Разлòжкият говор обхваща областта Разлòг, заградена от планините Рила, Пирин и Родопите.
По гласната ê като застъпник на стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата сричка (бêл, гулềм, лềп, врềме, пềсен, тềсен, рềже) той е типичен рупски говор. В неударено положение обаче има гласна е: срềдạ—средàтạ, рềкạ— рекàтạ, нòѕе—ноѕềте, стенà, тестò, гòре, сèтне.
По гласната a като заместник на стб. ѫ и ъ (зап, дап, гàбạ, гàскạ, мàкạ, рàкạ, вàглен; бàчвạ, даш, дàскạ, сан) обаче разложкият говор се свързва с голямата група а-говори, които обхващат значителна част от българските и македонските говори и по-специално с разположените на север, северозапад и запад непосредно до него самоковски, дупнишки и благоевградски говор. С тия говори той е еднакъв и по значителния брой случаи с o вместо стб. ъ главно в наставки и представки: песòк, петòк, млечòк, кạкòф, вòсук, крòтук; вòзрạс, вòзнак, субѝрам, вуспѝрам, вуз рекàта.
Разложкият говор има и следните характерни особености:
1. Широко е под ударение и обикновено е без ударение вместо стб. ѭ: вунề (воня < ), главнề, спê (спя), гурề (горят), стуề (стоят), връвề, нòсе, мòле, вѝде.
2. Ерова гласна вместо групата ъл между две съгласни: вък (вълк), съ̀зи, мъчѝ, съ̀нце, жът, пън (пълен).
3. Меки съгласни н’, л’ и к’ в краесловието: кон’, ден’, кạтрàн’, сол’, кал’, пạшкỳл’, пак’ (път), зек’, трèк’ (трети), скòкук’ (скокот ‘гъдел’).
4. Член за мъжки род след твърда съгласна под ударение -о и без ударение -у: брегò, дạбò, плетò, двòру, стòлу. След мека съгласна членната форма е -е: дèне (денят), кòне (коня), мạжè (мъжа), зèте. При прилагателните обаче тя е -йạ: бềлийạ, гулềмийạ, нàшийạ, прàвийạ, стàрийạ .
5. Липса на окончание -т във формите за 3 л. мн. ч. сег. вр.: берà (берат), кувà (коват), плетà, йадà, връвề (вървят), седề, държề (държат); глèдā (гледат), кòпā, пѝшā, фàлā .
Интересно е да се изтъкне, че първите образци от българска реч и първата новобългарска граматика, с които българският език бе открит за света и за науката, са на разложки говор. През 1822 г. във Виена известният сръбски просветител и книжовен деец Вук Караджич издаде „Додатак к санктпетербургским сравнитељним pjeчницима свиjу jезика и нaрjечиjа c особитим огледом Бугарског jезика”, в който помести 273 думи, къса граматика, 27 народни песни и две глави от евангелието. За тях Караджич отбелязва: „Ове бугарске риjечи мени je писао и казивао прави бугарин из Разлога”, т. е. някой разложки търговец, който по това време се е намирал във Виена.
