Идентичност на помаците в ТурцияИзселването на помаците в Турция е дълъг процес, започнал в хода на Руско-турската война и продължил почти до края на ХХ век. В резултат на тази етнодемографска промяна днес преобладаващата част от представителите на тази общност населяват република Турция. Мащабите и насилственият характер на този процес ми дават основание да го определя като етническо прочистване. В българската помакология това основно демографско ядро на помашката популация напълно отсъства. Изследванията са фокусирани изцяло върху помаците в България, без да се държи сметка за това, че те са част от една транснационална общност, при която в последните две десетилетия се наблюдават видими тенденции към унифициране на идентичностите. Тези тенденции изведоха на преден план помашката общност в Турция, не само защото е най-многобройна, но и затова, че е по-добре интегрирана в местното общество в сравнение с помаците в България, Гърция, Македония, Косово и Албания.Настоящото изложение е част от цялостно изследване върху помаците в Турция, чиято цел е да установи помашките села, произхода на техните жители, времето на заселване, етнокултурните характеристики и социодемографските особености на помашката общност. Основният извод от изследването е, че помаците в Турция превъзхождат количествено тези в България, което прави абсолютно неуместна употребата на изкуствено създадените термини „българомохамедани“ или „българи мюсюлмани“. Наблюденията ми върху идентичността се базират на резултатите от няколко теренни проучвания, проведени в различни части на Турция през периода 2009-2012 г.Помаците в Турция са пръснати в различни райони на страната, но най-голямата им концентрация е в Източна Тракия и Северозападен Анадол. В Европейска Турция техният брой е най-голям в окръзите Узункьопрю, Мерич, Кешан, Хайраболу, Бабаески и Пехливанкьой. В Мала Азия големи помашки анклави има в окръзите Бига, Гьонен, Ердек, Кемалпаша, Алпу, Бафра и други. Повече от 200 са чисто помашките или преобладаващо помашките села върху картата на съвременна Турция. Силно помашко присъствие се наблюдава и в десетки градове в Тракия и Анадола.]Помаците в Турция не могат да бъдат определени като завършена хомогенна общност, а представялват по-скоро механичен сбор от множество малки общности. Те произхождат от различни райони на Балканския полуостров, принадлежат към различни етнографски и диалектни групи и са продукт на различни преселнически вълни. Регионите, които днес обитават, се отличават твърде много един от друг по своите природни дадености. Социалната, икономическа и етнокултурна среда, в която попадат отделните помашки преселнически групи, също е твърде разнородна. Всички тези фактори обуславят многообразието от помашки идентичности в Турция. Етнонимът „помак“ е може би единствената нишка, свързваща тези идентичности. С него се самоопределят помаците от България и Гърция. Той не се отнася за близкородствените бежански групи от Вардарска Македония. Последните, въпреки че са наясно с етнокултурната си близост с помаците, държат на своята самобитност и предпочитат да ги наричат с името „торбеши“. От друга страна наименованието „помак“ нeизменно се свързва с България. Това нерядко води до самоназоваване с него на изселници от нашата страна, които не принадлежат към тази етническа група. Името „помаци“ често е възприемано и от представители на други етнически групи, които са живели дълго време в помашка среда.Различните групи помаци в Турция влагат в названието „помак“ различно съдържание. За част от тях то означава „помашки произход“. Те се чувстват преди всичко турци и са възприели напълно националната идентичност на новата си родина. Същите познават и в подходящи моменти изтъкват, не без известна гордост, своя помашки корен, но само доколкото това не поставя под съмнение тяхната принадлежност към турската нация. „Помаци сме, ама сме и турци,“ споделят не малко представители на общността. Въпреки това обикновените помаци избягват употребата на термина „Pomak Türkleri“ или „помашки турци“, с който ги назовава турската академична наука. Към по-турцизираните помаци могат да бъдат причислени живеещите в по-големите градове, както и голяма част от преселниците от Гърция. При последните чувството за културна близост с бившата родина и нейното основно население напълно отсъства.На обратния полюс са помашките националисти, за които „помашкото“ е различно от „турското“, и това различие непрекъснато се изтъква. При тях „помашкото“, т.е. елементите на помашката идентичност като език, песни, обичаи, облекло, храна и т.н. се изразяват в повечето случаи чрез „българското“. Те го наричат „помашко“, но си дават ясна сметка за неговата културна близост с „българското“, и не се опитват да се дистанцират от него. Това „залитане“ към „българското“ обаче не е проява на някакво влечение към родината на предците, а по-скоро е демонстрация на различност. Нито един помак в никакъв контекст не употребява за себе си понятията „българин“ или „българин мюсюлманин“. Напротив, разграничаването на етнонимите „помаци“ и „българи“ е много категорично.Помашкият национализъм е особено силно изразен сред потомците на помаците от Рупчос най-вече в окръзите Бига, Чан, Йенидже, Кемалпаша и Байъндър. Негови зачатъци откриваме и сред преселниците от Неврокопско. При наследниците на тъмръшлии също се забелязва стремеж към демонстриране на различността, съчетан с по-високо самочувствие, породено от мястото, което заема Тъмръш в помашката митология. Помашките преселници от Златоградско в окръг Бафра, въпреки категоричното си дистанциране от българите, твърдо заявяват, че не са турци.Макар че всички помаци наричат себе си с този етноним, в представите им за етноса съществува и образът на „различния“ помак. Такива са едни за други помаците от България и тези от Гърция. Според последните, България няма монопол върху „помашкото“. Въпреки че говорят същия език като останалите помашки бежанци, те се самоизтъкват като „изселници от Гърция“ и изпадат в пълно недоумение, ако ги свържат по някакъв начин с България.
