Из книгата "Лилково - богове, камъни, руни" на Личков.
5.5. Лилково през двадесет и първата поред - на Турчина година
Първите опити за масово помохамеданчване на родопските българи са извършени по времето на Селим I /1512-1520 г./. Неизвестен летописец от онова време съобщава, че Селим "сам разорил Тракия от Одрин-града до Средец-града... Тогава той потурчи Доспат планина, Сепино /Чепино/, Крупник, Кочани - всички тогава потурчи" /160/.
Данните от списъка на джелепкешаните от 1576 г. показват, че това помохамеданчване, от съседните на Лилково села, е засегнало само Тъмраш. От посочените в регистъра 8 /осем/ души жители на Тъмраш, които притежавали над 25 броя овце, трима са били вече помохамеданчени /11/.
Във връзка с казаното в този документ заслужава внимание и Лилковското предание за "черните стрели с орлови пера" на тъмрашлиите - изстреляни някога срещу самия султан. При анализ на посочените данни излиза, че този султан трябва да е бил Селим I.
Съгласно историческите извори, Селим I става султан на 25 април 1512 г., след като убива баща си, пет свой братовчеди и двамата си братя /187/.
Масовото помохамеданчване по времето на Селим I не могло да обхване всички жители на Тъмраш. Това става през периода 1666-1670 г., "когато са "обърнати" 74 села в северните склонове на Родопите, между които и Тъмраш".
За това събитие и самите тъмрашлии разказвали пред, В.Добруски през 1885 г.:
"Когато попитах помаците в Тъмраш в кое време са живели кавурите /българите/ в селото им, те ми отговориха: "Може да има ики-юс сене /200 години/ оттогава, че кой ги повни..." - пише Добруски /60/.
За времето от 1661 до 1666 г., когато Пол Рико бил секретар на английския посланик в Цариград и след това: от 1666 до 1679 г., когато бил консул на Левантийската компания в Измир, той пише следното:
" За онези, които се придържат към християнската вяра, Турчинът не държи сметка и не ги цени като поданици, а се отнася към тях като към волове или магарета - използва ги да носят товари и за робски труд. Те са подтиснати и изложени на всякакви изнудвания и вземания..." /140/.
Турчинът - това е султан Мехмед IV /1648-1687 г./. С този епитет - " ТУРЧИНЪТ " - го нарича Пол Рико.
Какво е представлявал този "Турчин", т.е. Мехмед IV, научаваме от разказите на Джон Ковъл - назначен на 17 март 1669 г. за свещеник на английското посолство в Константинопол:
" 27-и май или 13-и от техния Лунен календар, е рожден ден на Мохамед... На този ден Великият господар отиде в джамията на Султан Селим /която е главната тук/...
Той е мургав човек с бляскаво лице и хубави големи очи, черни и блестящи. Има високо и кръгло чело, смръщени вежди, с черна рядка и немного дълга брадичка... Ръцете му са големи и много груби... Ликът му е много величествен, а когато пожелае, може да внушава и ужас... Бях информиран, че единственото лечение, което използва, е кръвопускането, което му било правено понякога 8 или 10 пъти /това се използва много от хората тук, особено при чума/, и движение, най-вече лов, като все още често излиза два-три часа преди зазоряване и не се връща до късно през нощта. Понякога /например през последната зима/ извиквали всички селяни в радиус от 25 мили да гонят дивеча в цялата гора пред тях. Разказват такава история за него, че веднъж много селяни измрели от глад и студ и бостакджи башъ или някой друг служител наредил да бъдат наредени 8-10 тела по пътя на Великия господар. Когато той ги видял, запитал кои са и служителят му отвърнал., че това били изтощени селяни, измрели на негова служба, и добавил колко жалко било това. Великият господар заявил, че всички те са били негодни и че щял да го обеси, загдето не му бил осигурил здрави мъже. Така неговото съжаление му коствало главата".
За този турски Султан /т.е. за Мехмед IV Ловец/ се съобщава и това, че бил от руски корен и че Султанката - родила неговия син, т.е. престолонаследника Мустафа, била рускиня /51/.
На 14 юни, т.е. при следващото новолуние, започват, тържества по обрязването на принца /бъдещия султан Мустафа II, 1695-1703 г./. На тези тържества всеки ден присъстват Великият господар, принцът и султанката. На 13-я ден от началото на тържествата принцът е обрязан, като за всичките тези 13 нощи "доброволно" се подлагат на орязване и потурчване около 2000 души от "неверниците".
