Да видим промяната. Тогава може и да има преговори. Но до тогава, подкрепям изцяло еврейския принцип: "Израел не преговаря с терористи". Няма какво да се преговаря с някого, чиято единствена цел е да те унищожи. А палестинците - те са толкова наивни горките смятайки, че някой ще ги остави да имат собствена държава, ако Израел изчезне...Те са само инструмент за политиката на другите страни в региона. И всъщност от това си патят най-много. Но по-удобно е да има "друговерски" враг.
А ,ще обясниш ли кой се незаконнно заселва в окупираните от арабите територии и има ли право на това.
Норман Финкелстийнн
„Мирният процес”
Непосредствено след Юнската война ООН търси начин за постигането на справедлив и дълготраен мир. В общи линии постигнатият от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН консенсус призовава за изтеглянето на Израел от окупираните от него арабски територии в хода на военните действия. Във встъпителния параграф на резолюция 242 на Съвета за сигурност е заложен един от основните принципи на международното право, който подчертава „недопустимостта на придобиването на територия чрез военни действия” (26). В същото време резолюция 242 призовава арабските страни да признаят правото на Израел „да живее в мир в рамките на сигурни и признати граници и свободен от заплахи и силови действия”. За да бъдат удовлетворени и палестинските национални въжделения, международният консенсус в края на краищата се спира върху създаването на палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа, при условие че Израел се изтегли до границите от преди Юнската война. (Резолюция 242 бегло споменава за правата на палестинците чрез призива си за „постигане на справедливо разрешение на проблема с бежанците”.)
Въпреки че в тесен кръг израелският министър на отбраната Моше Даян признава, че резолюция 242 изисква пълно изтегляне, остава официалната позиция на Израел, че резолюцията дава възможност за „териториална ревизия” (27). През 1971 година отказът на Израел за пълно изтегляне от Синай в замяна на направеното от Египет предложение за мир довежда до избухването на Октомврийската война от 1973 година (28). Основните параметри на израелската политика по отношение на палестинската територия са очертани към края на шестдесетте години в направеното предложение от депутата от израелската Работническа партия Игал Алон. Планът на Алон призовава за анексирането от страна на Израел на половината от Западния бряг, докато палестинците трябва да се задоволят с две несвързани помежду си територии – едната на север, а другата на юг. Сасон Софер говори за „плодородния дуализъм” на израелската дипломация - който може да бъде наречен и „плодороден цинизъм” – „изтъкваща уникалността на еврейския въпрос, за да получи легитимност, след което акцентира върху нормалността на израелското суверенно съществуване като държава, на която трябва да бъдат предоставени всички международни права и привилегии, подобаващи на една национална цялост”. Във въпросния случай, по подобие на всички суверенни държави, Израел изисква пълно признаване, но в същото време в името на уникалните еврейски страдания и в разрез с международното право, предявява и своето право на териториални завоевания. Известно е, че припомнянето на нацисткият холокост изиграва съществена роля в тази дипломатическа игра (29) .
Първоначално Съединените щати подкрепят консенсусната интерпретация на резолюция 242, като допускат само „малки” и „взаимни” промени в криволичещата граница между Израел и контролирания от Йордания Западен бряг (30). В разгорещени лични разговори с израелски представители по време на организираните от САЩ през 1968 година опити за посредничене в Гунар Джаринг (31), американските представители твърдо отстояват позицията, че „думите „признати и сигурни” означават „уреждане на въпроси в областта на сигурността” и „признаване” на нови разделителни линии като международни граници”, а „никога не са означавали, че Израел може да разшири пределите си така, че да включват Западния бряг и Суецкия канал, ако той прецени, че неговата сигурност налага това” и че „никога няма да има мир, ако Израел се опита да задържи за себе си големи териториални парчета”. Изрично назовавайки плана Алон с неговото име, американците окачествяват дори минималното му привеждане в действие като „безперспективно” и „принципно неприемливо” (32).
