето и баща й се прибираха от нивата. Като ме видя, тя се усмихна и се приближи. Аз също се усмихнах и й подадох китката.
- Това е за теб, как си, защо не дойде на сватбата, търсих те навсякъде.
- Не идвай повече. Това което си мислиш, няма да стане. Взе китката и забърза да влезе в къщи.
- Ще идвам всяка вечер, да знаеш...
Като се прибра, се чу високият глас на баща й, който ме удари като с камшик.
- Кой е този, какво търси тук? Ако го видя още един път тук, ще го пребия.
Не исках да слушам повече и се запътих за в къщи. Но в ушите ми звучаха не толкова неговите, колкото нейните думи: ,,Не идвай повече, това което си мислиш, няма да стане.”
На другата сутрин исках да ремонтирам оджака, който се беше наклонил леко. Качих се на покрива и започнах да свалям камък по камък, щях да ги редя наново. Към долният край излязоха пак няколко жълтици и това ме развесели. Накара ме да си мисля за моят бучу, колко е бил предвидлив. Сложих си ги на мястото и наредих обратно камъните. Така се получи и с оградата, и с всичко останало, което ремонтирах.
Взех да се питам къде са парите на бучу ми, бях ли толкова умен, за да ги намеря? Това мислих щяла нощ, какво е мислил, когато ги е крил. Трябва да има знак, нишан, който ще е за постоянно, но какъв е той? Да това ще да е бунарът, той е нишанът, но парите не са в него, само няколко жълтици е оставил там. Къде ще да са, къде? На сутринта станах преди да изгрее слънцето, застанах до бунара и зачаках да се появят първите лъчи. И когато ме огряха, сянката на главата ми показваше къде е мястото. Бях сигурен, че съм прочел загадката - водата и слънцето бяха за постоянно тук.
Малко по-късно пристигна баща ми. Като видя, че съм направил всичката тази работа, се засмя под мустак.
- Станал си богат като гледам. - И продължи да се смее.
- Не, оставих си ги на мястото им, може да дойде ден да потрябват.
- И аз направих така преди време, идват всякакви моменти в живота. – Почувствах, че е доволен от мене.
- Намерих жълтиците на бучу, знам къде са, на много хубаво място ги е сложил.
- Къде ги е сложил? Очите му заблестяха от задоволство. Дали сметна, че съм се проявил като достатъчно зрял...
- Ако си умен, и ти ще ги намериш.
Сега беше мой ред да се засмея.
- Златото за мен си ти и това ми стига – продължи той. - На който му трябва злато, да търси. Утре какво ще правиш?
- Ще съдя цветя в градината, ще я направя рай, искам да има от всички цветя.
- Като каза цветя, та се сетих - майка ти иска да говори с теб за някакви цветя.
- Да тръгваме тогава, сигурно ще ми даде акъл, тя знае доста за тях. И се запътихме за в къщи. Но като видях майка ми разбрах, че нещо не е наред.
- Как може да направиш това, цяло село говори за теб... Береш им от цветята, какво ги правиш, на кого ги даваш толкова цветя? Коя е тази принцеса, ме питат хората. Не знам, им казвам, но не ми вярват. Обрал си на цяло село цветята.
- На теб не ти е до цветята, ами да научиш коя е, но рано или късно и това ще стане - прекъсна я баща ми.
- Казват му лудият, само луд ще вземе да направи подобно нещо, а и аз нищо да не знам... Хайде, за моите цветя нищо не казвам, но защо береш цветята на цяло село...
- Стига вече, умно ни е момчето. Ще вземе най-хубавата, както аз направих навремето – опита се да я успокои баща ми.
- Ти си ме вземал... Аз те взех, аз – сепна му се майка ми.
Този разговор кой кого е взел можеше да продължи с часове и накрая пак всеки на своето държеше. Бях го слушал не веднъж.
На другият ден започнах да копая градината, чух гласа на майка ми, идваше да ми помага с няколко комшийки. След това дойдоха още няколко, след това още. Всички носеха цветя, смехът им се преплиташе с песни за любов.