"... Обичайният начин за потурчването бе /аз видях няколко/ да се отиде пред Великия господар и везира, да хвърлят, шапката си или да вдигнат дясната си ръка или показалец. След това веднага един служител /който стои там специално/ ги отвежда и ги обрязват с останалите" - пише Джон Ковъл /51/.
Тържествата по случай обрязването и сватбата /женитбата/ на принца завършват на 28"мия ден от започването им, т.е. като се смята за първи ден - 14 юни 1669 г.
На 13-тия ден принцът-младоженец е обрязан, а на 23-тия ден е доведена младоженката:
"... Младоженецът бе постоянно заобиколен от хора-дефтерда-ри, каймакама, понякога везира. Младоженецът е мургав, с остри черти, с прав нос, но малко вдлъбнат между очите, с надвиснали вежди, широко и плоско лице като на руснак, но косата му е черна..." /51/.
Посочваме старателно тези дати, тъй като изброените дни чрез натрупване, т.е. от ден първи на 14 юни 1669 г. - до 23-тия ден, когато е доведена младоженката при младоженеца /т.е. принц Мустафа-син на Мехмед IV/, ни водят към датата 7 юли 1669 г. На тази дата е денят на "Голямата Неделя", т.е. на "света великомъченица Неделя", а според преданието, на този ден турците влизат в Лилково и започват да турчат хората от селото.
През 1644 г. султан Ибрахим I започва война против Венецианската република за остров Крит.
На 7 юли 1647 г. турците предприемат първата обсада на крепостта Кандия.
В началото на 1666 г. войната е обявена за "свещена" и султан Мехмед IV връчил на великия везир "свещеното знаме на пророка".
На 25 май 1667 г. Кандия отново е стегната в много по-плътна обсада и превзета на 5 септември 1669 г. когато венецианците били принудени да сключат мир с турците и предадат крепостта.
В тази война турците загубили общо 250 хил. войници /133/.
Войната между турците и венецианците за остров Крит се води, както виждаме, цели 25 години. Озлоблението от претърпените поражения и загубите в тази война дотолкова било разпалено, че турските духовници дори получили "откровение", в което сам Алах заявявал, че ако султанът действително иска да спечели тази война, трябва лично да поведе войските си /160/.
И ето че в годината 1666 султанът връчва "свещеното" знаме на първия си помощник - Великия везир, а от "Исторически бележник" научаваме, че "в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV излиза заповед да се помохамеданчат българите от Кръстогорието /Средните Родопи/", т.е. това да стане през 1669 г. - двадесет и първата поред от царуването на този султан /133/.
Въз основа на гореказаното можем да потърсим връзка между пролетно-летните тържества през 1669 година в турската столица по случай обрязването на престолонаследника и предстоящите последни решителни атаки на турските войски за овладяване на крепостта Кандия с някакъв султански обет и молитва към Алах за победа в тази война, обет от "ТУРЧИНА" - подкрепен, както с предварително плануваното обрязване на султанския син, така и с масовото обрязване и помохамеданчване на българите в Родопите.
Още през. 1666 г., когато султанът изпратил великия везир Ахмед Кьопрюлю паша с цялата турска армия за Крит, той - султанът, "наредил във всички провинции да бъдат организирани публични молитви за успех във войната. Самият той бил много набожен, намирал се под силното влияние на фанатизираното мохамеданско духовенство, лично обръщал хора в исляма" /132/.
Така че тази дейност и личен "принос" на Турчина, т.е. султан Мохамед IV, трябва да е имал завършек чрез възхвалите и благодарностите към "Всевишния", подкрепяни с масовите кланета и потурчвания в Родопите.
За султан - с името Мехмед, има съобщение, че когато българското царство паднало под турска власт, дълго време родопските българи на давали "да припари турчин" в Родопите. Едва при царуването на султан Мехмед, той изпратил голяма турска войска в тази планина, която "поповете и по-големите люде изколила, а на другите казали или да се потурчат, или да ги изколят. Тугава, кутриту не искали да се турчат, разбягали са пу гурите и са хранели с корени и трева; пак кутриту били страшливи, приьоли турската вяра..."
