Author Topic: 38 години от трагедията в Брезница, Корница и Лъжница !  (Read 19185 times)

0 Members and 6 Guests are viewing this topic.

Offline yusu

  • Global moderator
  • ****
  • Posts: 602
  • Gender: Male
        28 март 1973г. най- черната дата за помаците от Неврокопско, началото на последния(за сега)
възродителен процес, завърши с 6 убити , десетки ранени и стотици пребити от бой хора.
     Вчера се навършиха 38 г. от този злокобен ден. В Брезница и Корница беше направена дуа в памет на жертвите от този ден. Няколко снимки от събитието:

























Offline Rahmie

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 1981
  • Gender: Female
Аллах Рахмет Еилесин за всички загинали и сабър на всички пострадали...
Благодаря че сподели с нас Юусу!
Жив и здрав!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Роден съм на 05.09.1938 година в село Корница, обл. Благоевград (Горна Джумая). Израснал съм в бедно селско семейство . Завърших основното си образование в с. Корница. Още от малък ме зачукаха камъните. бях_ на 6-7 години и баща ми го мобилизираха запас като окопационен корпус в Гърция и Югославия. От тогава като овчарче се събирах със стари хора, които ми разправяха за трагедиите причинени от БКП и ВМРО : по време но покръстването през 1912 година. За клането на всички Турци мохамедани в бившите Петрички околия. Как са се гаврели с хората при смяната на имената и колко джамии са били изгорени. Бях малък когато слушах тези разкази. Имената на разказвачите и техните несгоди са: Уруч Уручев, Бекир Уручев, Мустафа Гетов и много други.

.Години след това идват и моите тежки и жестоки преживявания. През 1949 година образуваната нелегална група за сваляне на варварския комунистически режим от Спас Белухов. Тогава започна тежкия живот в Корница. Докараха най - големия разбойник от град Банско Милуш Тренчев. който почна побоища до смърт в селото. Беше невъзможно да се занесе хляб на овчарите, нито пък на орачите. Независимо къде отиваш те срещат агенти на Държавна Сигурност, милицията претърсваше торбите и намерят ли хляб те бият, докато не си признаеш на кого го носиш, и кой те праща. По този начин бе пребит до смърт Ибраим Амидеин. Али Османов Бузев, Алиш Кадриев. Също така на местноста Брачетале бяха пребити двама овчари. Юсеин Зърбашев от село Лъжница и Ахмед Ахмед Молалив бяха обвинени че окривали бандити. Пускат един агент на Държавна Сигурност да мине покрай тях, преструвайки се че е бандит и търси хляб от овчарите, Малко след това минава милицията и ги пита дали са видял един "бандит" да минава оттам? Те отричат, след това същият агент уж вече хванат го закарват при овчарите. От страх овчарите отричат отново и тогава биват пребити.
След убийството на организатора за сваляне на порочната комунистическа напаст от власт Спас Белухов, започнаха нови размирици. Той бе убит в землището на с. Брезница, местността Чала. След това е разкрита и организацията и започват репресиите в с. Корница. Вкарват в затвора членовете на групата. Някои от тях минават границата и бягат в чужбина, другите биват осъдени на различни присъди. Осъждат следните борци против режима иа БКП :
Георги Бояджиев на доживотен затвор; Крум А. Кондев на 15 години затвор; Асен К. Кондев на 12 години затвор; Мохарем Имамов на 4 години затвор.
Много други напуснаха родината и заминаха на Запад за си спасят "кожите" от тези варвари. Георги Белухов, П. Белухов, Никола П. Белухов, Диньо Панцалов. Велю Ейков. хора които познавах лично. Интернирани бяхя много семейства по северна България. Белуховото семейство цялото, Сюлейман Маджирски с цялото му семейство, Юсуф Велишавов и Мустафа Агулев със семействата си и много други.

През 1957 година, Септември месец започна насилственото налагане на ТКЗС- то. Почна друго насилие, за въвеждане на кооперативни стопанства. Тогава аз бях пълнолетен на 19 години и бях свидетел на това, кака хората бяха карани насила да влизат в ТКЗС. Отново започнаха репресии, побоища, осъдени хора. Спомням си кака хората бягаха до балкана, хора беззащитни, който бъдеше хванат бой, докато подпише декларацията за влизане в ТКЗС. После по радиоуредбата му пускат една песен, че доброволно е подписал за ТКЗС-то, а семейството на човека го лекува завит с кожи, за да оцелее след побоя. Малко след това затвори изселвания и репресии.
През 1957г. 29.10 започна военната ми служба в град София. За да бъда войник трябваше паспорт, който нямах и трябваше да си извадя такъв. В казармата в София ме питаха за името и аз им казвам Байрям Ибрахим Гетов и те ми казаха че съм мохамеданин. Издадоха ми военна книжка и на нея пишеше народност Мохамеданин. След като приключих казармата отидох във Военно окръжие Благоевград. На военната ми книжка пишат Македонец, пълна пародия. Когато отидох да си търся паспорта в Гоце Делчев ми отговориха че трябва да си извадя нов паспорт. Така и направих и на него за мое изумление пишеше Българомохамеданин, да се чуди човек на тази идиотски постъпки.

В София служих на четвърти километър поделение 40120 В. Артилерийски полк. От 300 човека само четирима бяхме мюсюлмани. Изкарахме казармата като братя и така и се разделихме. От Гоцеделчевския край имаше от с. Ляски, с. Тешово, Хаджидимово, Сандански. Петричките села, имаше съшо така и доста хора от Ботевградско. При разговори с другарите от Сандански за имената и защо в Петричките околия няма Турци, а в Гоце Делчев има, ставаше доста интересно. На един мой приятел казах, че са изклани турците в техния кай и той разказа, че майка му е разказвала как се е спасила. Била малко момиче и едно християнско семейство, което си нямало деца я спасили от касапина дядо Кольо "леко коле". На моста на река Струма реже на някой главата и го хвърля в реката. Тя си спомня името Фатме. През 1968г. тръгнахме на екскурзия за Македония, аз, Ш. Кацаджиев, М. Бекиров, М. Джинджиев. Седнахме в Благоевград в една сладкарница и обядваме, а на другата маса седеше един стар човек на около 85 г. който никога няма да забравя. Ние младежи майтапи си правим и той ни попита от къде сме, и ние му отговаряме от Гоце Делчев. Той се обръща към нас и казва "момчета и аз като бях буен на вашите години, да знаете само колко Турци сам изклал по поречеито на Струма". Ние си замълчахме и не му казахме че сме Турци, но бяхме потресени от това което чухме.

Казармата свърши но Възродителния въпрос започна в края на 1959г. Бях на работа в Балкана, като се върнах вечерта гледам площада пълен с хора, милиция, тайни агенти. Питам майка ми какво става, а тя ми каза да не отивам н площада. Да съм бил купил ново облекло(униформа) и да си махне фереджето и шалварите  Ако не изпълним тези нареждания ще ни пребият. Аз бях млад, скоро дошъл от казармата, не ме беше страх и реших да отида на площада. Гледката там беше ужасна. Стари жени на възраст 50-60-70 години ги карат да купуват стари балтони.шлифери, поли и да сменят облеклото. Който не се подчини бе глобяван и така хората започнаха протестите си. Всички излязоха на протести срещу варварската политика на БКП. Така и започнаха побоищата за хората, които се противопоставиха - новата униформа, бой, интерниране, затвор.

Не минаха много години, беше 1964г. края на месец Март, когато взеха около 30 човека за запас в Гоце Делчевския полк. Водихме занятия в Родопите, землищата на Вищсрица. Рибново и Осиково. Това трая около 10 дни. Прибрахме се в казармата, и с влизане в помещението ни заповядаха да сдаваме оръжието. Аз казах на началник щаба че оръжията трябва да се почистят, имат ръжда, а той ми отговори че това е заповедта. Попитах го защото това ми беше четвъртия запас и знаех, че при издаване на оръжието винаги трябва да бъде почистено. Цялата история не ми харесваше, имаше нешто гнило в тази заповед.

