Полунощ е, часът е някъде към два-три.
Наоколо е пусто, тихо, всичко живо спи.
Както винаги само в кръчмата се вдига врява.
Кръчмарят гони редовния клиент и го предупреждава:
“Сметката ти се напълни, няма вече вересия.
Ако продължаваш тъй, тежка ще е твоята орисия!
От месец за всяка бутилка, която си изпил
И лев не си дал, нищичко не си платил!
Разкарай се веднага, махай се, пиян боклук.
Повече без пари, да не съм те мярнал тук!”
Човекът тръгна , люлеейки се ту на ляво, ту на дясно.
Сам самичък бе на пътя, но му беше тясно.
И въпреки, че виждаше двойно, и му светеше луната,
Преплете си краката и се просна на земята.
Паднал там в мрака, лежеше мъртво пиян.
Дрехите му мръсни, в кърви целият бе облян.
Въобще не беше ясно дали е мъртъв или жив.
Но след време се събуди от езана красноречив.
Изправяйки се в калта намери листче,
На което бе написано следното стихче:
“О братко, поне за малко се поспри.
За живота след смъртта помисли!
Опомни се и сатаната остави.
На Всевишния се покори и правдив бъди!
Защото света е в последния си период.
Скоро ще се свърши краткия живот!
И ще кажеш: “Ах! Защо ли бях деспот,
Защо избрах шейтана пред Великия Господ?!”
Затова преди да стане прекалено късно,
Бързай да поправиш всяко дело мръсно!’’
Прочитайки това - изтрезня и като че ли не бе пиян.
Замисли се защо в дома му никой не е засмян!!!
После си спомни как на излизане бе пребил жената,
В ушите му кънтеше все още плачът на децата.
Колко пъти бе разплаквал невинните им бляскави очи.
Колко мъка, колко болка и непресъхващи сълзи!...
Като ужилен скочи, на краката се изправи
И със бързи крачки към дома си се отправи.
Стигайки пред прага първо почука на вратата.
Жена му едва го позна, защото обикновено той не влизаше така.
Още повече се учуди, когато към нея се приближи,
На колене падна и промълви: “О, скъпа, прости!’’
Жената от радост грейна и на ум си каза:
“О, Всевишни! Благодаря, че чу моята молба!’’
Колко хубаво нали, няма плач, няма вик!
Прекрасно е когато опомни се един алкохолик!