[Българските помаци също не чувстват гръцките като свои. В окръг Бафра например златоградските помаци казват за гръцките с голяма доза снизхождение: „какви помаци са, не знаят една дума на помашки“. Тази несъвместимост на идентичностите е напълно преодоляна в онези села, където съжителстват помашки бежанци и от двете дПри българските помаци ясно се разграничават тези от Северна България с тези от Родопите. Общият етноним и общата прародина по никакъв начин не ги правят по-близки. Родопчаните, които са мнозинство сред помаците в окръзите Бига и Гьонен, казват за потомците на белослатинските преселници „тия не са помаци“. Отделните етнографски групи при родопските помаци също не се възприемат помежду си като много близки.От друга страна там, където помаци земляци са образували анклави от по няколко села, както в окръзите Бига и Кемалпаша, чувството за роднинска близост е особено силно. Там помаците от отделните села са обвързани в единен стопански организъм, често влизат в брачни отношения помежду си и взаимно си гостуват на общоселските празници. Не са редки и случаите, при които помаци, произхождащи от един район в България, но разделени на стотици километри в Турция, успяват да съхранят чувството за общност помежду си в рамките на няколко поколения. Така например, тъмръшлиите от село Гьокхююк, област Коня, град Газиемир, област Измир, и село Неджипкьой, окръг Маняс, продължават да поддържат роднинските си връзки след близо век разделение. Същото се отнася и за чепинските помаци в окръзите Алпу и Инегьол.Езикът е един от най-съществените белези на идентичността. Естествено, всички помаци в Турция говорят турски език. За съвременните поколения няма никакво съмнение, че това им е първият език. Повечето помаци, които са израснали в консервативна селска среда, са проговорили на майчиния си език. Всички те заявяват, че са научили турския „на мектеба“, а някои даже „на аскера“. Помаците в Турция наричат своя майчин език „помашки“. Когато човек ги заговори на български, те разбират всичко, но питат „От къде знаеш помашки?“ или констатират, че „много добре говориш помашки“. А ако те хванат, че употребяваш някоя позабравена от тях дума, те чистосърдечно си признават: „Ти по-знаеш помашки от мен“.Никой не нарича езика „български“ с изключение на помаците от последната изселническа вълна от 90-те години на ХХ век, които са получили образованието си в България, и на отделни представители на помашката общност, които поддържат роднински или бизнес отношения с нашата страна. Златоградските помаци в окръг Бафра също наричат езика си „помашки“, но признават, че между „помашкия“ и „българския“ няма съществена разлика.