След по малко от два часа две роти без мюсюлмани в тях бяха строени на плаца, пълна бойна готовност. Аз питам занятието свърши, къде ще ходят, а един старшина приятел ми отговаря "лошо ви очаква, едната рота заминава за с. Рибново , а другата за с. Корница".
На другият ден започна смяната на имената на редовните войници. Те не искаха, почнаха да ги бият. В дивизона имаше двама редовни войници от село Корница Байрям Уручев и Ибраим Ис. Бялков. Техният ротен командир капитан Станимиров ги налагаше с калашника по всяка част на тялото. На другият ден почнаха с нас запасняците. активисти носеха декларации за смяна на имената. Тогава при мене дойде началника на строй групата Гоце Делчев, който беще от с. Господинци. Той беше запаснятс заедно е нас. като го видях скочих, щеше да му строша муфата но колегите ме спряха. Веднага след това той отиде при специална служба, за да се оплаче от мене. След един час дойде спеца на полка с още други двама. Той като ме видя, спря се и каза "ти ли бе Байряме, ако беше друг досега да сме го пребили". Отървах кожата, защото преди запаса му бях нарязал един камион дърва и ме познаваше. Вечерта запасняците ни освободиха. Прибирам се в Корница откъм края на селото и ме срещнаха Фатме Вражелиева и комшиите ми и ми казаха да бягам, че милицията ме чака пред къщата ми. Аз вместо да отида в къщи да видя семейството-си, което не бях виждал вече 15 дни тръгнах в по балкана. Там намерих група Корничани с които стояхме 3-4 дни на студено и влажно време. В същото време в селото и Родопите акцията и побоищата за смяна на имената продължаваха. Аз ги помолих да се приберем в селото, и им казах че с криене нищо не се постига. Така и направихме, тръгнахме към селото. Малко след като влезнах в къщи пристигна и комисията за смяна на имената. Жена ми отиде да види кой тропа на вратата и те я питат къде съм аз. Тя им казва, че съм запас, но този мръсник Геров (военно отчетно бюро гр. Гоце Делчев) казва че сме били освободени от запас преди четири дни. Жена ми му казва, че аз не съм се прибирал, а аз слушам отвътре цялата история и стискам зъби. Тогава Борис Бойчев, който си е от Корница, казва на тези гадове, че жена ми не лъже и те си тръгнаха. Аз си отдъхнах за малко. След около два часа идва Исмаил Гета и ми казва, че това насилие по смяната на имената е отменено. Аз излязох на площада и там беше пълно с хора. Казах им да отидем при кмета, да вземем декларациите, които насилствено бяхя подписали и да ги изгорим. Така и направихме. Не мина и седмица и ето я и Държавна Сигурност. Започнаха да разпитват кмета , кой е скъсал декларациите и кои са главните инициатори. Кмета им казва имената на Дрилевите братя, Бялковите братя и моя милост. На другия ден започна изселването. Първата група бяха братя Дрилеви, братя Бялкови втората. Аз и И. Пашов, Ахмет Лапандов бяхме групата за следващия ден. За наш късмет дойде заповед, че изселването е отменено.

Така приключи трагедията през 1964 година. Някои бяха бити други изселени по Ловешкия и Етрополския балкан. Така премина тази гнусна диктаторска история, която бе продиктувана от политбюра на ЦК на БКП и от господата: Тодор Живков. Милко Балев, Пенчо Кубадински. Станко Тододров. С заповед до всички места - окръзи населението помаци мюсюлмани да им се сменят имената, не бе успешно, тъй като в много от районите хората се съпротивляваха. Основният "герой" за ръководенето на геноцида в Благоевградска област беше първия секретар на Благоевградски окръг Кръстю Тричков. Въпреки всички убийства, побоища, изселвания и затвори не успяха да сломят това население, и да го откажат от неговата мюсюлманска религия и майчино име.

Трагедията не спира дотук. Минаха 5-6 години и акцията почна отново. Тайно решение на ЦК на БКП 20.06.1970 г. отново за смяна на имената, но не като през 1964г. спонтанно по целите Родопи, а по райони. Най напред със служителите по места, по села. Първите насилия започнаха в Барутин през 1972г. първите бити и убити бяха там.

В края на 1972г. тази мръсна политика дойде и при нас. Имаше една група секачи в местността Предел (Разложко землище). Една вечер ченгетата на Държавна Сигурност (Д.С.) и органи от Д.С. Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев отиват и ги пребиват,принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибраим Ибр. Бялков, Байрям Бялков, Ахмет Вражели, Бекир Садулев и други. Почнаха след това със служителите да викат в Гоце Делчев да принуждават насила да си сменят имената. В тези групи бях и аз. Групата, която решихме да организираме нощно дежурство, за да не допуснем отвличане на хора един по-един. Доброволно образувахме група от около 40 човека и си разпределихме смени за нощно дежурство.

Един ден пристигна кв. отговорника от Д.С. Гоце Делчев, за да подготвя почвата за асимилацията. Ужким ходи в дома на Риза Бекиров за да му намери работа, а през това време организира неговото отвличане. Благодарение на жените от махалата този мръсник Г. Тойчев е изгонен.
През това време в селото пристигат граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха на площада заедно да се защитят. Беше доста студено, някъде към 20 Януари. Хората си напалиха огньове, за да се топлят. Така започна нашият мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствената смяна на мюсюлманските имена. Нещо което може да бъде направено единствено от майка ми и баща им!

Така изкарахме до 28 Март, навън на студа. Наложи се да спрем работа, да спрем децата от училище. Моите 3 деца ми разправяха как в училище им обясняватч.че не са турци, а че са Българи(християни). Това ме принуди лично да отида при директора Димитров и му казах, че ако продължават така да НЕ учат децата по програмата ще ги спрем от училище. Той ми отговори че така му е наредено, и че спирането на децата от училище си е наша работа. И така и прекратиха училище. Тогава започнаха да глобяват за непосещение на училище. Аз получих шест наказателни постановления. Пратих ги в Министерството на просветата с жалба за неспазване на учебната програма. Но това беше глас в пустия и се наложи да се платя глобите. През Февруари в Корница пристигат от Благоевград, първият секретар на БКП Петър Дюлгеров и Владимир Садев. председател на Окръжен Съвет Благоевград, за да се срещнат със селяните от Корница. С тях бяха и доста служители на на Д.С. Гоце Делчев и Благоевград. Той искаше да проведе митинга в салона на читалището, но ние отказахме. И така започна диктаторска лъжлива реч на селския площад. Започна да говори лъжи, как ние организаторите на протеста сме подтиквали хората и че сме го правили под влиянието на Турския шовинизъм, че сме Българи, а не Турци. Също така заяви че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят че са турци, а не Българи. Почна и яростно да заявява, че кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени. Това бяха думите на диктатора от БКП Петър Дюлгеров. Продължи да ни обвинява в това как войник от съседното село Лъжница бил дошъл да си види изгората, а ние сме го пребили. Абсолютна лъжа. това беше една ергенска свада, за която много хора не знаехе.

Аз му поставих вапроса: Щом като е като такъв защитник и хуманист, да ми каже кой преби в местността Предела пашите съселяни работници и сега доктора (Стойнов) да ходи да ги лекува по домовете им. Той отрече това да е вярно. Свидетели и също бити заявиха това пред него. Дори казаха имена на хора от М.В.Р. Гоце Делчев, имена на биячи. и той пак отрече. Казах на един съселянин да докарат брат му Ибраим Ибр. Бялков. който беше пребит на Предела. По късно началника на М.В.Р. Гоце Делчев Трендафилов забеляза че носят Бялков (битият) и веднага каза на Дюлгеров да напусне трибуната, набързо се качиха на джипката и отпратиха за Гоце Делчев. После казаха че сме искали да го вземем за заложник, което е абсолютната лъжа. За нас това са нечовешки действия. Лъжеше този диктатор този разбойник, за да се оправдае защото трябваше да отговори за битите на Предела. Всички знаехме че неговите послушни подчинени бяха биячите. Така митинга свърши, но ние си продължихме мирния протест. Писахме жалби до ЦК на БКП, Министерски съвет, Просветата, както е една молба до народния ни представител Крум Радонов. Искахме да дойде в селото е да разясни случая с битите работници в местноста Предела, и за спирането на децата от училище да му обясним причините. Той като наш избранник някъде на 20-22 Март дойде в Корница. Чухме абсолютно същите приказки и овъртания и от него. Каза че понеже бил в София и не знае за тези неща и като се върне в София ще докара юридическа комисия, за до разследват случая. И така той благополучно си замина.

