Това са сведения за Тохарите от китайските хроники-високия ръст,светлата коса и светлите очи.Така са описани.
http://bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Ju_Rerich_Tocharski_Problem.pdf
Следващото е,че от времето на Кушанската империя са запазени доста писмени доказателства,които изключват представената от теб теза,че Ромите са техни наследници и потвърждават моята,че таджиките са възможните наследници на Тохарите(кушаните).
От друга страна българското племе Кучи-булгар може да е имало тохарско потекло.Тохарите в древността са наричали себе си арси,а след кушанската империя-кучи.
Тюрките са били с много добре изразени монголоидни белези поради доминантността на повечето монголоидни гени.Минали са доста столетия за да могат Тюрките да наложат езикът си на част от потиснатото ирано-езично население-дори в Османската империя езикът е повече ирански отколкото тюрски
.А и да незбравяме,че възникването на тюрките се дължи от смесването на монголски и индо-ирански субстрат.
За постингите си:
-изкарах на яве няколко типа доказателства-Лингвистични,антропологични,генетични и фолклорни и пр. ,като и накрая изброих и доста източно римски хроники описващи българите.И никъде забележи никъде те не са описани като тюрки.
Намери ми поне една хроника от онова време,която да описва българите като тюрки и ще се откажа.докато аз ще ти спомена поне десет,които българите са ясно отделени от тюрките-първата е пътеписът на Ибн фатлан.
http://groznijat.tripod.com/fadlan/fadl_15.htmlhttp://books.google.bg/books?id=WFupnL5m4ZAC&pg=PA6&lpg=PA6&dq=%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%B8%D0%B1%D0%BD+%D1%84%D0%B0%D0%B4%D0%BB%D0%B0%D0%BD&source=bl&ots=-j5GFU1zhV&sig=3c9Uv2cYev7UX11oWwPyZ6zCICU&hl=bg&ei=vlBoTNqTMMXqOP_KybkF&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=2&ved=0CBkQ6AEwAQ#v=onepage&q=%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B8%D0%B1%D0%BD%20%D1%84%D0%B0%D0%B4%D0%BB%D0%B0%D0%BD&f=falsehttp://www.bulgaria-is-alive.com/koreni-9.htmlhttp://history.rodenkrai.com/new/akcenti/koi_sa_karabylgarite.htmlЛошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така например, ако някой се опита да преброи в колко исторически източника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450–460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. Това сведение се потвърждава и от данните на арменския патриарх Йоан Католикос /X в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Персийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава следното за така наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“ Арабският пътешественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волжките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ — пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в нашите учебници древните българи и до днес се рисуват като номадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори когато някой цитира многобройните исторически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, VIII–IX век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г., че волжките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защото рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100–200 години тотално да се приобщи към земеделието.
За да охладим окончателно упоритостта на привържениците на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че веднага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска“, където българите и пугурите след време станали християни. Тези събития са се разиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на първия или втори стадий на номадството, те не са останали да живеят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказките градове.
Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Бакуви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите — пише той — живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи.“ Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изобилието от грозде и споменатите южни плодове, е особено характерно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.
За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц“, където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите…“ (вж. по-горе)
Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя — и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.
Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 източника, в които българите се описват като народ, който се занимава със земеделие и строи градове — М. Хоренаци, И. Католикос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц“ и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.
Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т.е. чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя само наполовина. Това са добре известните сведения на сирийския хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва българите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. „Зад Каспийските врати живеят българи… Те имат градове — пише той — и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините.“ Дотук неговите сведения по нищо не се различават от сведенията на повечето цитирани летописци. Нещо повече дори — за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за български градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народи край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 други народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те живеят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие.“
Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Захарий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували споменаването на българите във втория пасаж като доказателство, че всички те са били номади и дори степни номади, въпреки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посочил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.
Всеки, който се потруди да се порови в историческите извори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планински, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на българите е „във веригата на огромната Кавказка планина“. Географията „Худуд-ал-Алам“ ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък.“ А арменската география „Ашхарацуйц“ сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, кути, свани“, т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните — Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъгали като са твърдели, че земята на българите се намира в голямата кавказка планина. Местоположението на древните български градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно — вероятно след изгонването на аварите — са се настанили и в равнините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар — най-прякото известно досега подобие на Плиска — се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар — в Дагестан. Практически няма нито един реален източник, в който за българите, в строгия смисъл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твърдения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описани не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голямата си част през най-ранните исторически векове, а като типични обитатели на степта.
Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на първо място между народите, които имат градове. След това по същия парадоксален начин българите се обявяват и за степен народ, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сляпо тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.
Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всички преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити народи на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.
В своя стремеж да обрисуват древните българи като нискоразвито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник — хрониката на Захарий Ритор — в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.
Една от причините за масовото увлечение да се представят древните българи като степни номади е свързана и с широко разпространената и до днес теория, че те са говорели на език от тюркски или алтайски тип. И тъй като за тюркските и алтайски народи в древността и средновековието най-характерна форма на съществуване е бил номадският живот, това караше повечето наши автори да гледат на древните българи като на част от номадските конни орди, кръстосващи източните степи със своите стада. В това отношение обаче е допуснато също недоглеждане. Думите, с които древните българи са наричали яздените от тях коне, коренно се различават от думите, характерни за тюркските езици, и практически не могат да се открият в нито един тюркски език. Така например всички тюркски народи наричат конете с думите ат и йилки, а не с думите теку и имен-шегор, характерни за древните българи.
Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надписи, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БОИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езиците, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш — в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.
Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била теорията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразумения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади — народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни селища и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да живее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.
Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с добре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заблуди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научното мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши преки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.
Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ — достатъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните готи, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него една обширна плодородна област.
Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история — да се възстанови точно и грижливо нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъснати спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.
В заключение ще отбележа и това: има народи, които от едното нищо са създавали история, а има народи, които са превърнали великата си история в едно жалко нищо. За да избегнем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на свещен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.
Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа — древните българи.