Това съобщение ни е оставено от Ст.Шишков, на когото то било разказано през 1886 г. от устовеца Калеш Севащо /18/.
Турците нахлули в Лилково на ден "Светата Неделя".
Събрали "на куп" всички лилковци, които не успели да избягат от селото и ги изклали в долната махала - близо до църквата. Начело на българите бил поп Ильо. Турците го избутали настрана, та като види смъртта на другите - да склони и предаде по-лесно вярата си. Като довеждали там-на дръвника, един по един родовете, режели главите -първо на малките деца, после на техните родители и накрая на старейте /242/.
Разказването и "припомнянето" от информаторката на отделни моменти и картини от станалото по онова време, показва, че това, което се е случило тогава, не е минало и заминало, а е оставило следи трайни и дълбоки и то "за цял живот", в колективната памет на Лилково.
Тези трагични моменти в тяхната ужасна последователност в душата ми повдигат болка и страдание, почит и преклонение, и навеждам се и покланям се пред духа на дедите ми.
Започнали от Батальовия род. Хванали старейшината на рода дядо Батал.
- От нашия султан, ирадьо има: йок гяурлук! - рекъл бюлюкбашията. — Хайде буйюк баба, приеми исляма.
- Аман, бюлюкбаши, наша вяра си имаме.
- Дин исляма приеми. Ихтибар ви правим, бре. Стори теслим вярата си, айол.
- Дадено е, бюлюкбаши, всеки с вярата си. И така ще бъде.
- Суз, бре, динсис! - викнал бюлюкбашията. - Ще ви изколим, бре, до един ще ви изколим.
Замълчал дядо Батал и се обърнал, та погледнал още веднъж челядта си: синове, снахи, дъщери, внуци и молитва зашептял.
И турците взели да секат - да секат и захвърлят посечените върху каманите наблизо.
Край дръвника последна останала Дилбер Стойна. Висока и стройна, с бяло и румено лице, стояла тя пред турците и като слънце греела с хубостта си и с гиздилото си. Още призори, щам чула хората да викат и да бягат от Лилково и разбрала, че турци влизат, за да турчат селото, облякла тя невестинските си дрехи, забола китка цвете в косите си и така - "с тьошек наниз алтоне", като за венчавка, дочакала турците, които ходели от "коща в коща" и отвеждали всички на определеното за турчене мисто. И сега, отмахвана до този момент заради хубостта си, последна пред дръвника зачакала съдбата си - разплакала и побледняла.
- Бре, бре, чок кадънлик, чок гюзелик! - изрекъл бюлюкбашията, който наблюдавал и оглеждал хубавицата и все давал знак да почакат. Този път махнал с ръка, та я дръпнали и затворили в някакъв стар зимник...
- След родът на Баталиоглу, турците изклали и други непокорни лилковци.
Клали наред - "чиляк пу чиляк" - и като идел редът на друга някоя хубавица, било мома-било невяста, "за рубинка йа заделяли и при клетица Стойна йа затваряли".
Умирали старейте с людете си.
Падали мъртви с цирикане дечицата дребни, жаукали и мукали по-големичките внуци и правнуци, когато ги влачели към дръвника. Търкаляли се главите на бащи и майки, на младоженци и млади невяста. И като ги гледал бюлюкбашията - "налетинът му проклет", като гледал, че ги подкрепя поп Ильо с кръст и молитва, рекъл му:
- Види се, папаз, че си чиляк инатин и едипсизин. Хайде, папаз, кажи: "Алах е един и няма друг бог освен алах"! Кажи, бре, ханзър. Кажи или върви на дръвника.
Тогава поп Ильо пристъпил напред, та се поклонил на закланите лилковци, после се изправил и клетва изрекъл:
- О, боже, тези, които венеца мъченически приеха - блажени да са во веки веков!'
А ти, бюлюкбаши, проклет да си - на ченгел да висиш!:
Проклет да е султанът ти: на Ит мегдан в демир кафез душа да бере!
Всичките дюнмета - до девето коляно - проклети да са!!
След като била отсечена главата на поп Ильо, не издържали и приели исляма неговите синове, а подир тях взели да се "турчат" и други лилковци.