Действително изпълни обещанието си на 28.03.1973г. в четири часа сутринта пристигна „юридическата комисия от София, въоражена до зъби. Начело бе Министъра на Вътрешните Работи. Ангел Цанев. Той започна боя срещу безащитните мирни селяни. С конния ескадрон от София, които коне преспаха в джамията както и полиция от Благоевград, Петрич, Разлог, Банско, Гоце Делчев и доброволни отряди от тези райони. Най напред на площада пристигна пожарната кола заредена с гореща вода и почнаха да пръскат по хората. Други групи милиционери с автомати стреляха и убиваха невинни хора.

Имаше много лъжливи клевети, че сме завладяли кметството и сме сложили Турското знаме. Също че сме карали учителите да учат децата на Турски език, нешто абсурдно, защото нито учениците, нито учителите знаят Турски език. Че сме искали да вземем за заложник народния представител Радонов, че сме посягали и сме са гаврили с християните и тихните жени, че сме правили саботажи и палежи. Не отричам, че запалиха две плевни на двама комунисти, както и се опитаха да запалят и фурната но не успяха. Тогава аз отидох в кметството и му казах на кмета, че те много добре знаят за тези палежи и че това е дейност на хора на властта. Казах му обаче, че ще сложим охрана и ако го хванем този който изпълнява тези поръчки жив в огъня ще го хвърлим, защото знаехме че е човек на БКП. След това предупреждение палежите спряха. Всичко това се правеше, за да ни обвинят, за да изпълнят целите си с изселването и затворите.
Над 100 ранени, 4 убити на място, стотици бити, 10 души затвориха, 30 семейства интернираха по различни краища на северна България.

След всички тези зверства на 29-31 Март цялото село изплашени до смърт отиват доброволно да си сменят имената. Срам и позор за органите на реда да съобщят, че е станало по желание. Не можем да говорим за желание когато дулото на автомата е наблизо и полицейските палки са в акция ако откажеш. Който не иска също така бива пратен на 'екскурзия" в Северна България.

Сега да ви разкажа за моите лични премеждия. Бях в долната част на площада и чух нешто да бумти, когато погледнах какво да видя, улицата задръстена от колона коли. Аз скочих и казах на останалите да стават бързо, че милицията идва и тръгнах към клуба до читалището да съобщя на другите които спяха. Оттам, отидох към моята махала да съобщя на хората там, както и в бялковата махала. Когато се върнах при кондевата чешма гледам площада вече блокиран от милицията. Стреляха по хората, ранените Вайда Барганова и Филдис Гъцев пишяха. Нямах друг избор освен да се прибера при семейството си и да ги успокоявам, и в същото време да очаквам арестуването ми. След около час милицията (около 10 човека) пристигнаха в къщи. Трима офицери влезнаха в къщата с автоматите си срещу мен и съпругата ми. Нахвълиха се върху мен, закопчаха ме с белезници и почнаха да ме бият както и да бият жена ми. След това продължиха с обиск на къщата, какво мога да имам аз? Влезнаха в кухнята и взеха кухненския нож, с който по техните думи съм щял да ги убия. Взеха също и двете брадви от цепилника за дърва. Изкараха ме на двора и пак бой! След това ми сложиха полу шубата (връхна дреха) на гърба, червен фес на главата, и чифт ботуши на раменете. С ножа. с двете брадви с това е бил въоражен генерала, сиреч Аз, който ще свали народната власт и който щял да воюва с многобройната милиция и войска. С ритници, като животни ни повлякоха към площада на селото(мен и съпругата ми). Ръководителят (Никола Юсев) на групата, която ме арестува с гордост даде рапорт на генерала че ме е хванал въпреки моите съпротивления. "Хванах лидера на бунта без жертви". Гледката на площада ме стъписа още повече, нямаше нито един мой съселянин. Всички бяха натиканя в читалището. Не искам и да си представям как го бяха направили!

На площада бяха натрупани ножове, брадви, колове, синджири и още какво ли не. Имаше и видео камера, която засне гаврата с мен и жена ми. В същото време срещу мен тръгна един цивилен агент със счупена карабина без приклад, счупена защото пребил сумати народ с нея. Засили се срещу мене и са опита да ме удари в слабините, аз се предпазих, но той със същата тази карабина ме удари по главата. Оттам ме водят към клуба до читалището като камерата продължава да снима. Вътре генерал Ангел Цанев ме удари 4-5 палки по главата крещейки "казвай къде е щаба твойта майка помашка". Той спря да ме бие, но след него други мераклии ме погнаха. Дойде Димитър Шопов от МВР Гоце Делчев, който лично преби жена ми вън на площада и разскъса дрехите й, остави я полугола и започна да бие мен. Аз вързан, с белезници, не си спомнях вече колко бой отнесох. Дойде генерал Арабаджиев от МВР Благоевград и ми каза"'хайде бе Гетов нали щеше да се бием". Аз му отгтоворих че няма срам да говори така, дошъл с 1000 души въоръжени да бият и убиват безащитни селяни - жени, деца и старци. Той веднага разпореди да ме закарат в Благоевград, за да бъда осъден. Изкараха ме от читалището и хората ряха вън, за да видят как ме вкарват в катафалката с вързани очи. крака, и закопчан с белезници. Двама милиционери с автомати ме вкараха в катафалката за Благоевград.

Мене вкараха в затвора, а съпругата ми с децата интернираха с четири невръстни деца в село Рабиша, Видинско, за неопределен срок по чл. 14 от закона на МВР. Това всичко без съд и присъда. Мен обвиниха, че съм бил организатор и ръководител на Контра —революционна организация за сваляне на така наречената народна власт. Осъдиха ми по член 109. чл. 108,  за клевета на властта. По член 96 за насилствено взимане на властта. По чл.95 за въоръжено въстание и убийства на ръководни лица, което просто не съм си го помислял дори. Аз дори не знаех какво е конспирация. Така скалъпиха обвиненията, за да ме осъдят. Присъдата беше следната: по чл. 109-12 години затвор; по чл. 108-5 години затвор. Що се отнася до чл. 95 или 96 - 20 години затвор или смърт.

И така два месеца разпити, тормоз, стрес. Така скалъпиха обвинението с лъжи и заплахи, а на покорните свидетели казваха "не се плашете той жив няма да остане". Същото нещо бяха казали и на съпругата ми, не искам и да си представям как го е приела.

Така ме осъдиха на 12 години лишаване от свобода и 1500 лева глоба. От тези 12 години излежах 8 години и 3 месеца. В Централния Софийски Затвор. Двадесет и седем месеца бях в наказателното отделение без никакво излизане. Спиш на бетонния под, една кофа за тоалетна. Незнам как издържах на напрежението, и на този психически и физически тормоз през тези 27 месеца. Двадесет и пет месеца в наказателното 7-мо отделение началник на отряда беше обущар, нищо човешко в него, пълен загубеняк. Всеки ден заключваха отвън и бой бой, а ти седиш и чакаш своя ред. Едната страна на коридора бяха подсъдими, а другата осъдени на смърт и следствени. Така минаха два месеца в седма килия като следствен. На четири единични дюшека спяхме 11 човека, вътре кофа за тоалетна. Храната ни я даваха като на кучета.

