"Номер: 10ANKARA87
Създаден: 20 януари 2010 г.
Пуснат в интернет от Wikileaks: 28 ноември 2010 г.
Класифициран: ПОВЕРИТЕЛНО
Произход: Посолство Анкара
Класифицирано от: Посланик Джеймс Джефри по причини 1.4 (b,d)
Днешната турска политика е смесица от „традиционна западна“ ориентация, отношение и интереси, и два нови елемента, които са свързани с новите турски философии: „нула конфликти“ и „нео-османизъм“. Ядрото на турската външна политика все още е традиционното и е концентрирано върху сътрудничество и интеграция със Запада. Главната основа на външната им политика е НАТО, а най-ясно изразен е стремежът към членство в ЕС. Началото на тази политика се крие в османските опити да се копират европейските Велики сили – опити, които са засилени изключително от Ататюрк. Въпреки това Турция се включи във Втората световна война чак в нейния край, след десанта в Нормандия. Единствено заплахата от СССР и доминацията (и протегнатата ръка) на САЩ, доведоха до „Турция, каквато я познаваме днес”: верен боен партньор в Корея, голям съюзник в НАТО, опора на САЩ в Близкия изток.
До момента Европа е най-важният икономически партньор на Турция, що се отнася до инвестиции и търговия. Европейският съюз осъществява 42% от общия търговски обмен на Турция, докато САЩ е много по-малко важен по отношение на търговията с по-малко от 5%. Докато САЩ не е толкова важен за Турция според търговските статистики, те остават важни в редица сектори (енергетика, авиация, военно) и по редица начини. НАТО е ключово и много уважавано от Турция. (Забележка: Фактът, че според едно изследване „само” около една трета от турското население смята НАТО за важно за турската сигурност, всъщност е плюс; при всички проведени изследвания турците са демонстрирали силен негативизъм към всяко обвързване с чужда сила и поемането на ангажименти. Но не трябва и да бъдем прекалени оптимисти, защото турската подкрепа в НАТО беше намалена на половина през последното десетилетие. Край на забележката.)
Турската армия е въоръжена от САЩ и Турция осъзнава, че много „пожари в задния й двор” – от Ирак до Афганистан и Пакистан – могат да бъдат разрешени само при близко сътрудничество със САЩ и НАТО и с приемането на водачеството на САЩ и НАТО. Накрая, дори лидерите на АКП знаят, че голяма част от техния чар в Близкия Изток и навсякъде другаде, произлиза от техните привилегировани позиции в ключови Западни клубове. Тази традиционна ориентация може да е разклатена или намалена, но тъй като предимствата й са осъзнати и приети от елитите на всички философски течения, Турция няма да я изостави.
„Нула проблеми със съседите на Турция”
Но тази Турция се опитва да се „пост-модернизира”. Основна част от усилията на АПК бяха насочени към разрешаването на проблемите с „най-близката чужбина” на Турция. Тези опити контрастират на „традиционната” турска политика да се оставят замразените конфликти да тлеят и са много по-съвместими с интересите на САЩ и Европа. Списъкът с турските инициативи при управлението на АКП е внушителен: Приемането на плана Анан през 2004 г. за разрешаването на Кипърския въпрос, продължаването на сближаването с Гърция от 1999 г., „отварянето” към Армения, завършило с подписването на протокол за признаване, затоплени и продуктивни връзки с Багдад и Ербил (последните допълнени от съществени реформи по отношение на собственото кюрдско население на Турция). Завършекът на тази политика е охажването на Сирия (въпреки, че тази насока на политиката беше започната още от предишните управници на Турция).
Тези постъпки трябва да бъдат аплодирани, но все пак има „муха в меда”. Твърде малко окончателни и практически договорки бяха постигнати. Кипър все още е разделен, напрежението с Гърция в Егейско море продължава, Протоколите с Армения не са ратифицирани, заради турските претенции към Нагорно-Карабах, нестабилността в Ирак поставя съмнения относно конструктивността на Турция по отношение на иракската политика, сближаването със Сирия не отдалечи изобщо Сирия от Иран. Разбира се, Турция си има работа с някои от най-трудните субекти в света, като в страната действа и твърда опозиция, но реални положителни резултати все още не се виждат.
„Нео-османизъм”
Турската идея да се използват нейните културни и религиозни връзки с Близкия Изток за напредването на турските интереси и регионалната стабилност не е родена с идването на власт на АКП, но именно тази партия й даде много по-голям приоритет, до голяма степен заради ислямската ориентация на голяма част от партийните членове, включително лидерите Ердоган, Гюл и Давутоглу. Постоянното говорене на АКП, че разбира проблемите на региона и противопоставянето с консервативните, проамерикански правителства, доведоха до обвинения в „нео-османизъм”. Вместо да се отрече, Давутоглу прегърна това обвинение. Самият той е внук на османски войник, който се е бил в Газа, Давутоглу обобщи философията на Давутоглу/АКП в една необикновена реч в Сараево, която изнесе в края на 2009 г. Неговите тези: Балканите, Кавказ и Близкия Изток са били по-добре под османски контрол или влияние, надделявали са мира и прогреса. Уви, регионът е бил опустошен от дележи и войни непрестанно от тогава. (Той беше достатъчно умен да не обвини за всичко това империалистичните западни сили, но много се доближи до това обвинение). Въпреки това, сега Турция се върна, готова да води – или дори да обединява. (Давутоглу: „Ние отново ще установим тези (османски) Балкани”).
