На тази снимка - човекът с байрака се казва - Шабан Грошар или както го наричахме тук в Брезница и региона - АРАПА.
Арапа е човек легенда.
Историите на Арапа са безброй много.
Този човек е участвал във Първата Световна Война. Тъй като тогава България, Турция и Австро-Унгария са били съюзници, българското правителство е разрешило на Турция да наеме муджахидини - помаци от Родопите и Пирин, като доброволци на Южния турски фронт срещу Арабите, финансирани и предвождани от англичанина Лорънс Арабски.
По нашите земи е дошъл някой си Идрис Чауш от село Лъжница, които е призовал помаците от Брезница, Корница и Лъжница да се включат чрез осигуряване на доброволци за Южният фронт, за спасяване на братска и съюзническа Турция.
Разбира се това е било благословено със съгласието на българското правителство. И така в тази безумна акция са се включили общо 150 човека от тези села. Те са били изпратени на сигурна смърт в ръцете на коварните Араби..
За народопсихологията на брезничани тази война остава с името - "Голямия Аскерь"
Всичките доброволци са били пленени от арабските военни части - някъде към тъй нареченото от Брезничани - „Шамското Поле". Предполагам че това е било някаде към Йордания или днешна Сирия..
Здравейте,
подобна история е записана и от друг район, от Девино, в този сборник от разкази -
Бежещим през годините. Родопски сладкодумци. Може би става дума за периода отпреди Първата световна война, не зная, защото помакът разказва как бил служил 8 години в Емен (Йемен?), "на ингилицката граница". И как много от съселяните му измрели там.
Поздрави,
Васил
****************
1. Жив човек... от Емен Я съм бил турски войник осем години. Служил съм в Емен на ингилицката граница. Мене ме порука царет — не можеш да не вървиш. Ако не идеш, нема де да седиш тука.
Оттука, от Дьовленско, се насосахме шейсе души. Доде идем в Селеник, станехме хиледа. Чекахме там един месец да дойде параход да ни товари. Ага да се качим на параходан, прегледаха ни кой е здрав, кой е болен. Болните и кусурлиете ги отделиха на една страна и ги отведоха сетне нейде към Албания, пък нас, здравите, нахакаха в параходан и там: ни курдисаха в царски дрипи. След това потегли да върви парахода. Вървехме 5—6 дене, денем и нощем. Ала и поспирахме.
По едно време параходан спре на едно голямо пристанище — заборил съм името му. Спря да товари диреци. Диреците ги туриха в най-долния кат. Парахода бе на три ката. Единия — във водата, пък двата — над водата.
Вървехме още некой ден и стигнахме в Боаза — Дар боаз, дето сега му викат Суецки канал. Ала там не дават да минеш без пари. Тогава нашите забите, дето ни караха, извадиха пари с чувале, в сандъци и кесии. Дойдоха на парахода и ония хора, дето командуват Боаза, дето ще вземат парите. Преброиха ни колко войници сме. Преброиха ни дваж, да не изпуснат един войник барем. И ага ни преброиха хубаво и прибраха по една лира на войник, дадоха разрешение парахода да върви по-нататък. Един или два дена — не помня колко минаха, дода излезем от Боаза. Оттам отидохме в Бейрут. Голем град, яко нещо! Ала отдалече го гледаме, че сме аджемии — ако слезем от парахода, нема да можем да се оправим да се върнем.
Нейса, оставихме и Бейрут.
По едно време се разшаваха: „Емен! Емен!”
Изкараха ни от парахода и направо ни отведаха в казармите. Те са отгоре над града, от хасър уградени. Хасъра е колкото за сенка. Наоколо нема ни дърво, ни камен. Нема и блага вода за пиене. В морето има много вода, ала е солена.
Щом поотпочинахме — от клатенето на парахода бехме станали като семьо — докараха деве, камили де, та натовариха всичкия ни багаж. Там нема земя като нашата — всичко е песък и войника нищо не може да носи. Не може да върви и обут. Та свалихме и папуцете и панталонете.
Както и да е, натоварихме багажа и боси отпрахме по песъка. В него нема ни пишкалче, ни каменче. Ноще вървим, денем се крием по къщи и колиби, кой където свари. Защото слънцето нажижа, да речеш, че на таванан е слезло. Турим на песъка яйце, доде изпушим по цигаро, яйцето се е изпекло. Такава горещина.
Четри нощи ровихме с ноги песъкан, най-сетне се крати — впрехме в баир, в планина. Започнахме да намираме и вода — истинска вода като тукашната, дето тече. Два дена вървехме все въз трап, ала щом го прехвърлихме, пак се видехме в поле.
В Сана касаба ни казаха всеки да си намери табура. Ние, дьовленци, вървехме още два дена, доде найдем нашия. По пътя срещнахме стари войници. Пуснали ги беха да се уволневат. Един ни рече:
— Ние единайсет години аскерлък правихме и вие толкова ще седите. Чек тогава можете да видите майка и баща. Ала може и да ги не видите. И ние като вас дойдохме хиляда души, а вижте колко останахме... шейсе. Другите измреха.
„Измреха” — тая дума тогава ми влезе в корема и сега си ми седи още. Укачи ми се, влезе в корема и вейки не излиза.
В Емен седех осем години. За осем години съм получил три писма от бубайко. Там годината е осем месеца. Та ага ни уволниха, единайсет години беше писано на тескерьота. . . .
********************