[Отделните помашки звена в Турция говорят в различна степен майчиния си език. Някои напълно са го забравили. Други знаят само отделни думи. Трети го помнят сравнително добре, но не го ползват в ежедневието, а има и такива, при които двуезичието е ясно изразено, т.е. с турците общуват на турски, с помаците на помашки. Степента на владеене не зависи непременно от времето на заселване. Помаците в село Хасанбей, окръг Гьонен, например, са дошли преди повече от 130 години, но говорят помашкия език с лекота. Други далеч по-нови преселници пък са го забравили напълно.Помаците в Европейска Турция винаги са имали по-интензивен досег с България и с официалния български език, поради което техните говори в известна степен са повлияни от него. В Мала Азия такова влияние почти не се забелязва. Там се говорят различни помашки диалекти, които са съхранили в значителна степен своята архаичност. Всички те са силно повлияни от турския език.Фолклорното наследство е в значителна степен заличено, но и тук има изключения. В окръг Бига все още се пеят автентични помашки песни. В същия окръг се откриват и автентични помашки носии. При изселниците от Неврокопско също се намират изпълнители на песни от района на Западните Родопи. При ловчанските помаци фолклорната традиция е окончателно прекъсната поради това, че техните общества са много по-урбанизирани и интегрирани.Битът на помаците и в най-забутаните села е напълно модернизиран, но на места все още се откриват следи от тяхната традиционна материална култура. Такива се съхраняват в селата Коджапънар, окръг Гьонен, Таш кесии, окръг Балъкесир, Неджипкьой, окръг Маняс, Чаталтепе, окръг Лапсеки, и в помашките села в окръзите Бига и Кемалпаша. В град Газиемир, област Измир, общината е създала малък историко-етнографски музей, в който се съхранява материалното наследство на Тъмръш.Отношението на помаците в Турция към България е твърде нюансирано. То зависи както от времето на емигриране, така и от степента на принудителност на този процес. Тъй като изселването на помаците в Турция като цяло има насилствен характер, при първото поколение мигранти задължително се наблюдава известна враждебност към страната, която ги е прогонила. При всяко следващо обаче лошите спомени избледняват, за да изчезнат напълно при повечето съвременни анадолски помаци.Тази еволюция на представите и отношението отчетливо се забелязва при отделните поколения златоградски помаци в окръг Бафра, преселени там през 1934 г. Докато родените през 30-те и 40-те години са подвластни на разказите на родителите си за българската жестокост, при техните деца, родени през 60-те и 70-те години, образът на България предизвиква повече любопитство, отколкото емоционална натовареност. При внуците пълното непознаване на прародината е източник на чувство за екзотичен произход и генератор на позитивни нагласи.Паметта на помаците в Анадола за изселването на техните предци е фокусирана най-вече върху войните – Руско-турската и Балканската. В някои разкази присъстват и спомени за по-конкретни събития, предхождащи напускането на родните места, като „баташката случка“ или „плевенското мухаребе“. Първата заема ключово място в паметта на коджапънарци и на чепинските помаци в област Ескишехир, а втората доминира в разказите на белослатинските помаци. В паметта за споменатите две войни напълно отсъстват зверствата на завоевателите, може би защото върху тези спомени са се наслоили спомените за последвали бойни действия, съпроводени с не по-малка жестокост, каквито са битката при Чанаккале от 1915 г. и гръцката окупация от 1919-1922 г. Поради това и обяснението на изселването е максимално опростено: „Много зорлук са видели и са избегали“.При потомците на по-старите преселници липсват спомени за лошо отношение от страна на българите, въпреки че писмените извори категорично свидетелстват за наличието на такова. „Кръстилката“, заради която се изселват хиляди помаци, отсъства напълно от разказите им. Вероятно е принудително забравена. Определено обаче при потомците на бежанците от християнизацията от 1912-1913 г. се наблюдават по-ясно изразени предубеждения към „гяурите“.Помаците от Златоградско в окръг Бафра имат малко по-пресни спомени за българските жестокости, но и при тях доминират определени акценти. Две са събитията, които се открояват в паметта им: поведението на златоградския околийски лекар, който – като ръководител на кампания за борба с въшките – стригал жените, събличал ги голи и им горил дрехите, и масовото убийство на бегълците от село Долен от български граничари през нощта на 4 срещу 5 април 1934 г. Извън тези конкретни случки отношението на българите към помаците се илюстрира и с формулировки от типа: „клаха ни“, „биеха ни“ „обиждаха ни“, „закачаха ни жените“ и т.