Въпреки, че тази реч е казана на балканите, по-голямото й влияние ще се окаже в Близкия Изток. Според теорията на Давутоглу повечето от режимите там са недемократични и нелегитимни. Турция си изгради образ, на който населението на Близкия Изток се възхищава, заради икономическите успехи и сила, както и заради желанието да се застъпва за интересите на хората. Така Турция достигна до „арабските улици”. За да демонстрира експертността на дипломацията си и османския опит, Турция се хвърли в половин дузина конфликти като медиатор. Това даде резултат с Ирак, а имаше известен успех и в сирииско-израелските разговори преди Газа. Турция постигна и някои ограничени успехи в Ливан и в сближаването на Саудитска Арабия и Сирия. Но тази политика носи и големи търкания, не само с нас и европейците, но и с тези, за които се смята, че трябва да приемат отново османския сюзеренитет. Още повече, че до момента Турция не е постигнала нито един истински успех.
Защо е тази промяна?
Различни фактори обясняват промяната в турската външна политика отвъд личните възгледи на лидерите на АКП:
Ислямизация: Както споменахме, религиозността в Турция нарастна през последните години, също както наблюдавахме това да се случва в други мюсюлмански общества. АКП е едновременно бенефициент и причина за този феномен. Сериозната опозиция в Турция срещу тези „про-ислямски” реформи (например, забрадките) притисна АКП, а по-„ислямската” или „близкоизточната” външна политика предлагат алтернатива за набожната идеология на АКП.
- Успех: Въпреки проблемите си, през последните 50 години Турция се разви успешно, изкачвайки се до 16-та най-голяма икономика и член на Г-20. Това, заедно с необичайното положение на Турция по отношение на сигурността, сравнено с това на останалите страни в региона, окуражиха по-активната и по-независимата лидерска роля в регионалните и дори световните отношения.
- Икономика: Една от тайните на турския успех е икономическия ръст, до който доведоха търговията и технологиите. Този ръст е резултат на митническите съюзи с ЕС, до момента най-големият експортен пазар, както и инвестициите на ЕС. Важни фактори са и десетилетията на технологичен обмен и помощ от страна на САЩ. Въпреки това, експортът към ЕС намаля заради кризата през 2008-2009 и сега Турция търси нови пазари, особенно в богатия на въглеводороди арабски свят, Иран, Русия и Кавказ / Централна Азия. Тези страни имат пари и силна нужда от вносни продукти, а Турция зависи от тях заради техния нефт и газ. Тези страни, обаче, (включително Китай – друга турска експортна цел) са много по-склонни от ЕС и страните в Северна Америка да смесват политиката с търговията. До известна степен, Турция приема Запада за даденост и насочва икономическите си приоритети към Близкия Изток и „Евразия”.
Ислямизация: Както споменахме, религиозността в Турция нарастна през последните години, също както наблюдавахме това да се случва в други мюсюлмански общества. АКП е едновременно бенефициент и причина за този феномен. Сериозната опозиция в Турция срещу тези „про-ислямски” реформи (например, забрадките) притисна АКП, а по-„ислямската” или „близкоизточната” външна политика предлагат алтернатива за набожната идеология на АКП.
- Успех: Въпреки проблемите си, през последните 50 години Турция се разви успешно, изкачвайки се до 16-та най-голяма икономика и член на Г-20. Това, заедно с необичайното положение на Турция по отношение на сигурността, сравнено с това на останалите страни в региона, окуражиха по-активната и по-независимата лидерска роля в регионалните и дори световните отношения.
- Икономика: Една от тайните на турския успех е икономическия ръст, до който доведоха търговията и технологиите. Този ръст е резултат на митническите съюзи с ЕС, до момента най-големият експортен пазар, както и инвестициите на ЕС. Важни фактори са и десетилетията на технологичен обмен и помощ от страна на САЩ. Въпреки това, експортът към ЕС намаля заради кризата през 2008-2009 и сега Турция търси нови пазари, особенно в богатия на въглеводороди арабски свят, Иран, Русия и Кавказ / Централна Азия. Тези страни имат пари и силна нужда от вносни продукти, а Турция зависи от тях заради техния нефт и газ. Тези страни, обаче, (включително Китай – друга турска експортна цел) са много по-склонни от ЕС и страните в Северна Америка да смесват политиката с търговията. До известна степен, Турция приема Запада за даденост и насочва икономическите си приоритети към Близкия Изток и „Евразия”."
Целия текст на този документ може да се види на:
http://www.eurochicago.com/2010/12/turskata-diplomatsiya-wikileaks/