Пристигнаха ни обвинителните актове а като ги прочетох разбрах на какви лъжи е способен човек. След това ни откараха на дело в Благоевград, на съд. Натоварваха ни като картофи и ни разтоварваха не пред съда, а извън града в един склад. Започна формално делото и защитата ушким ни защитава. Съдията Ангел Русев каза "говорете, говорете, ние с Крум Малешевски имаме време да ви слушаме". Имайки предвид, че каквото и да се каже присъдите бяха определени от БКП и МВР, това беше пълна загуба на време. Завърши наказателното дело от общ характер № 194 от 1973г„ Благоевград. Осъдиха ни по членовете на наказателния кодекс: чл. 109,108,95,96. Осъдените бяхме следните:

Байрям И. Гетов - 12год. затвор; Алил А. Бялков - 12год. затвор; Ибраим И. Кисьов -10год. затвор; Юсеин И. Сърмалиев - 8год. ; Айруш И. Хаджи - 8год. ; Исмаил Б. Бялков -8 год. затвор; Байрям Б. Дзулев - 6 год. ; Исмаил- Ал. Бузев -.6 год. затвор; Юсуф И. Сърмали - 5 год. ; Мустафа Ф. Бялков -3 год. затвор.
И така започнаха тежките години в затвора.

Две години в 7 наказателно отделение посрещах какви ли не престъпници, както и невинни хора като нас. В затвора бяхме 1300 човека, 80 процента цигани за убийства, кражби, изнасилвания, 15 процента за присвояване и грабежи от държавата, и 5 процента политически затворници. Нашият процес свърши и докараха други такива обвиняеми от Петрич, обвинени по същите членове. Македонци за образуване на единна македонска държава и те бяха 10 човека. Те бяха с действена организация и печатница в Скопие, но нали са християни при тях най тежкото обвинение беше 5 годишна присъда. Сократ Маргилов - 5 год, , Иван Тимчев - 4 год. , Георги Цикандела, Илия и други.

Ако трябва до говоря за държавните кражби ще ми е нужно много време. Лальо Кючуков и още девет човека, и как цялата авиация Балкан в Близкия изток е работила за тях. Милиони левове откраднати. Интересното е че тях ги осъдиха на смешни присъди.

Генералния Директор на 10од. затвор и 2000 лева глоба, на по 1-3 години присъди въпреки че бяха завлякли сума пари.Моите колеги от процеса ги откараха в затвора в Стара Загора, мен оставиха в Софийския Затвор при крадците, убийците, изнасилваните, шпионите и какви ли още не. Съвестните и добрите хора от администрацията бяха малкото които се държаха човешки. Аз оцелях в затвора благодарение на заместник началника на затвора полковник Димитър Ботев, който не разрешаваше да се гаврят с мене. Преди него беше една пияница, разбойник, пол. Кънев и при негово присаетвие в затвора беше ад.

Не мина една година и започна тормоза по смяната на името ми. Администрацията не се намесваше. Идваше един агент от ДС полковник Чернев с който имах разправи около 3-4 години. Много ме тормозеше. Опитваше с какви ли не лъжи да ме изнуди да си сменя името. Видя че по този начин няма да успее. Писаха ми бъргарско име без мое разрешение и знание и ме водеха записан на българско име в затвора. Аз веднага почнах протести, жалби до всички висши инстанциив България, както и до Организацията за правата на човека. Жалвах се и до Хелзинки. В едно от писмата ме питаха, защо не съм отговорил на на тяхното писмо. Тогава разбрах че просто не съм получавал всички писма. Тогава те пращат едно до мен и едно до Тодор Живков, чак тогава получих писмото им. ДС. откачиха, как съм бил успял да стигна до Хелзинки с кого и как съм изнесал тези жалби. Аз им отговорих че това е тяхна работа, защото аз пращах тези жалби до Държавния Съвет и Министерството на Правосъдието. Някой от там ги е пратил до Хелзинки. Затова им казах че някой от техните служители ги е пращал. Бях много упорит и тази моя упоритост и желание да докажа че сме невинни и несправедливо осъдени все пак даде малък резултат. Благодарен съм на тези честни хора, които бяха осъдени нечестно като мен. Благодарен съм им, защото много ми помагаха да се защитавам и да пиша въпросните жалби ло различните инстанции. В 7 отделение бяха много такива, Мехмед Фуат Юмеров беше един от тях. Той беше от Шумен излежал една присъда в Старозагорскят Затвор и преместен в Софийския, от 1951 до 1964 год. След прословутата амнистия го пускат и след няколко години през 1970 пак го осъждат на доживотна. Благодарение на него събрах доста кураж и смелост. През 1974 год. го размениха за Български шпионин в Турция и той замина за Турция. Имаше и много други осъдени по възродителния процес. Аз бях на 12 год. затвор, Ибрахим Ходжов на 4 год. , Хасан Ходжов на 2 год. Имаше също от Аврамови колиби, Якоруда, Сали Моласалив. на другите не им помня имената. Николай Галов от Перник 18 годишен за атентат срешу Тодор Живков. Киро Палавеев преподавател Марксизъм и Ленинизъм, осъден на 1 год. затвор. Аз му разправях за нашите страдания и за какво сме осъдени и той едва повярва, че чак доттам се е стигнало. После отиде на дело в Шумен в етапното се събрал с някакви християнчета от Гоце Делчев това което му разказали го знаел вече. Той разказваше и плачеше. Полковник Биков, Цоньо Цонев, Атанас Цонев бяха хората, които много ми помагаха с литература за четене. Бай Атанас ми донесе книгата Оптимическа История на България на Иван Хаджийски том 1-ви. Книгата беше 800 страници за времето през Турското Робство.

Д.С. докараха емигранта Борис Арсов от Списание Левски в Италия. Осъдиха го на 15 години затвор и го преместиха в Пазарджишкия затвор, здрав и читав. След няколко месеца казаха че е починал "нанка". Един евреин имаше Мишел се казваше, работихме заедно в шести отдел дърводелната. Той ми докара една книга за обесването на Васил Левски. В нея пишеше как поп Крастъо го е предал и как 15 дни Левски висял на въжето, българите минавали и го плюели, но никой не го свалил от въжето. Накрая Турските власти го свалили и го погребали. Затова не се знае къде е гроба на Васил Левски. По време на моята присъда 3 човека се обесиха, един се хвърли в казана за готвене, един пък в пещта в Кремиковци. Това бяха големи трагедии.

В книгата Оптимистическа теория на Българския народ пишеше, че през времето на Турското робство в България в района на Котел била най - голямо влиянието на Турците, но те държали Българите настрана от тях. През времето на Робството не е имало хареми. не е имало потурчване и никакво насилие. Големите золуми и убийства които ставали ги правили Българските чорбаджии и така наречените , войводи . комити.

И така тормоза за името продължи 5-6 месеца. Аз продължавах протестите до всички инстанции за моето несъгласие да ми сменят името. Почнах да получавам писма от много мои приятели от Европа. Писаха ми Германци, Французи, Турци . Италианци, Гърци и други. Всеки месец получавах по 10-20 картички и началниците на затвора се видяха в чудо за подкрепата която получавах от чужбина. Един ден дойде началника на затвора и ми каза да го последвам, на мене ми се изправи косача от страх, помислих си край това беше с мене. Отидохме в администрацията и той им каза да ме заведат в архива с турското ми име. Това си ти каза ми той" по - голям инат от дървен шоп. Аз му отговорих, че от шопите всичо става и овчар и министър, само пожарникар не става, защото главите им са дървени и ще изгорят. Аз не съм дървен шоп му казах, а съм човек със съвест и достойнство, не мошенник и шпионин. И така тежки и онизителни 8 год. и 3 месена изкарах в Софийския Затвор.