Обаче след съществените промени, започнали по време на администрацията на Никсън-Кисинджър, американската политика влиза в съответствие с израелската (33). С изключение на Израел и САЩ (и от време на време някоя държава, подчинена на интересите на САЩ), в продължение на последния четвърт век международната общност последователно подкрепя разрешението на конфликта чрез паралелното съществуване на две държави – следване на формулата пълно израелско изтегляне/пълно арабско признание, а също и на създаването на граничеща с Израел палестинска държава. Единствено Съединените щати налагат вето на резолюциите на Съвета за сигурност от януари 1976 година и април 1980, които потвърждават разрешаването на конфликта чрез паралелно съществуване на една палестинска и една израелска държава, което бе прието от Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и съседните арабски страни. Резолюция на Общото събрание на ООН от декември 1989 година по сходна тематика пък е приета със 151 гласа „за” и 3 „против” (без въздържали се), като гласовете „против” са на Израел, САЩ и Доминика (34). При наличието на подобно незачитане на световното мнение не е изненадващо, че Израел поставя като ключово предусловие за воденето на преговори - палестинците „да се откажат от традиционното си настояване” за „международен арбитраж” или за „механизъм на Съвета за сигурност” (35). По това време основното препятствие пред Израел за анексирането на окупираните палестински територии е ООП. След като в средата на седемдесетте години ООП се съгласява конфликтът да бъде разрешен чрез паралелно съществуване на израелска и палестинска държава, тя вече не може просто да бъде разглеждана като терористична организация, имаща за цел унищожаването на Израел. И наистина натискът върху Израел за постигането на споразумение с „компромисния подход” на ООП нараства. През 1982 година Израел нахлува в Ливан, където тогава се намира седалището на палестинските лидери, за да обезглави така наречената от израелския стратегически анализатор Авнер Янив „мирна офанзива” на ООП (36).
Отчаяни от причинената от американско-израелския обструкционизъм дипломатическата безизходица, през декември 1987 година палестинците от Западния бряг и ивицата Газа се надигат на едно, като цяло, безкръвно въстание, така наречената Първа интифада. В крайна сметка бруталните израелски репресии (в съчетание с неадекватното и корумпирано лидерство на ООП) довеждат до потушаването на въстанието (37). С разпадането на Съветския съюз, опустошаването на Ирак и преустановяването на притока от финанси, идващи от страните от Залива, състоянието на палестинците се влошава допълнително. САЩ и Израел се възползват от тази благоприятна възможност, за да рекрутират продажното и отчаяно палестинско лидерство, намиращо се „на ръба на банкрута” и „в отслабено състояние” (Ури Савир, израелският главен преговарящ в Осло), като заместител на израелската власт. Това е истинското значение на подписаните през септември 1993 година споразумения от Осло: да бъде създаден палестински бантустан, като пред Арафат и ООП бъдат развени носените от властта привилегии, по начин, доста сходен с този, по който през мандатните години на Великобритания британците контролират Палестина чрез мюфтията на Ерусалим Амин Ал-Хусеини и Върховния мюсюлмански съвет (38). „След споразуменията от Осло окупацията на Палестина продължи, макар и управлявана от разстояние и със съгласието на палестинския народ, представен от „единствения му представител” – ООП – пише опитният израелски наблюдател Мерон Бенвенисти. – Няма нужда да се казва, че „сътрудничество”, основаващо се на настоящето силово взаимоотношение не е нищо друго, освен постоянна израелска доминация под прикритие, а палестинското самоопределение е просто евфемизъм за бантустанизация”. Според Савир, „изпитът” за Арафат и ООП е бил дали те са щели да използват „новата си власт, за да отстранят „Хамас” и други войнствени опозиционни групировки”, които се противопоставят на израелския апартейд (39).
Заселническата политика на Израел в окупираните територии през миналото десетилетие показва истинското съдържание на „мирния процес”, който бе започнат в Осло. Въпросът е изложен детайлно в трудоемкото изследване на „Бецелем” (Израелски информационен център за опазването на човешките права в окупираните територии) под заглавие „Заграбване на земя” (40). Основно поради масивни правителствени субсидии еврейското заселническо население се увеличава от 250 000 до 380 000 в годините около подписването на споразуменията от Осло, като заселническата дейност се интензифицира повече по време на мандата на Ехуд Барак от Работническата партия в сравнение с мандата на Бенямин Нетаняху от „Ликуд”. Незаконни според международното право и построени върху незаконно завзета от палестинците земя, в момента тези селища заемат почти половината от сухопътната територия на Западния бряг. С всевъзможни доводи те се анексират към Израел (израелските закони важат не само за израелските евреи, но и за евреи без израелско гражданство, които живеят в селищата) и са недостъпни за палестинци, освен ако не разполагат със специални разрешителни. Фрагментирайки Западния бряг на несвързани помежду си и икономически нежизнеспособни енклави, те задушават каквото и да било палестинско развитие. В части от Западния бряг и Източен Ерусалим единствената земя, върху която може да се строят нови сгради, лежи в региони, намиращи се под израелска юрисдикция, а водната консумация на петте хиляди еврейски заселници в долината на река Йордан се равнява на 75% от водната консумация на цялото двумилионно палестинско население на Западния бряг. В годините около споразуменията от Осло не е разтурено нито едно еврейско селище, докато броят на жилищните сгради в селищата се е увеличил с повече от 50% (без да се смята Източен Ерусалим); отново най-голям бум в строителството се наблюдава не по време на мандата на Нетаняху, а по време на този на Барак през 2000 година – точно когато Барак твърдеше, че „не е оставил непреобърнат камък” в стремежа си към постигането на мир.
