Като изтече кръвта, тогава се губи името – историята на Рамадан Рунтов
Автор: Таня Мангалакова, „Осерваторио суи Балкани“
Рамадан Рунтов
През месец май 1989 започват щафетни гладни стачки на турците и помаците в България срещу смяната на имената. Всеки ден български мюсюлмани дават интервюта за западните радиостанции „Би Би Си“, „Дойче веле“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“. Към съпротивата на българските мюсюлмани срещу режима на Тодор Живков се присъединяват и интелектуалци и дисиденти. На 11 май 1989 е създаден Мюсюлманският стачен комитет в къщата на семейство Рунтови в село Долно Изворово, Казанлъшко. „Осерваторио суи Балкани“ представя живота на политическия затворник Рамадан Рунтов, един от лидерите на съпротивата на мюсюлманите, влязъл в затвора още при първата вълна на преименуване през 1973 г. Бай Рамадан не се съгласява да сменят името му на Радан. Днес той е на 80 години, живее в Истанбул, казва се Рамазан Коруджу. Мъжете от семейство Рунтови участват в съпротивата още от 60-те години, когато започва „културната революция“ на премахване на фереджетата от облеклото на мюсюлманските жени в България. Рамадан Рунтов трябвало да напусне родното си планинско село Корница (в подножието на Пирин), за да не го интернират. Заселва се в село Долно Изворово, край град Казанлък, където научава турски от местните турци. Работи като строител в местното ТКЗС. Всички семейства от селото решават да не си сменят имената, но идват милиционери, военни, танкове. Рамадан е от най-непокорните. Арестуван е от Държавна сигурност.
Когато привършва следствието, моите съселяни в Корница се събрали и разбунтували. Протестът бил потушен, но са убити 4 души, 50–60 са ранени. Започнаха да ме притискат за Корница, търсеха оправдание за това насилие. Преместиха ме в следствието на ул. „Развигор“ в София и няколко пъти през нощта ме изкарваха в някакви тунели, където ме държаха по 2 часа. Връзваха ми ръцете отзад, мислех, ще ме карат на разстрел в тунелите. Казваха ми да не се обръщам назад, и така ме държаха няколко часа. После дойде някой и каже, че тази вечер ми се е разминало, друга вечер ще е. Така ме плашеха.
Преместиха ме в Благоевград като прокурорски свидетел. Още като влязох, съдията каза „Ти ли подпали нашия окръг?“. Попита дали познавам 10 момчета на подсъдимата скамейка. „Да, това са мои селски“. После попита: „Ти какъв си?“, „Турчин съм“, отвърнах.
Осъдиха ме на 6 години за противодържавна дейност, че сме искали да избиваме държавни мъже, да правим република. Лежах в затвора в Стара Загора, не ме изкарваха на работа, за да ме направят „техен човек“, да подпиша протокол да помагам, за да не лежа в затвора, демек да стана доносник. Аз отказах.
След една година, на 25 септември 1974 г. ме пратиха „в разряда“, където стояха затворниците, спрени от работа. Чудех се какво става, а то било подготовка за смяна на имената. По-опасните бяхме „в разряда“. Балабанов от Държавна сигурност ми каза: „Бай Рамадане, викаме те, защото и жена ти, и децата ти си смениха имената. Сега ти си избери едно име, подпиши тук, да оформим документите.“ Попитах го: „Кой смени имената на децата?“. А той: „Аз ги смених“. „Хубаво, ще ти дойдем на гости някога, ако съм жив и здрав, нали си кръстник на децата“. Отказах да подпиша „Сбъркали сте човека, няма да подпиша. Нашите имена не се слагат така, те са в Корана опяти и с кръвта слети. Когато изтече кръвта, тогава се губи и името.“ Изкараха ме с юмруци и ритници. Балабанов каза, че ми пишат името Радан …
Всеки ден от септември идваха в килията да ни четат тия нови имена, но ние не се обаждаме. През декември последва карцер – метър на два килия, заледено. Изкарах там 2 месеца и 8 дни само с по един комат хляб на ден. Имаше момчета, които заспиваха вечер и на сутринта ги извличаха заледени. Аз вечер не спях, по цяла нощ тъпчех на едно място. По едно време понеча да се унеса и усещам, че замръзвам. Почвам пак да тъпча. Взех найлон, с който увивах краката си, преди да обуя гумените галоши. Така се спасих.