Но тормоза от Д.С.продължи и след това. седмица след прибирането ми в къщи дойде кварталния от Д.С. Гоце Делчев, Георги Стойчев. Пак започна за смяна имената, аз пак отказах. Мина се месец, сменят ми името служебно без мое знание и съгласие. Накараха ме да си извадя паспорт, че иначе няма да съм легитимиран. Извикаха ме в МВР Гоце Делчев при кварталния Тойчев и заместник началника на МВР Димитър Шопов. Казаха ми "Гетов излежаването на присъдата не значи, че си свободен". Оттук нататък си под наш контрол, и без наше разрешение не можеш да напускаш района на Гоце Делчев. В противен случай съм щял да нося наказателна отговорност. Аз не се подчиних на тези разпореждания, но те пуснаха агенти доносници да ме следят и подслушват. Това не ме притесняваше защото винаги усещах кой е агент. Не се страхувах, защото от затвора излезнах почти адвокат, знаех повечето закони и правата произтичащи от тях. Винаги когато имаше спорове, не можеха да ме оборят и затова прибягваха до ругатни, заплахи. С достойнство и без страх защитих моята кауза за запазване на името, в името на човешкия живот. Така продължи моят живот със спорове и разправии за произхода ни. През 1986 год. беше лятото ми дойде призовка да явя в МВР Гоце Делчев. Отидох , вкараха ме в стаята на началника, четирима бяха вътре, двама от които познавах. Единият заместник началника на МВР Кацаров, а другият следовател от Благоевград Биков, както и Тойчев и Шопов. И пак се почна спора с тях, спорихме около четири часа, за действията им, за репресиите на мюсюлманите, за смяната на имената, за присъдите, за убитите и за всички останали гаври. И пак се почна с заплахите, че с моето държание и действие, преди съм имал късмет, но сега ще ме очистят и няма да ми се размине. Казаха нашите ръце са по силни от твоите, ще ги отрежем твоите ако трябва, но историята няма да се променя. Аз им отговорих, че не се и съмнявам че са способни на това, като знаех какво сториха преди, в миналите години. Казах им обаче, че не ръцете, главата да ми отрежат историята е решила много спорни и сложни проблеми и този също ще бъде решен. Казах им господа вие твърдите, че няма връщане назад, да няма , но вие ще продължите напред и ще паднете в голямата пропаст и никога няма да излезете оттам. Да знаете от мен, аз съм прост човек вие сте шовинисти, но ви остава малко. Аз ве давам най - много 2-3 години и край с вашата "Слава". След тези думи Шопов скочи и изкрещя да напусна и ми каза. че ще ме намерят някъде мъртъв. Така приключи този диспут един срещу четирима.

(Материалите подготви - Мустафа Бялк)



Offline Mariana

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1078

Когато невежество е на власт или когато тоталитарна идеология е на власт, насилието е неизменен неин инструмент. Тогава разбира се и всеки овластен, който участва в това невежество, може да се направи на "силен" за сметка на неовластените жертви. Насилие е имало разбира се не само над помаците и въобще над мюсюлманите, имало е, имаше и над много други български граждани - затваряни, бити, интернирани, давани за храна на прасетата в Белене и пр., но разликата е, че в кампаниите по преименуване става въпрос за насилие над цели общности. Впрочем, като стана въпрос за прослуватата ДС, за тази организирана машина за поддържане на предишния режим, може би няма конкретни осъдени и до ден днешен за престъпленията на т.нар. възродителен процес, за всички кампании за преименуване или въобще за по-важните и мащабни политически репресии, защото сътрудници и агенти на бившата ДС участваха много активно в българския преход. Такива имаше и още има в повечето партии, включително разбира се и в ДПС. Освен това секретните архиви, имена и пр. се отвариха не веднага, и след време,  и не целите, а на час по лъжичка, така да се каже, и преходът от една политико-икономическа система в друга беше мирен, което е хубаво разбира се, но беше и в голяма степен доминиран от хора, които и преди имаха власт.


Offline Hadj

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 585
Когато невежество е на власт или когато тоталитарна идеология е на власт, насилието е неизменен неин инструмент. Тогава разбира се и всеки овластен, който участва в това невежество, може да се направи на "силен"




     Насилието което  са преживяли дедите ни,това което изпитахме и ние не е измислено от комунизма.Нещата са започнали още след 1879 г.Да не говорим за жестокостите 1912-13   за 1939-42.А участието на Българската православна църква чрез методи несъвместими с афишираните християнски ценности?Явно невежеството  си вирее на наша територия.

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1480
  • Gender: Male
Quote
Когато невежество е на власт или когато тоталитарна идеология е на власт, насилието е неизменен неин инструмент. Тогава разбира се и всеки овластен, който участва в това невежество, може да се направи на "силен" за сметка на неовластените жертви. Насилие е имало разбира се не само над помаците и въобще над мюсюлманите, имало е, имаше и над много други български граждани - затваряни, бити, интернирани, давани за храна на прасетата в Белене и пр., но разликата е, че в кампаниите по преименуване става въпрос за насилие над цели общности.

Pomacite po oficialni dani sa tormozeni ot 1912 godina, kato tozi tormoz po4ti ne e spiral.
Ako se zamislim varhu teksta na Mariana izglejda dosta smelo. Balgariq dosta vreme e bila upravlqvana ot nevejestvoto. :)
interesno sega kak e.

Offline deniz7

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 201
Само не ми стана ясно  а и несъм ходил по този край, в Корница турци или помаци живеят? от публикуваното от Ибрахим65 разбирам че турци са живяли там

Offline KaraIbrahim

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1282
  • Gender: Male
Само не ми стана ясно  а и несъм ходил по този край, в Корница турци или помаци живеят? от публикуваното от Ибрахим65 разбирам че турци са живяли там

  Помаци.В Корница са живели и продължават да живеят помаци.Възможно е и турци да са живяли.Но в болшинството хората са помаци.
 Друг е въпроса като какви се самоопределят,но при условие,че думата "помак" беше смятана за мръсна дума,а хората категорично отказваха да се идентифицират като българи-решението беше да се афишират като турци.
  Смея да твърдя,че помаците в Гърция точно поради тази причина се афишират като "наши"-заради забраната да се ползва името "помак",нежеланието да са гърци или турци.

Offline deniz7

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 201
  Помаци.В Корница са живели и продължават да живеят помаци.Възможно е и турци да са живяли.Но в болшинството хората са помаци.
 Друг е въпроса като какви се самоопределят,но при условие,че думата "помак" беше смятана за мръсна дума,а хората категорично отказваха да се идентифицират като българи-решението беше да се афишират като турци.
  Смея да твърдя,че помаците в Гърция точно поради тази причина се афишират като "наши"-заради забраната да се ползва името "помак",нежеланието да са гърци или турци.
Е не ви разбирам, преди години старото поколение са били турци и сега са се преродили в помаци, преди помак е била мръсна дума а сега? Явно това е в смяната на поколенията, както проблема между стари и млади ходжи

Offline KaraIbrahim

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1282
  • Gender: Male
  В Османската империя всички мюсюлмани по нашите земи са били наричани турци.Имало е обаче разграничаване между етническите турци и останалите мюсюлмани.Във форума има достатъчно материал по въпроса,добре е да се чете.Като например това:

  http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,94.0.html

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МИСЛЯ СИ ЧЕ АКО ПОМАЦИТЕ СА БЪЛГАРИ АМИ ТО ТОГАВА БЪЛГАРИТЕ СА ПОМАЦИ :-\

Offline Hat

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1059
  • Gender: Male
Е не ви разбирам, преди години старото поколение са били турци и сега са се преродили в помаци, преди помак е била мръсна дума а сега? Явно това е в смяната на поколенията, както проблема между стари и млади ходжи
Няма и да можеш да разбереш според мен защото някои неща, за да се разберат и проумеят просто трябва да се почувстват и  преживеят,  не е достатьчно само да се докоснеш да тях и да претендираш за познаване на проблема.

Offline deniz7

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 201
  В Османската империя всички мюсюлмани по нашите земи са били наричани турци.Имало е обаче разграничаване между етническите турци и останалите мюсюлмани.Във форума има достатъчно материал по въпроса,добре е да се чете.Като например това:

  http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,94.0.html
Прав си кардеш, тогава са се самоопределяли за турци не само наричани, помня от преди години възръстни дедета аллахрахметеле как се обиждаха и страдаха когато ги наречеш помак, но сега младите те по знаят

Offline Mariana

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1078


     Насилието което  са преживяли дедите ни,това което изпитахме и ние не е измислено от комунизма.Нещата са започнали още след 1879 г.Да не говорим за жестокостите 1912-13   за 1939-42.А участието на Българската православна църква чрез методи несъвместими с афишираните християнски ценности?Явно невежеството  си вирее на наша територия.