Тогаз, в суматохата, "буедин" пуснал затворените рубинки и те побягнали. Турците се юрнали след тях, а те - "окаяните", като бягали с все сила през Златаревдол и Горни мост,, стигнали, та се скрили в гората "Шумарица". Само Дилбер Стойна хванали.
"Фанели Дилбер Стойна оттатък Горни мост - ф реката, оти била тя годеница, та се навела да си троси годежния порстен - паднал и бил по време на бягането, когато се фатала там за някакви върби. Млого са йа, синко, мочили -мочили и жилетовали. Рйезан пу рйезан са йа рйезали, на парчота са йа сколцали, ала Дилбер Стойна главота си дала, но вярата си не предала" /242/.
През нощта Лилковски овчари и с тях - Гурук Никола, който бил годеник на Дилбер Стойна, слезли от Модър, та събрала снагата нейна - парче по парче и я занесли нагоре по Райдол, та я заровили на едно "бурумче" между две бистри поточета, срещу две ели близнаци-близо до гората Шумарица. После Гурук Никола хванал гората и много турски майки разплакал /241/.
От смисъла и значението на турското - Бюлюкбаши, разбираме, че военното поделение, минало през Лилково и извършило казаните злодействия е било съставено от еничари. Бюлюкбаши - това е звание на командир на подразделение от Еничарския корпус /119/.
Турченето продължило и на другия ден.
Тогава турците заловили рода на Иофчо кехая в местността Мариница. През целия следобед оттам се чувало само едно:: "кими ислям - кими сатър", после викове, плачове и джелатски удари с брадва.
За отказ да приемат мохамеданството до крак бил избит и този род. Мястото, където било изклано семейството на Йофчо кехая, лилковци нарекли: "Йофчов дол" /242, 256/.
Трагедията на Йофчо кехая напомня тази - на "Балканджи Йово".
И тук, в Лилково, коравият планинец - Йофчо кехая, нито сам се потурчил, нито на рода си дал "изин" да приеме турската вяра.
За подвига и саможертвата на Йофчо кехая и неговото семейство, лилковци запяли песента:
Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай, предай
-болгарската дай си вяра:
да не ройнем, Йофчо льо,
да не ройнем и найурим сиво стадо,
Йофчо льо, сиво стадо с врют шилета.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Кемиш.
нито давам, ни предавам
най си давам, ой, Мемиш,
най си давам люта беса,
люта беса, ой, Мелиш,
за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай. предай
болгарската дай си вяра:
да не горим, Йофчо льо, да не горим
и изгорим камен коща,
Йофчо льо, камен коща с врют чардаци.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Мемиш,
нито давам, ни предавам
най си давам, ой, Мемиш,
най си давам люта беса,
люта беса, ой, Мемиш, за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай, предай
болгарската дай си вяра:
да не колим, Йофчо льо, да не колим
и изколим старо-младо, Йофчо льо,
старо-младо с врют дечица.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Мемиш,
нито давам, ни предавам
най си давам, ой, Мемиш,
най си давам люта беса, люта беса,
ой, Мемиш, за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай, предай
болгарската дай си вяра:
да не сечем, Йофчо льо,
да не сечем и посечем
байракбаши -чобанбаши,
чобанбаши - Йофчо кехая.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Йофчови, ой, Мемиш,
Йофчови верни йолдаши
дружина сбират, ой, Мемиш,
дружина сбират. — саби точат,
саби точат, ой, Мемиш,
за отплата и разплата.
Тази песен ни дава пълна представа за зверствата на турците в Йофчов дол и за голямото и преголямо родолюбив на Йофчо кехая. В този неравен двубой духовното величие на Йофчо кехая е безгранично. За да устои на варварския натиск и да запази самобитното и родното, той жертва най-свидното и най-святото.
От песента, отразяваща събитията в Йофчов дол /243/, ни става ясно, че турците там са били предвождали от някои си Мемиш бюлюкбаши. Научаваме също, от преданието, че Йофчо кехая, освен чобанбаши бил наричан от турците и "байракбаши".
Това наименование "байракбаши" и думата "беса" /трако-илирийска дума -означаваща "клетва/, а също и казаното в песента, че неговите "верни йолдаши /приятели, съратници, другари - б.а./ саби точат... за отплата и разплата", ни дава основание да смятаме, че Йофчо кехая е бил примикюр - водач на въоръжени със саби..
