Начало
Като придърпвана с въже - сама върви срещу ми.
Но юноши сме - не мъже. И се оплитам в думи.
От втурването си слепец - о, пръскат се очите ми! -
в мига, по-тънък от конец, един към друг залитаме.
Проклета да си, светлина! Да падне само мракът!
Ще стана мъж, а тя -жена. Почакай. Мъничко почакай!
Звезди. Луна. И Млечен път. И ето: в млечна слама
притискаме се гръд о гръд, неопитни и двама.
Изтръгвам ласката с борба от нея / не - от мен/ , със сила.
И сякаш, че от теб, Съдба, изпросил съм най-после милост.
А неотключеният срам така души, ожесточава.
Че поотделно всеки сам едва сега се опознава.
Коси, ръце, нозе, уста - до болка! - не - наслада!
Солено-сладка е кръвта на първата ни ласка-свада.
И недокоснати от грях - безсилни и смутени -
се гледаме едва със страх, от двете си сълзи спасени.
М.Георгиев