н.Повечето помаци знаят по нещо за местата, откъдето са дошли техните предци. Някои знаят името на селото, а други само името на окръжния център, например Филибе за рупчоските помаци, Рафа (Оряхово) за белослатинските или Пещера за чепинските. В това отношение най-добре са информирани помаците в Коджапънар, които произхождат от 33 села в Неврокопско, Девинско и Драмско. Освен задължителното изтъкване на помашката принадлежност коджапънарци обичат да се идентифицират със селото на дедите си: „моите са от Сатовча“, „баща ми е от Кочан“, „майка ми е от Барутин“, „родът ми е от Жарново“ и т.н.Прави впечатление, че в онези села, където съжителстват помаци от различни населени места в България, има най-дълбок спомен за топонимията на прародината. Някъде тя е запечатана в наименованията на махалите, като например в село Шолгамлъ, окръг Хайраболу, където има махали Бреске, Чомаковци и Койнаре. В село Бююнлю, окръг Лалапаша, изселниците от определено село в Родопите се назовават с колективен прякор, отразяващ произхода на родовете им. Например, Чурековци, Петварци, Осиковци, Дьовленци и т.н.За самото преселване на предците днешните помаци в Турция знаят малко, обикновено дали е с кораб или с влак. Повечето родопчани, изселени през Балканската война, разказват, че дедите им са бягали до Кавала, където са натоварвани на кораби. Събитието се помни, ако е свързано с нещо екзотично. Така например, един помак от Балъкесир, чиито корени са от Доспат, разказва, че баща му се е родил във влака по време на изселването.[color=rgb(25, 7, 16) !important]Интересни особености на паметта се наблюдават при онези помаци, които са заселени в бившите български села в Мала Азия. В тях спомените от България се преплитат със спомените за някогашните български обитатели на селото. Тази двойнственост на паметта е особено силно изразена в Коджапънар, където съвместното съжителство между българи и помаци е продължило повече от година. В паметта на помаците от Коджапънар изселването на българите е много по-детайлно запечатано, отколкото в паметта на потомците на коджапънарските българи.[/color]В Източна Тракия примерите за замяна на българско население с помашко са много повече. Първите такива датират от Руско-турската война. През периода 1878-1912 г. българи и помаци са част от пъстрата етнокултурна мозайка на областта. В резултат на това дълго съжителство следите, които българското присъствие е оставило в паметта на местното помашко население, са много дълбоки.
[При всички помаци, заселени на мястото на българи, в паметта за предишното население доминират разказите за заровено имане. Тези легенди са породили на места истинска иманярска треска. Най-фрапиращият пример в това отношение е село Неджип кьой, окръг Маняс. Там, в сградата на старата джамия, построена на мястото на някогашната българска църква, иманяри са изкопали двуметров трап в търсене на заровеното имане на последния български поп Манол. Според легендата попът бил най-богатият човек в селото и в навечерието на изселването заровил цялото си богатство в църквата, надявайки се, че един ден ще се върне.Сред помаците в Турция циркулират всемъзможни версии за собствения им произход. Повечето от тях са изцяло повлияни от съвременните дискусии по този въпрос в публичното пространство. Количествен превес имат онези теории, които водят към общи корени с турците, например теорията за куманско-печенежкия произход. Широко разпространена е и теорията, според която прародината на помаците е в района на Коня и Караман, откъдето през ХVІ век се преселват на Балканите заедно с юруците. Известна популярност имат и версиите за тракийски или славянски произход, съчетани със задължителното разграничаване от българите. По отношение на приемането на исляма се предпочитат теориите за изначална принадлежност към правата вяра. Наложеното като официално у нас схващане за помаците като ислямизирани българи се допуска от твърде ограничен брой помаци, предимно хора с атеистични и крайно леви убеждения.Степента на религиозност при различните помаци е различна, но като цяло помаците минават за една от най-дълбоко вярващите общности в Турция. Сред най-крайните в това отношение са златоградските помаци в окръг Бафра. Малко по-умерени са рупчоските помаци в северозападен Анадол. На другия полюс са ловчанските помаци. Тяхното микрообщество е абсолютно светско. В Европейска Турция, където има най-много помаци от ловчанската група, липсват каквито и да е симптоми на религиозен фанатизъм.