Разбира се, че насилието над помаците не започва с комунизма.
Но докато и вие не разберете, че насилие е имало в минали времена далеч не само над вас, че твърде много насилие, твърде кръв, жестокост, жертви е имало в продължение не на един, а на доста повече века над българите християни, ще продължавате да вървите по-лесния път, на гледане на нещата само от своята собствена камбанария. Не исках да говоря за по-далечните събития, но насилието винаги ражда насилие, така че в известен смисъл насилието на помаци в първите години след възстановяването на българската държавност е може би било донякъде възможно и заради това, че някои от тях, далеч не всички, но все пак имало е и такива, които са участвали в насилия над свои съселяни, съграждани и пр. християни (над свои сънародници всъщност, колкото и някои да отричат общите етнически корени). Имало е помаци, които са участвали в т.нар. башибузук, в потушаването на бунтове, завери, въстания. По времето на империята, на Османската империя мюсюлманите са имали, казано най-общо, не само повече права, но и повече задължения от християните. Имали са в някакъв смисъл казано задължението да пазят властта на падишаха.

Колкото до това, че представители на Българската православна църква залитат в един момент да участват насилствено покръстване на мюсюлмани, това грешно поведение е признато за „черно петно” още през 1934 г. Светият Синод определя тези насилствени действия като „черно петно за светата ни църква”.


Невежеството, впрочем, кой каквото и да си мисли, не избира по вяра, етнос и пр. Вирее или е виряло сред различни етноси, вери, общности, хора, и който не разбира, че е така, то значи, че може би предпочита сам себе си да излъже. Ако искаме обаче да стигнем до някаква достатъчно справедлива, що-годе балансира мяра за нещата, трябва всеки да е в състояние да допусне, че и хора от неговата общност или от неговия етнос са били способни на престъпления или на жестокост над беззащитни в някакъв момент други хора, по една или друга причина. Да не стига до изкушението да „се абонира” така да се каже, като единствената общност или етнос, преживели жестокости, изпитания, жертви. Може, както и е, репресиите над помаци да са се случили в най-новата история и затова мъката и раните разбира се са по-пресни - но ако смятате, че за онези пет века османски период не е имало много повече насилвани, бити или пострадали заради нечия жестокост и невежество българи християни (и не само българи разбира се), от не знам колко поколения, в не знам колко много градчета и села - то какво да кажа... Сигурно е по-лесно да се вярва, че не това не е вярно нали, но нещата са по-сложни и винаги са били такива.

За жертвите, давани от българи християни в продължение на много време, на няколко века, никой няма да се извини. За Възродителния процес, т.нар., се намери все пак кой да се извини. Извиниха се родени много по-късно политици, които нямат вина за това, което са сторили техни предходници, но са осъзнали, че трябва да има такова публично политическо извинение. Затова си мисля все пак, че жертвите винаги трябва да се помнят, почитат, да не забравят трагичните факти от историята, но невежеството и възможността за нови глупости и насилия ще си отидат само тогава, когато повече хора станат способни да признават, уважават, разбират, отвращават се, ако щете, от насилия или жестокости, извършени не само над хора от тяхната общност, техния етнос, тяхната вяра и пр.

Тези неща няма да си отидат, в т.нар. масово съзнание поне няма, ще съществуват, ако не друго, в латентен вид, докато който и да било иска да е исторически абониран за съчувствие (или за мъст, не дай Боже). Жертви далеч не са били само едни или само други, само помаците примерно, в историята на този полуостров (и то не само тук разбира се, кажи-речи навсякъде по света е било така). При тази общност, т.е. при вас нещата може би са по-сложни донякъде и заради това, че много пъти вашите предци са били подлагани на натиск и подмяна на идентичността. Едни напълно драговолно са приели исляма, други не драговолно. (Може да са били по-малко и сигурно са били, но и такива има.) Имало е така или иначе промяна на предишна идентичност още при приемането на исляма. По-късно, след не знам колко поколения започват репресии именно заради исляма, заради арабските имена и пр. Затова може би е така разбираема иначе тази повишена чувствителност. Но така или иначе жертви не са били само помаците, жертви е имало много далеч не само сред помашките общности. И за да лекуват лека-полека раните и да не се повтаря, дай Боже, никакви насилия над когото и да било, трябва да могат да се признават всякакви неудобни истини, за едни или за други неудобни. И да еволюира, да се разширява, не капсулира индивидуланата и колективната памет, знание, съзнание. Иначе рано или късно пак отнякъде може да се случи невежество, което лесно да реши кой крив, кой прав, кой „правоверен”, кой не, кой изначално добър, кой изначално лош и пр. глупости -  за които трябва наистина известна доза незнание, или подменено или ограничено знание, за се мери света, хората, историята или каквото и да било по достатъчно елементарен, рисков начин.



Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Сп. Диалог, бр 50, февруари, 2009
Двадесет години от майските протести на българските турци
Помня студа и страха, сковали всичко – и пътищата, и душите ни
Казва Зейнеп Ибрахимова в интервю на Даниела Горчева
26 Февруари 2009
 