Обикнах аз,
избрах цветовете за теб -
жълто, розово, червено -
не, всички са за теб, всички.
Обикнах аз,
мечтите си за теб сънувам,
летим с теб от цвят на цвят,
не, всички са с теб, всички.
Хей, обич моя,
толкова близко, но чужда,
толкова далеч, но желана,
толкова трудна, но мечтана.
До вечерта градината се превърна в рай, бе станала по-хубава дори и от мечтите ми.
- Ех, сине, дано да намериш щастието си тук, но не е лесно да накараш човек да те обича. А без обич тези цветя няма да са цветя, и животът ти - живот. В гласа й личеше задоволство, че е могла да ми помогне с нещо, но имаше и неувереност, защото не знаеше нищо за Вайдето.
Благодарих на всички за подкрепата им и получих най-хубавите пожелания за щастие и късмет.
Откъснах най-хубавата роза, очистих я от бодлите и се запътих за любовта, като бях решил да й предложа този път да дойде със мен.
Застанах пред вратата на бялата къща, почуках така, че да се чуе от всички; вече нямаше какво да крия, бях готов на всичко.
Вратата се отвори, на прага застана бащата на Вайдето. По лицето му се четеше, че е станало нещо лошо.
- Ела, трябва да ти кажа нещо, така не може да продължава, трябва да знаеш...
Влезнахме в двора на къщата, покани ме да седна на миндера, а той седна насреща ми.
- Вайдето отдавна я няма тук и тези цветя, който ги слагаш всяка вечер пред вратата, аз ги взимам. Не идвай вече, тя е болна. Докторите казват, че няма надежда да се оправи.
Повече нямаше сили да говори, това му причиняваше болка.
- Къде е тя, в коя болница? Искам да я видя, моля ви, за мен е важно...
- В диспансера, малката болница на края на града. Като питаш ще ти кажат, но е по-добре да не ходиш.
Не казах нищо, защото ако кажех, щеше да ме чуе цяло село. Затова стиснах зъби.
Болницата беше някаква сграда, боядисана в синьо, отпред имаше зеленина. Нямаше много болни, изглежда това беше последната спирка.
Влязох вътре със страх, но не от друго, а от отговорите, които можех да чуя. Затова реших да не питам нищо, само попитах къде е тя.
Когато я видях, не повярвах на гледката, от нея не бе останало почти нищо, само очите й. Очи, които задаваха много въпроси.
Приближих се до нея, опита се да ми се усмихне, но лицето й изразяваше нещо друго. Като на човек, който се сбогува с ближните си завинаги.
Наведох се, взех я в ръцете си, а тя ме обгърна с нежните си длани. Така подехме по пътя към къщи. Предупрежденията да не ходим надалече, които бях получих, нямаха никакво значение. Исках колкото се може по-скоро да се махнем оттук.
Като стигнахме, на вратата ни чакаше свод от червени и бели рози, след това идваше ред на останалите цветя, които се състезаваха сякаш по прелест и ухания.
- Къде сме? - попита ме тя с усилие.
- В рая сме, в дома ни, при мен. Не се тревожи.
Така се занизаха дни, за които си бях мечтал. От ден на ден здравето й се подобряваше, бузите й поруменяваха, изтънелите й пръстчета ставаха по-силни, плахите й в началото стъпки - много по-уверени.
- Знаеш ли, вратата на рая останала отворена и цветята били доста любопитни, надникнали да видят какво има на земята – казах й веднъж. - Но вратата се затворила и така те останали тук, при нас. И сега ни радват и лекуват.
- Не знам за цветята, но знам за обичта, че е от рая. А при теб тя е толкова силна и голяма, че наистина може да върне живота.
--------------------------------------------------------------------
* дядо
** татко, обръщение
*** хора, които канят за сватба
**** вид свободна борба, пехливанлък
***** възрастови категории - „малък баш” са децата до 12 години, като зависи и от килограмите; „орта баш” - момчетата и мъжете от 12 до 30 години, без значение от това колко са тежки; а „баш” е категорията за най-добрите борци.
****** (обяснението за беймигижик)
******* мамо, обръщение