[В тясна връзка с религиозността е и отношението към алкохола. Огромното мнозинство от помаците в Турция са абсолютни въздържатели. При живеещите в градовете на Западен Анадол и Източна Тракия обаче има изключения. В село Неджип кьой, окръг Маняс, където помаците произхождат от Тъмръш и Черешово, Пловдивско, не само се продава свободно бира, но и се консумира на открито, което не е прието в Турция. За разлика от последната вълна турски изселници, които в очите на местните жители са най-големите любители на чашката, повечето помаци, преселени през 90-те години на ХХ век, признават, че „каквото е имало да пият, са си го изпили в България“. Само един изселник в село Карааачлъ, област Маниса, признава, че си вари по 200 литра ракия годишно.Интересна е картината на съвременните политически нагласи при помаците в Турция. Огромното мнозинство от тях категорично подкрепят управляващата Партия на справедливостта и развитието и причината за тази подкрепа не се крие в „ислямизма“ на управляващите, а в успехите им в социално-икономическата сфера. Повечето помаци споделят, че през последните десет години жизненият им стандарт се е повишил чувствително.При помаците в Европейска Турция и в отделни села в Северозападен Анадол опозиционните настроения са силно изразени. Селата Хасанбей и Коджапънар, Гьоненско, са крепости на Народно-републиканската партия. Коджапънарци, например, споделят, че не им асфалтират пътя за Гьонен, защото „не знаели как да гласуват“. Сред помаците в Истанбул и Измир има и голям брой последователи на крайно леви политически формации и идеи.Може да се каже, че помаците са една от най-отворените общности в мултикултурния свят на съвременна Турция. Те често влизат в бракове с представители на други етнически групи. В това отношение нямат никакви предразсъдъци. Ксенофобията им е напълно чужда. Въпреки това, в преобладаващо помашките села и райони те са запазили своя специфичен расов тип. Независимо от различията между отделните помашки идентичности в Турция, помаците силно се отличават на външен вид от останалите етнически групи сред местното население и са лесно разпознаваеми по този показател.Съвременното състояние на помашките идентичности в Турция е продукт както на етнокултурните характеристики, пренесени от бившата родина и съхранени в значителна степен до наши дни, така и на силно моделиращото въздействие, което турската действителност упражнява върху тях. Тези идентичностти не са застинали във времето, а се променят твърде динамично особено през последните десетилетия. Геополитическите трансформации след падането на комунизма и интернет революцията оказаха силно влияние върху този процес. Те сложиха край на десетилетията на отчуждение в отношенията между България и Турция, което беше причина за значителното отдалечаване на помашките идентичности в двете страни една от друга. Днес пречките в общуването са отстранени. Контактите и взаимните влияния между помашките общности в България и Турция се засилват. Помашката идентичност все повече се унифицира и глобализира.[color=rgb(25, 7, 16) !important]Текстът е публикуван за пръв път в „Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност", НБУ, София 2013[/color][/font]
Дълъг е списъкът на респондентите. Ще спомена само тези, от чиито разкази съм извлякъл най-много информация за настоящото изследване: Хюсеин Есенер (1929-2010), помак от Коджапънар, жител на Балъкесир, един от най-добрите познавачи на помаклъка; Ремзи Къса (1943), помак от Коджапънар, адвокат в Гьонен; Ахмед Йълмаз (1950), бивш председател на изселническата организация „Балгьоч“ в Бандърма; проф. Кемал Гьозлер (1964), помак от Йеничифлик, окръг Бига, преподавател по конституционно право в университета „Улудаг“ в Бурса; Ашкън Коюнджу (1973), помак от Гьонен, преподавател по балканска история в университета „18 март“ в Чанаккале; Мустафа Емин (1952), бивш кмет на Хасанбей, окръг Гьонен; Дженан Шен (починал през 2012), бивш кмет на Хасанбей, Гьонен; Мехмет Ерен (1968), кмет на село Кайнарджа, окръг Бига; Ерджан Чокбанкир, директор по културата на община Газиемир и правнук на Ахмет ага Тъмръшлията; Неджат Четин (1963), директор на училище в град Торбалъ, най-добрият познавач на помаците в област Измир; Мехмед Кьосеолу, историк от Самсун; Мухарем Ай, помак от село Бююк Йералтъ, окръг Бафра; Мехмед Кундьов (1923), помак от село Ерма река, понастоящем жител на село Чамалтъ, окръг Бафра; Мюмюн Кундьов, помак от село Дерелер, окръг Бафра; Метин Барбарос, помак от село Бююнлю, окръг Лалапаша, председател на избирателната комисия в Одрин; Ибрахим Кенар, помак от село Пехливанкьой, област Къркларели, директор на Помашкия институт в Стокхолм и на информационната агенция Помакнюз. Освен изброените респонденти за целите на настоящето изследване са използвани и разказите на няколко десетки обикновени жители на помашки села в окръзите Чанаккале, Балъкесир, Маниса, Измир, Бурса, Ескишехир, Самсун, Одрин и Истанбул.
[2]Тук и по-нататък в текста употребявам за помаците термина етноним, а не конфесионим или някои от другите термини, които се срещат в българската наука. Моето дълбоко убеждение, което е резултат на дългогодишна изследователска дейност, е, че към днешна дата помаците притежават всички необходими характеристики да се нарекат етнос. Следователно тяхното най-разпространено наименование трябва да се нарече етноним. Използването на понятието конфесионим е неуместно, тъй като това означава безусловно приемане на твърдението на българска патриотична „наука“, че помаците са ислямизирани българи, което по мое мнение е абсолютно несъстоятелно.(25, 7, 16)
http://www.librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2392-2014-05-22-09-13-50Автор : Георги Зеленгора е български историк и изследовател.
