Фатима Мехмедова и Джамиле Хюсеинова от село Дългач
Има истории, които чакат да бъдат разказани...Пътуването в началото на пролетта е по-различно от всяко друго. Тогава природата се показва пред света в хармония от багри, звуци, ухания, а сетивата ти преливат от видяното. Тогава и историите за цветове се разказват по друг начин.
... Докато нас ни има, ще ги има и традициите.
Пътят от Търговище се отклони вдясно и залакатуши сред нацъфтели жълтурчета, пак ни водеше към миналото. Дългият път назад към традициите, само трябва да го следваме, да го оставим да ни води. След тунела от високи букови дървета, вплели окичени в зелено клони, се показа селото. На пръв поглед нищо особенно, сгушени една в друга кирпичени къщи с овехтели ленени завески. Грубо оплетени огради, зад които се подава клепналото ухо на старо магаре или закъсняла да се скрие от жегата кокошка. Поредното такова, в което ни отведоха любопитството и стремежът да научим с какво са по-различни хората тук. В район, в който положеният труд е несравнимо по-голям от това, което ще получиш, място, от което младите бягат, а възрастните остават да ги чакат. Поне по това Дългач не беше по-различно от подобни места в България. Имаше обаче и друго, заради което си струва да се говори – за хората в него.
„Голяма част от местните са преселници от Родопския и Пиринския край. Едни последвали любовта, други спрели тук, за да търсят препитание и по-добър живот. Селото ни не е голямо – около 580 човека живеят в него в момента, но си имаме читалище и самодейна група и пазим традициите, които нашите майки и баби са ни завещали”, с тези думи ни посрещна уредничката на читалище Съгласие – Веджибе Мечкарева, видимо притеснена от интереса към работата й и селото.
„У нас жените, които могат да тъкат китеници и черги, са на голяма почит, така е било открай време. Още съвсем малки, момичетата започват да се учат да тъкат, да плетат, да боядисват преждите и да съчетават цветовете. Това е занаят, който се уважава в нашия край. Затова и така ревностно пазим и предаваме на поколенията след нас тези умения. Вече са малко хората, които знаят тайни, предадени им от техните баби и майки. Участваме в проекти с идеята да покажем на останалия свят колко красота има в този занаят, колко магия има във всяка шарка. Наред с това сме организирали много събори, панаир, изложби, идват хора отвсякъде и всички казват: „Като вашите шарки няма. Такива цветове само в китениците от Дългач можеш да видиш.” Това е голяма гордост за нас.”
Докато дърпаме нишката на разговора в различни посоки, отвън се чуват звънки женски гласове, а след тях се показват и дребничката фигура на Фатима, и усмихнатото лице на Джамиле. Фатима Мехмедова е на 48 години, а Джамиле Хюсеинова - на 50 години, оставили домашната работа, за да се срещнат с нас и да ни покажат съвсем малка част от огромното богатство, излязло под ръцете им. Докато вадят престилки, кърпи, възглавници, бели вълнени чорапи с най-пъстрите цветя по тях... говорят толкова разпалено за цветовете, шарките, фигурите, които оживяват върху китениците и хашите им, че не усещам как минутите се превръщат в часове.
Във всяка престилка и черга са втъкани традиции. Всяка нишка е история, всеки цвят е мисъл, всяка шарка - живот.
„Зимата тъчем, като приключим работата на полето, като приберем всичко, щом застуди и се събираме на седянки. Тогава всяка жена носи различни китеници, чорапи, престилки, пеем, говорим си, а нишката си върви. Така и работата повече спори, а и по-весело минава времето. От край време във всяка къща си има стан, моят е от майка ми, а тя пък го е наследила от нейната майка. На повече от 70 години е, все нещо се чупи, поправяме го, но не го сменям за друг”, Джамиле вече е събрала чеиза за дъщерите си, но винаги когато има време, сяда зад стана. „Докато не изтъчеш поне 50-60 неща, чеизът не е пълен, а това е много работа, за една зима не става. Още като се роди дъщерята и започваме да тъчем и да събираме чеиз. За да може като се задоми всичко да си има, да не мисли за покъщнина, така съм запомнила и от моята майка. Една булка трябва да отиде в къщата на избраника си с пълен чеиз”.
„От много малки тъчем, била съм осемгодишна, когато за първи път съм седнала зад големия дървен стан – продължава разказа Фатима, – спомням си как на стана майките ни тъкат, а ние покрай тях, уж си играем, но поглеждме, питаме, после пробваме сами да водим нишката, така докато се научим. Колко конци съм скъсала, колко съм се ядосвала, ако сбъркам шарката, разплитам всичко и трябва да започна отначало. Сега имам чувството, че като седна и станът е като продължение на ръцете ми. Толкова съм свикнала. Всичко сами си правим, измисляме шарките, цветовете или допълваме тези, които нашите баби и майки са ни завещали, с нови. Всяка от нас носи по нещо от традицията в нейния край, от цветовете или фигурите, но и малко осъвременяваме, няма лошо да вплиташ и нови идеи, важно е традицията да се запази. Затова казвам, докато нас ни има, и традицията ще я има. Ще я предаваме така, както и на нас са ни дали занаята в ръцете. Много съм доволна, че младите момичета имат желание да се научат, сами идват, питат, опитват, някои се отказват, но голяма част остават и искат да се научат. Първо започват с по-лесните неща, а накрая такива китеници правят, че не можеш да им се нагледаш. В чеиза на една булка трябва да има и чорапи, и престилки, и цедилки за носене на бебето, и черги, и китеници, и хаша. Нали, като отиде на новото място булката, къща ще стяга.” Фатима говори с усмивка и подрежда чергите по дървения парапет на къщата си, толкова са красиви, че дори природата притихва пред цветовете и шарките. Цъфналите плодни дръвчета сякаш накланят цвят да погалят меката черга. „Тъкмо навреме дойдохте, защото всяка година на 6 май „изхвърляме” китениците да се проветряват, да не ги ядат молците. Тогава всяка къща грейва, събрала на чардака най-красивите цветове.”
Така, докато говореше, чевръстата Фатима извади най-пъстрата черга, която съм виждала, а Джамиле гордо разказваше: „Тази сме я кръстили "деветте бои" заради деветте цвята, събрани в нея. Всеки си има свое значение и е наричан за нещо. Бялото и зеленото са за здраве, червеното е за сила, синьото за богатство, жълтото е наречено за мъдрост, а черното да пази от лошото. Оранжевото са мечтите, а кафявото - традициите, розовото е за любов. Така, освен че тъчем, влагаме пожелания във всяко нещо, това е като заклинание за добруването на всеки дом.”
Дълго след като срещата ми с тъкачките от Дългач остана в миналото, продължавах да си повтарям думите им: „Докато ни има нас, ще я има и традицията.”
„Снощи е Добра късно седела.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Късно седела, попрелки прела.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Па е напрела девет вретена.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Па е наткала тенке дарове.
Ой Добро, Добро, добра невесто...”
От народна песен
Материалът е реализиран със съдействието на Фондация "Работилница за граждански инициативи"http://www.zahorata.com/news/260/1146
