Topic: Ружа Лазарова и книгата й “Мавзолей”

[Rahmie]

Ружа Лазарова и книгата й “Мавзолей”

Деница Генова

За един млад и съвременен човек, роден след 80-те години на 20 век, израснал и захранен от зората на демокрацията, мавзолеят на Георги Димитров, личността Тодор Живко или пролетарският дух, са думи, изпразнени от смисъл. С неразбиране и недоумение слушаме родителите и по-възрастните си близки да разказват за близкото минало с примесени чувства на страхопочитание и благоговение пред партията и долавяме другата ярка крайност – неугасналите пламъци в очите им, изразяващи страх, ужас и унижение от нашето съвремие.

Книгата на Ружа Лазарова „Мавзолей” (изд. Сиела, 2009) разказва за нелепия живот на три поколения жени, които са душевно и емоционално осакатени от социалистическата идеология. Въпреки дързостта и решителния блясък в очите им, нито Габи превъзмогва и приема убийството на невинния музикант Петър – баща на детето й, нито Рада успява да се слее в едно цяло с партията и да стане неин информатор, за да спаси живота на болната си майка, нито Милена продава душата си, за да заживее живот, излят от калъп.

В книгата писателката показва живота на бунтарите, те никога не се чувстват удовлетворени от действителността, било то по време на тоталитаризъм или демокрация. Рада и нейният съпруг Драго не са доволни, че не могат да растат в йерархията на работното си място, защото не искат да бъдат членове на партията, нехаресвайки идеологията й, но защо след 1989 г. отново имат усещане за онеправданост -  Рада, въпреки доброто си образование, е принудена да чисти къщи, докато стигне години за пенсия, защото не иска да взема от парите на „червените”, а съпругът й, добър архитект, работи като пазач дори и след пенсионирането си, за да осигури насъщния. Във всеки строй винаги има недоволни и ощетени, било то в личен или професионален план. Колкото и жалко да е, в България човек, ако иска да оцелее и да не живее на равнище мизерно съществуване, трябва да се нагажда към изискванията на създалата се ситуация, т.е. да е в угода и да следва идеологията на силните на деня, но не трябва да се прекрачва тънката линия, когато егото и душата (ако има такива)са наранени, загубили баланса и хармонията си. Твърде ясно и красноречиво е описано в книгата как умело някои индивиди се нагаждат – през социализма Антон, неблестящият с остър ум племенник на Рада, завръщайки се от чужбина, където е трябвало да получи уж добро образование, бива назначен за заместник-директор на текстилен комбинат. След 1989 г., след промените, Антон започва да работи усърдно за унищожаването на комбината, т.е. преобразуването на капитала му в акции.

Книгата „Мавзолей” дава възможност да се направи ясна и точна съпоставка на държавното управление у нас преди 1989 г. и след нея. Проблемите и зависимостите са едни и същи, само обстановката и времето, в които се случват, са различни.

„Чакането: едно от най–великите изобретения на социализма за пречупване на индивида” – да, безкрайното висене по опашки в учрежденията е често явление и през 21 век, сърдитите и отегчени до мозъка на костите си лелички трудно прогонват апатията си – това става единствено при вида на бутилка български коняк или респективно марково уиски.

Четейки книгата на Ружа Лазарова „Мавзолей”, ме обземат чувства и мисли на погнуса и отвращение от случващото се, все едно чета книгата „Тайните дневници на Елена Чaушеску”, където често си задавам въпроса дали абсурдните случки и овчата глупост са истина, или просто авторова измислица. Така бих се радвала да е второто...! Интересен факт е, че и двете книги са издадени първо от френското издателство „Фламарион”…

Книгата „Мавзолей” така бързо запленява с трагикомичните си случки, че прочетеш ли я, започваш да се чувстваш като преяла боа, смилайки и разсъждавайки върху информацията дълго след това. Ружа Лазарова ясно показва двете страни на монетата – след падането на социализма, така наречената демокрация наследява всичките му негативни страни, а всичко, което е имало стойност, се разпада: безплатното и качествено образование, безплатното здравеопазване, предприятията, в които са работели много хора, са разграбени. Но от друга страна, всичката тази разруха бива съпроводена от преливащия пазар с книги от цял свят, настъпва музикална и културна революция, която дава нов поглед за живота и креативните хора бързо и лесно намират начин да покажат глави от черупките и да се възползват от промените. Инстинктът за самосъхранение, независимо от създалата се обстановка, кара човек да предприема спасителни действие само за да може да оцелее и продължи рода! Това е законът на природата, това е съдбата на всекиго!