„В окупираните територии Израел създаде режим на разделението, основаващ се на дискриминация, прилагащ две различни правни системи върху една и съща територия и определящ правата на индивидите според тяхната националност – заключава изследването на „Бецелем”. – Този режим е единствен по рода си в целия свят и напомня за ужасните режими от миналото като режима на апартейда в Южна Африка.”
По време на първите 18 месеца от управлението на Шарон бяха построени цели 44 нови селища – акт, който бе определен от Комисията на ООН за опазване на човешките права като „подстрекателски и провокаторски” (41). С умножаването на броя на селищата Израел разделя палестинците в Западния бряг в осем териториални фрагмента, всеки от които е заграден с бодлива тел, като е нужно разрешително за търговия помежду им (камионите със стока трябва да я разтоварват на границата, след което тя да бъде натоварена в друг камион от другата страна). Така се нанася допълнителна вреда на палестинската икономика, в която и без това в някои региони ръстът на безработицата е над 70%, половината от населението живее под линията на бедността от 2 долара на ден, а една пета от децата под пет годишна възраст страдат от недохранване, което според доклад на USAID се дължи най-вече на транспортните блокади. „Нещото, което е наистина ужасяващо – пише журналист от израелския вестник „Хаарец”, – е безразличният начин, по който се пише и говори за тези въпроси в масмедиите… Къде е общественото недоволство срещу този опит за разкъсване на териториите и прилагането на паспорти за вътрешна употреба… и за унижаването и подлагането на неудобства на едно население, което едва успява да се прехранва и да живее нормален живот” (42).
След седем години започвания и прекратявания на преговорите и поредицата от нови промеждутъчни споразумения, които успяха да ограбят от палестинците и малкото хвърлени им трохи от господарската маса в Осло (43), през юли 2000 година в Кемп Дейвид настъпи моментът на истината. Президентът Клинтън и израелският министър-председател Ехуд Барак поставиха на Арафат ултиматума официално да се съгласи на палестински бантустан или да понесе пълната отговорност за провала на „мирния процес”. Арафат обаче отказа да се откаже от международния консенсус за разрешаването на конфликта. Според Робърт Мали, главен американски преговарящ в Кемп Дейвид, Арафат е продължил да се придържа към „палестинска държава върху границите от 4 юни 1967 година и съществуваща паралелно с Израел”, а също така е приел „идеята за израелско анексиране на част от територията на Западния бряг поради намиращи се върху нея израелски селища, макар че настоява за замяна на парчета земя с „еднакъв размер и стойност” – тоест приема „малките” и „взаимни” гранични приспособявания, за които се говори в първоначалната американска позиция спрямо резолюция 242. Спомените на Мали за палестинското предложение в Кемп Дейвид – предложение, което бе отхвърлено от мнозина, но което рядко се споменаваше – заслужават да бъдат цитирани: „Израелска държава, в която да бъде включена част от завоюваната през 1967 година територия и която да включва една много голяма част от израелските заселници, най-големия еврейски Ерусалим в историята на града, запазването на израелския демографски баланс между евреите и арабите; сигурност, която да бъде гарантирана от предвождано от САЩ международно присъствие.” От друга страна, за разлика от разпространения от Барак и Клинтън мит, а също и от някои услужливи медии, „Барак предложи капан за палестинския суверенитет – отбеляза един специален съветник на британското външно министерство – като увековечи подчинението на палестинците”. Макар че версиите за същността на направеното от Барак предложение се различават значително помежду си, всички запознати наблюдатели заключават, че най-вероятно „то е означавало анексираната от Израел територия да навлиза дълбоко навътре в територията на палестинската държава” (Мали), разделяйки Западния бряг на множество несвързани помежду си енклави и предлагайки териториални парчета в замяна, които нито са били с еднакъв размер, нито с еднаква стойност с тази на палестинските (44).