Зейнеп Ибрахимова
Зейнеп Ибрахимова е родена през 1958 година в с. Корница, Гоце Делчевско, известно със съпротивата си срещу насилственото преименуване на помаците през 1964 и 1973 г.* След бруталното смазване на съпротивата през март 1973 г. семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселено в с. Славовица, Плевенско, а след изтичането на 5-годишния срок на изселване - в с. Фелдфебел Дянково, Добричко. През 1980 г. Зейнеп Ибрахимова постъпва във Висшия педагогически институт в Шумен, но заради отказа да си смени името е принудена да прекъсне през 1982. След едногодишно прекъсване отново продължава следването си. По време на насилственото преименуване на мюсюлманите през 1984-1985 г. Зейнеп Ибрахимова и още трима нейни близки са осъдени на затвор. След като излиза от Сливенския затвор в края на декември 1986 г., принудително е заселена в с. Ботево, Монтанско.
През 1988 г. Ибрахимова става член на Независимото дружество за защита на правата на човека (с председател Илия Минев) и е избрана за негов представител за Варненска област. В това си качество тя трябва да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989 г., но е арестувана от Държавна сигурност, а на 3 февруари 1989 г. е експулсирана от България. От 1989 г. живее в Анкара. Доцент, д-р на филологическите науки. Работи в Анкарския университет и университета “Гази” в Анкара. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Чехов и на Йордан Йовков.
Даниела Горчева е издател и главен редактор на излизащото в Холандия на български списание "Диалог”. Интервюто е по повод 20-годишнината от майските протести на българските турци, които бяха първите масови протести срещу комунистическия режим след бунтовете срещу ТКЗС в началото на 50-те години.
Името Зейнеп звучи много красиво, какво означава?
Зейнеп е от арабски произход и означава ”скъпоценен камък“. А като словосъчетание (изафет) ”зейн-у еб“ означава ”украшението на баща си”. Така са се казвали една от съпругите на Мохамед и една от неговите дъщери. Всъщност аз нося името на две мои лели - по майчина и по бащина линия.
Разкажете за детските си години, за родителите си. Като дете в България чувствахте ли различно отношение, затова че сте мюсюлманка и сте част от едно малцинство?
Моето детство беше много трудно, дори трагично. Не само защото от малка трябваше да работя непосилна за годините ми работа (без да се занимаваш с тютюн беше невъзможно да оцелееш) и никога не можех да си доспивам, но и затова, че още на 6 години се сблъсках с първото насилствено побългаряване, а на 15 години (заедно с майка ми и по-малкия ми брат) бях натоварена през нощта на камион и изгонена завинаги от родния ми край.
Още като съвсем малко дете слушах разкази за асимилаторската политика по време на Балканската война, за този страшен период от живота на двете ми баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете ми баби заедно със семействата си са преживели покръстването в нашия район. След края на Междусъюзническата война дядо ми по бащина линия отишъл да засее земите си през лятото в своето родно село (в Бабечкия район) и есента при прибирането на реколтата е бил убит пред очите на леля ми от българи, дошли да вземат житото.
Кога беше първият опит за насилствена смяна на имената, който вие лично помните?
През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо – и пътищата, и душите ни.
След това изведнъж всичко като че ли се стопли, празнично облечени жени и момичета нещо празнуваха, вървяха по улиците с тепсии и на нас, децата, ни раздаваха бонбони и други лакомства. Страхът беше изчезнал и студът не изглеждаше вече толкова страшен. И най-важното: баща ми, дядо ми и чичо ми (живеехме в една къща) вече си бяха у дома, у баба ходехме заедно с майка ми, а по пътя срещах само познати и спокойни хора.
Това, което ми разказвате е в годината, в която излиза написания по поръчка роман на Антон Дончев "Време разделно". Става дума за един от първите опити за насилствено сменяне на имената на помаците (решението е взето през 1958, първите опити са от 1962-1964 година). По това време преименуванията на някои места са прекратени заради бунтовете.
Като филолог и като потърпевша не мога да не изразя мнението си за този крайно шовинистичен и без особена художествена стойност роман. Единственото "достойнство” на книгата е подклаждане на шовинизма у българите, така необходим на правителството за прокарване на асимилаторската му политика. През 80-години този “исторически” роман още веднъж бе използван със същата цел след заснемаме на филма, на който задължително се водеха всички ученици от смесените райони, за да се ненавиждат след това помежду си.
Ако бях на мястото на г-н Антон Дончев, щях да се срамувам от написаното. Или ако продължава да твърди, че си е послужил добре с "историческите” източници, нека сега да има достойнството да напише исторически роман за нечовешкото асимилиране в страната, на което лично стана свидетел.
Академик Дончев няма угризения, зададох му този въпрос в Хага на поредното представяне на "историческия” му роман. Не одобрявал насилията, но очевидно се радва на добър сън. Къде беше вашето село, в кой район?
Моето родно село Корница се намира близо до Гоце Делчев, между селата Брезница и Лъжница.
Какво се случи после?
Не бяха минали и десет години, когато всичко отново се повтори, но вече много по-добре организирано и планирано. Подготовката започна още през 1971-1972 година, в училищата учителите бяха настроени срещу нас. Помня, че по история ми написаха направо двойка за втория срок само затова, че не знаех някаква дата, а за първия срок имах отличен (6). Освен това класният ми ръководител (К. Янев) ме би много жестоко, защото не исках да се запиша в хора на училището.
За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 г. в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми (по-малък с две години) заедно с много други семейства (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел.
Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица.
Смениха ли ви имената?
Нашите имена не бяха сменени, дори и след близо петгодишно изселване. Но това не е последното ми сблъскване с асимилаторската политика. Ние живеехме вече в Североизточна България. През 1982 година имах проблеми с милицията в Шумен, където бях студентка във ВПИ, защото отново поискаха от мен да си сменя името. Баща ми също беше викан в МВР Толбухин (Добрич). Понеже отказах, бях принудена да прекъсна следването си, това стана през юли 1982, а същия месец на баща ми организираха трудова злополука, при която той загина.
Успяха ли да ви пречупят?
Не. Пак не си сменихме имената. Но настъпи страшната зима на 1984-1985 г. Отново се започна, този път станахме свидетели на най-мащабната насилствена кампания за асимилиране на всички турци, помаци и роми, изповядващи мюсюлманска религия. Отново не искахме да си сменим имената. Затова служителите на Държавна сигурност задържаха бащата на братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки – Хюсеин Бабечки, и го изпратиха в лагера в Белене, а двете семейства ни изгониха от село Фелдфебел Дянково, Добричко, поради което се установихме в с. Климент, Шуменско.
Скоро след това аз, брат ми и братовчедите ми и още двама души от Добрич бяхме осъдени на затвор, изселване и парична глоба. От двете ни семейства, общо 8 души, ненаказани останаха само майка ми, майката на братовчедите ми и техният брат, Кемал, който беше 15 годишен.
Какви присъди ви дадоха и колко време бяхте в затвора?
Аз и братовчедка ми получихме по 2 години затвор и по 2 изселване, а брат ми и братовчед ми по 2 години и 4 месеца затвор и по 2 изселване.
Разкажете за вашето участие в Независимото дружество за защита на правата на човека.
След излежаване на присъдите (най-напред аз, а след това брат ми), заминахме за определеното ни от съда място на изселване - с. Ботево, Монтанско, а братовчедите ни в с. Черни връх, също Монтанско. Тук непременно трябва да подчертая, че тогава в този район във всяко село или община имаше най-малко по един изселник - турчин (или семейство). Представяте ли си какви са били мащабите на разправата с обявилите се открито против насилственото асимилиране?
Някъде през първата половина на 1988 г. чухме по радио ”Свободна Европа“ за дейността на НДЗПЧ. Братът на Юсуф и Вахиде – Кемал (понеже ние нямахме право да напускаме селата), осъществи връзка с Димитър Томов и Цеко Цеков в Монтана и поиска те да се заемат със защитата на нашите права, потъпквани години наред.
Димитър Томов и Цеко Цеков обещаха да се заемат с нашия случай и ние изпратихме по Кемал данни за миналото си. Те ни обясниха, че в момента най-неотложна нужда от защита имат турците в България, че търсят контакти с това население, но срещат трудности и се сблъскват с недоверие и страх. Ето защо според Цеко Цеков и Димитър Томов ние сме хората, които биха могли да играят ролята на мост за достигане до тази част на населението, която спешно се нуждае от защита. Така ние станахме членове на НДЗПЧ и започнахме да работим за защита правата на турското, помашкото и ромското население.
Помня, че някакъв чужд журналист трябваше да ни посети, за да вземе интервю от нас за живота ни, но Държавна сигурност предотврати тази среща, връщайки ни насила в с. Климент, Шуменско. Целта беше да не се допусне срещата, а освен това да се отдалечим от монтанските ни приятели, които имат изключително голяма роля за създаването и дейността на НДЗПЧ. Обаче с това свое решение представителите на ДС много сгрешиха. Тук ние продължихме дейността си в НДЗПЧ и заради това на няколко пъти бяхме задържани от органите на МВР.
Аз бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния.
След обиска на дома му и изземане на личния му архив Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме.
Как нарастваха членовете на НДЗПЧ и каква дейност имаше дружеството?
Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио ”Свободна Европа“ бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си... на побългарени.
Вие сте от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ. Няколко месеца по-късно, през май 1989 г., ДС вече масово експулсира лидери на етническите турци – около 5000 души. Според вас това реакция на застрашения режим ли е или е било част от дългосрочен план, свързан с бъдещите политически промени –т.е. "разчистване на терена” от евентуални политически противници и активни хора, вече придобили известен политически опит?