Като ме изкараха от карцера, разбрах, че в съседната килия е Хасан Сапунджи от Якоруда и че в моя край много говорят за мен.
Така карах година и осем месеца. Накрая, като видяха, че понасям всичко това, ми казаха да напиша молба да ме изкарат на работа. Но пък в молбата трябваше да пиша новото име и аз не пожелах. Бях станал кожа и кости, краката ми бяха като отсечени, нищо не усещах, нямах сили. Излязох от затвора 1977 година, след 4 години и 9 месеца.
Големият ми син Рамадан беше избягал в Турция, като го изключили от техникума. Другите ми двама сина тръгнали с едно момче от Перник да бягат през Сърбия (става дума за Ибрахим и Ферхат Рунтови). Хванали ги, задържаха ме и мен. Синът ми получи година и осем месеца, на другите – година и половина, а на мен – три години затвор. Изкарах още три години в Централния софийски затвор за бягство зад границата.
Излязох от затвора през 1982. Една вечер по телефона се обади Петър Бояжиев (политически затворник във Франция, сътрудник на радио „Свободна Европа“ – бел. авт.) и ме пита как съм. „Без документи съм и нямам работа. Реших да не се унижавам, станах говедар, за да си изкарвам прехраната. Ходя и по строежи да изкарам някой лев.“ През 1984–1985 започнаха да сменят имената на мюсюлманите и Бояджиев поиска всяка вечер след полунощ да предавам какво става. Имаше сателитни телефони за връзка със „Свободна Европа“. От нашите села имаше 17 души осъдени за обрязване на деца, ние дадохме имената и ги излъчиха по радио „Дойче веле“, „Свободна Европа“. И така всяка вечер предаваме информация.
Така карахме до 18–19 март 1989. Един ден на обекта, на който работех, дойдоха милиционери и ме заведоха в Държавна сигурност, заканваха ми се, но не смееха да ме бият. Държаха ме до към 20:30 часа. Казаха ни, че утре пак ще ме приберат. Аз говорих с Петър Бояджиев, разказах му, а той ми даде голям кураж: „Бай Рамадане, те си отиват вече“. Каза ми, че нямат право да ме задържат, защото съм в списък на дисидентите.
Петър Бояджиев каза да организираме групи от мюсюлмани, които да правят гладни стачки всеки ден от 20 май до края на месеца, за да се чуе по света, че протестираме срещу смяната на имената. Започнахме гладни стачки в цялата страна – Джебел, Кърджалийско, Делиормана. Това беше Мюсюлманският стачен комитет. Моите синове, заедно с д-р Константин Тренчев (дисидент антикомунист – бел. авт.), Илия Минев (антикомунист, дисидент, лежал 33 години в затвори и концлагери, през 1988 основал Независимо дружество за правата на човека – бел. авт.) организираха сбирка в Хасково, но тя се провали и решили да се съберем вкъщи в Долно Изворово. Беше времето на Байряма. На 11 срещу 12 май в полунощ се събрахме и основахме Мюсюлманския стачен комитет. На сутринта дойде милицията и взе да разпитва. Казах, че сме имали гости за празника.
На 17–18 май подготвихме отворени писма до прокуратурата, областната прокуратура, против смяната на имената. На 18 май дойдоха милиционери, казаха ми да взема 80 лева и ме закараха в една банка в Стара Загора, където обмених 50 долара. Разбрах, че ще ни гонят от България. Казаха ми да си събера 30 кг багаж и че ще ме вземат в полунощ. Дадоха ни паспортите, отидохме у дома, а там идват хора от Мюсюлманския стачен комитет от цяла България. Качиха ни на влака от Пловдив за Германия. Като спряха влака, Ибряма даде телефон, на който да се обадят на Петър Бояджиев. В Белград ни посрещнаха хора от турското посолство. За 8 дни се събраха към 170 души. Лично Тургут Йозал прати самолета си и ни закараха в Истанбул. Там ме посрещна синът ми Рамадан, той вече беше избягал в Турция, там беше завършил право – хем работил, хем учил.
От моето село към 1150 души живеят в Турция, 120 семейства са в Истанбул. Всички са добре, построиха си къщи на 2–3 ката, няма човек с по-малко от 20.000 в банката… На старини сега се радвам на хубав живот.