Крайностите винаги стряскат и плашат! Често си задаваме въпроса дали знанието, или незнанието е по-доброто зло. Дали драконовският контрол над книгите, музиката и като цяло информационното затъмнение е по-пагубно от свободния достъп до информация и знание. За едни незнанието тегне като дамоклиев меч над съзнанието, а за други незнанието и невеженството са блаженство.

Сюжетът на книгата ни кара да се замислим над много фундаментални въпроси - защо е нужно човек да се кланя пред един труп, всяващ студенина и отвращение у мнозина, но пречупено през призмата на 90-те години; защо беше нужно обаче мавзолеят на Георги Димитров, „едно от великите тайнства на комунизма”, да бъде изравнен със земята! Фактът, че мавзолеят не съществува като сграда, не може да го заличи от миналото. А и нали, ако не помни и не се учи от миналото си, никоя нация не може да гради настоящето си!

 
© Всички права запазени.
Дизайн и изработка от нодноЛ.
 
http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv17418

[Rahmie]

Мавзолеят, който продължава да се рони в душите ни

Даниела Горчева

Започнах да чета „Мавзолей” на Ружа Лазарова с надежда, но и с много страх, че това ще е поредното ми разочарование от поредната претенциозна книга на български автор. За моя радост, „Мавзолей” се оказа не поредният „шедьовър”, опитващ се да смае света с оригиналност, а книга, която задава въпроси, търси отговори и най-важното - въвлича и читателя в това.

Историята, по-точно историите, разказани в „Мавзолей”, безцеремонно издърпват нишката на забутаното някъде кълбо спомени за „онова време” и провокират диалог на читателя не само с автора или с героинята, но и с натиканото някъде в тъмните ъгълчета на душите ни низвергнато „аз”, което пази (и как само пази!) чувството ни за вина.

Защото докато чете, съпреживявайки историята на трите поколения жени в романа и съпоставяйки я със своята лична история, с историята на семейството си, читателят неусетно се оказва въвлечен в спор... със самия себе си. В този спор има всичко – и съгласие (вярно, точно така беше!), и съмнение (е-е-е, не, не - по това време вече не беше точно така, това е било по-характерно за 50-те години), и яростно отхвърляне (аз нямаше да направя подобен компромис!) до отново появило се съмнение (ама чакай, чакай..., всъщност..., помниш ли, когато...) и последвал опит за оправдание и омаловажаване (е, не, все пак какво ми е разбирала главата тогава)...

Хм, само това да беше достойнството на книгата - Chapeau!

Хванах се, че чета книгата не само като човек от поколението на авторката, споделящ в голяма степен нейния опит и погледа й към общото ни комунистическо минало, но и като чужденец, незнаещ почти нищо за събитията оттатък Желязната завеса и като млад българин, който е подочул това-онова за комунизма от родителите си, от близки и познати, но не му е много ясно за какво става дума, макар че със сигурност усеща и „с кожата си” наследството на режима.

Питах се какво ще разбера от тази книга, ако съм чужденец или непреживял комунистическия режим българин.

Мисля, че щях да разбера най-важното - атмосферата на страх, на подлост в името на оцеляването, атмосферата на нечистоплътност.

Такава плътна и всепокриваща нечистоплътност, че в нея всички аргументи от рода на „евтините кебапчета” и „добруването при бай Тошо” потъват като в блато, оставяйки жалки мехурчета на повърхността.

Затова, не се и съмнявам, тази гледка ще предизвика яростни викове на прецапали от оня свят вампири, които ще се опитат да прегризат вратлето на авторката за назидание на всеки следващ, който би дръзнал да опише прекрасното им (ни) време. Напразно.

Защото всяка честно написана книга реже поне една глава на многоглавата голяма лъжа.

А Мавзолеят ли?

Е, докато някои продължават да го строят в умовете си, в душите на други той още се рони, още се руши, още се взривява и вдига пушилка. Какво да правим с отломките му, там е въпросът.

Може би идеята да предложим част от тази смет на западните комунисти не за сливи, а за малко съвест, пък дори и позакъсняла, никак не е лоша.

© Всички права запазени.
Дизайн и изработка от нодноЛ.

http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv17419