Аз мисля, че нашето експулсиране беше свързано с намерението да ни отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал. Ние работехме заедно и със семействата от Пристое, осъдени по едно и също време с нас и изселени в същия район. С тях се бяхме свързали още по време на изселването. Представителите на ДС вече много добре осъзнаха, че са ни върнали сред хората, които бяха толкова напрегнати, че при появата на необходимата искра там можеше да избухне протест.
Как стана вашето експулсиране?
Както вече казах, ние бяхме задържани при опита си да се съберем в Пловдив, но след като ни освободиха, отново се събрахме и дадохме интервю за Френската телевизия, където с братовчед ми Юсуф за кой ли пореден път разказахме за начина на асимилиране, дадените жертви, за нашия живот, минал 7 години в изселване и две години в затвора. Всичко това беше излъчено по френската телевизия, западноевропейските радиостанции също гърмяха по този въпрос. Мисля, че от ДС са помислили, че ако ни експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където ние развивахме дейността.
Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент. Нашите две семейства вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно България. След час–два служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране.
Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора, които искаха да ни видят за последен път. Вкъщи през нощта мнозина идвали да се сбогуват, някои и сега "случайно” минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката продължи 8 часа, през нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне.
Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано.
Вие сте вече извън България, когато се случват големите протести на етническите турци през май 1989 г., които разклатиха комунистическия режим. Как се стигна до тях, бяха ли организирани или бяха спонтанни?
По време на майските събития ние бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български, от тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им.
Първите бунтове избухват именно в селата на община Каолиново, като насъбралите се тръгват от Пристое (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция), минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви.
Тези бунтове са вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществява по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести са разгласени по всички западни радиостанции (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено на Румяна Узунова) и продължени след това по много други места в Североизточна, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запалва първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята.
Как преценявате политическото и общественото развитие на България след 1989 г.?
След 1989 година много неща се промениха, но някои – не. Системата на управление е многопартийна, има свобода на словото, хората могат да пътуват навсякъде, стига да имат средства. Влизането на "Атака" в парламента, възможността тя да издава вестници и да излъчва предавания с такова шовинистично и расистко съдържание, плаши представителите на малцинствата. Дори ние, извън България, често си говорим помежду си: асимилаторската политика може да се повтори, нужният за нея потенциал в страната е налице. Само трябва да се създадат подходящи условия...
Разкажете за вашата научна работа, за изследванията и проучванията в България и след това - в Турция.
Аз не съм правила научни изследвания в България, там никога не съм и мечтала дори, че ще работя в университет. Тогава заемащите що-годе някаква хубава длъжност представители на малцинствата трябваше да са доверени хора, или казано с други думи - да плащат за положението си. Завърших в Шумен (след две принудителни прекъсвания) българска филология с втора специалност руски език. В Турция най-напред започнах работа в Катедра български език и литература в Анкарския университет и писах дисертациите си върху българската литература. След това бях поканена от университет ”Гази“ (също в Анкара) да организирам основаването на руска филология. От 1999 г. работя в тази катедра и се занимавам с руска литература и история, теория и практика на превода (от руски и български на турски). Разбира се, продължавам да пиша и върху теми, свързани с българската литература.
Имате много теми, посветени на Йордан Йовков. Защо?
Съдбата ми е някак си свързана с този изключителен писател хуманист. Много обичах произведенията му и през 1980 г., когато кандидатствах, темата на изпита беше за неговото творчество (може би по повод 100-годишнината от рождението му). Магистърската ми работа беше на тема ”Турците в творчеството на Й. Йовков“. Това е единственият писател на Балканите, който няма никакви предразсъдъци към малцинствата като цяло и в частност към турците. Няма друг творец от този регион, който така добре да ги познава (Запозната съм добре с творчеството на Иво Андрич, за когото не мога да твърдя същото). Няма по-вълнуващо заклеймяване на принудителното изселване на турците от неговия разказ ”Сенебирските братя“.
Минаха 20 години от 1989 г. Как оценявате положението с човешките права в света, в Турция, в България?
Няма страна, където да не съществува проблемът с човешките права в по-малка или в по-голяма степен. Страшно става тогава, когато властващите съзнателно манипулират въпроса за човешките права в съответствие с политическите си цели.
Иска ми се да вярвам, че най-напред политиците, а после всеки човек трябва да си е взел поука от историята. Но всичко, което стана за тези 20 години на Балканите, расизмът и фашизмът, възраждащи се през последните години в Европа, това което става сега в света, не ми дава основание да бъда оптимистка. Иначе как да си обясним последните войни, водещи се пред очите ни и непредизвикващи нужната реакция на световната общественост?
Как се чувствате в Турция, имате ли усещането, че на вас гледат като на чужд човек, защото сте родена в България?
Мога определено да кажа, че се чувствам добре. Живея вече почти 20 години в Анкара, в България никога не съм живяла толкова продължително на едно и също място. Където и да съм, нещо ме тегли обратно към този град.
Не мога да говоря от името на всички. Аз толкова бях свикнала да сменям местожителства и отново да изграждам някакъв образ за себе си, да се доказвам като човек, че тук не се затрудних много. Още повече, че в началото ни беше оказана голяма помощ и от държавата, и от самите хора.
Това, че сме родени в България, си има своите плюсове и минуси. Отношението към нас е благосклонно и доброжелателно като цяло, много хора подхождат при взаимоотношенията си с нас с любопитство и желание за помощ. Защото повечето семейства непременно имат някаква връзка с изселник - било то от Балканите или Кавказ. Дори грешките ни се прощават повече, отколкото заслужаваме. Но не може да се каже, че са изключени случаите, когато се проявява хладно и високомерно отношение.
Идвате ли си в България и с какви чувства се връщате у нас?
Често ходя в България, преди всичко за участия в различни научни конференции. Имам там близки роднини и много приятели. Приятно ми е да бъда сред тях, бих желала при възможност да посетя и селата, в които бях изселена и където срещнах прекрасни хора.
Но, за съжаление, има и неща, които настойчиво ме връщат към тъжни за мен спомени. През май миналата година след 17 години отново посетих гроба на баща ми в с. Фелдфебел-Дянково, Добричко. Отново ме потресе почти избледнелия вече спомен от гледката на разораните с булдозери след 1985 година гробища, струпаните или разхвърлени по полето надгробни камъни, където паметната плоча на баща ми по чудо е оцеляла.
Защо са разсипали гробищата, мъртвите и те ли са ни врагове?
Нали трябваше да заличат, че някога в България са живели турци и мюсюлмани. Ето няколко снимки. На тази се вижда една от по-новите надгробни плочи, която е оцеляла, намерена и изправена между другите стари надгробни камъни, защото е невъзможно да се открият гробовете. Старите турски гробища обикновено са дялани камъни, завършващи отгоре с чалми. Тези камъни са много стари и по някои от тях имаше османски надписи. Искаха да оставят селата без гробища, т. е. без история.
Защо и старите гробища?
Защото твърдяха, че турците са потурчени българи и трябваше да бъдат унищожени най-старите следи. Затова изтриха и старите надписи по чешмите, където имаше дати и имена на дарителите. Трябвало е да бъдат унищожени всички по-стари надгробни камъни с турски надписи от периода, за който твърдяха, че е било извършено насилственото потурчване, включително и от джамиите, където обикновено са погребвани висши духовници. Техните надгробни камъни са били художествено обработени и с ценни от историческа гледна точка надписи. Но заедно със старото гробище, за да не се виждат турските имена, са унищожили и новото. Там където са останали имена по плочите и камъните, на населението е наредено да ги замаже с блажна боя.
Нери Терзиева ми разказваше, че са унищожавали дори тетрадките и свидетелствата на децата от училище, всички документи и снимки със стари имена.
Има още толкова неща, които изобщо не се знаят, просто трябва да се работи, за да се съхранят за историята и за да знаят хората и бъдещите поколения.
_______________________________________
* През 1964 г. селото оказва съпротива на започналото в Гоцеделчевския район насилствено преименуване и то е преустановено, паспортите на хората са върнати, а вината е хвърлена върху местното партийно ръководство, което уж превишило правомощията си и допуснало "извращенията”. Насилственото преименуване е подновено през втората половина на 1972 г. Много мъже от селото са призовавани в МВР Гоце Делчев и премазани от бой са оставяни нощем пред домовете им или на площада. Населението решава да не позволи нито един човек от селото да бъде изтезаван и започва открит протест, като от края на декември същата година мнозина нощуват на площада около напалени огньове, защото се чувстват несигурни сами в домовете си. Този бунт е потушен жестоко през нощта на 28 срещу 29 март 1973 година, когато селото е блокирано от войска и милиция, на изходите са разположени картечари, има убити, десетки семейства са изселени, мнозина са изпратени в затвора, вкл. с 12-годишни присъди.
**Вижте и разказа на Гюлтен Османова за митинга в Каолиново в интервю на Румяна Узунова, радио ”Свободна Европа” : http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_lyato_89_8.html
Една голяма част от интервютата на Румяна Узунова за радио „Свободна Европа” от „горещото” лято на 1989-а са издадени фондация „Д-р Желю Желев” в сборника ”Някога, в 89-а”, съставител Лиляна Александриева и ги има на адрес: http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/index_rumyana.html