Eto malko informaciia.Nikoga ne e pylna,no vse neshto mozhe da se razbere. Попъ Богомилъ, наистина, бѣ реформиралъ дуалистичното учение, бѣ го приближилъ до православната черква, но то си оставало сé още далече отъ нея и продължало да върви по свой пѫть, водено отъ ученицитѣ и съмишленицитѣна Богомила: Михаилъ, Теодоръ, Добре, Стефанъ, Васили, Петъръ и др. Прѣзъ X в. намираме богомили въ Софийско, дѣто отричатъ светостьта на мощитѣ на св. Ивана Рилска и заявяватъ, че нѣма възкресение на тѣлата. По-късно, въ София се настанява и тѣхниятъ епископъ — Дѣдьць Срѣдьчьскыи. Богомилството се ширѣло и въ юго-западнитѣ български краища, въ Македония, пъкъ и въ Албания. Тамъ срѣщу него се борѣли, разказва гръцкото житие на св. Ивана Владимира, „седмочислениците” и тѣхнитѣ ученици. [1] Царь Самуиловата дъщеря и нейниятъ братъ, казва сѫщата легенда, били богомили и че ужъ православниятъ Ив. Владимиръ, зеть царь Самуиловъ, билъ убитъ отъ своя шурей въ 1015 г. отъ религиозна ненависть. Византийското владичество прѣзъ XI—XII в., възстанията и нахлуването на печенѣзи, кумани, нормани и кръстоносци засилили безредието и безвластието въ българскитѣ земи и улеснили разпространението на богомилството и на сроднитѣ нему секти. Еретицитѣ взели дори видно участие въ българскитѣ възстания. Арменскитѣ колонисти въ Тракия и Македония, печенѣзитѣ въ Дунавска България, въ Софийско, Овчеполско и Мъгленско ширѣли монофизитство и дуализъмъ и улеснявали задачитѣ на богомилитѣ. Ереситѣ взели да проникватъ прѣзъ XI в. и въ православнитѣ монастири и да подхранватъ редъ апокрифни съчинения, повече или по-малко изпъстрени съ дуалистични тенденции. Охридската архиепископия, подъ чиято духовна власть се намирали западнобългарскитѣ области, правѣла всичко възможно, за да прибере въ лоното на православието еретическото стадо. И, докато Софийскиятъ и Дѣволския епископи се борѣли въ врѣме на Теофилакта Охридски
1. На една стара иконка, която видѣхме въ Охридската съборна черква Св. Климентъ — Св. Богородица и на която сѫ изобразени чудесата на св. Наума, ученикъ на св. Кирила и Методий, светецътъ е прѣдставенъ въ една планинска мѣстность, прѣслѣдванъ отъ богомилитѣ — διώκεται ὑπο τῶν Βογομηλον (sic). Нѣма съмнѣние, че тоя епизодъ отъ живота на св. Наума е анахрониченъ и апокрифенъ, но неговото изображение показва, че богомилството е застрашавало по-късно и Охридската областъ.
35
(1084—1108 г.) съ монофизититѣ арменци въ своитѣ епархии, въ сѫщото врѣме императоръ Алекси Комнинъ води религиозно прѣние съ павликянитѣ въ Пловдовско, воюва съ тѣхъ или пъкък осѫжда на изгаряне въ Цариградъ открититѣ тамъ богомили. Малко по-късно, застрашителнитѣ размѣри на богомилството въ Мъгленско накарали императоръ Мануила Комнинъ да подбуди къмъ религиозна ревность тамошния епископъ св. Илариона за борба противъ еретицитѣ. Българскиятъ прологъ отъ XIII-XIV в. нарича Илариона , а по-късно патриархъ Евтими Търновски описва подвизитѣ му срѣщу богомили, арменци и манихеи. Ересьта обаче сé продължавала да вирѣе изъ цѣла България. Едва-що богомилитѣ били осѫдени въ 1211 г. на Търновския съборъ, свиканъ отъ царь Борила, ето че за тѣхното сѫществуване бива съобщено и отъ Охридския архиепископъ Димитрия Хоматияна (1217—1234 г.). При наслѣдника на Борила, Асѣня II (1218—1241 г.), богомилитѣ живнали пакъ, защото тоя вѣротърпѣливъ царь ги оставилъ на свобода, въ противовѣсь на западнитѣ владѣтели и на папата, които току-що били привършили своя кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ и обърнали въ пепелища села и градове. Папата на нѣколко пѫти се оплаквалъ отъ Асѣня, задѣто закрилялъ богомилитѣ, които били изпълнили държават аму, и дори на 1238 г. папа Григори IX сполучилъ да наговори маджарския краль Бела IV да излѣзе на кръстоносенъ походъ срѣщу еретицитѣ и схизматици българи. Развилитѣ се обаче прѣзъ слѣднята година събития, въ полза на Асѣня, попрѣчили на папскитѣ намѣрения, и богомилството било оставено на мира. За него се сѣтили едва слѣдъ сто и повече години, когато религиозниятъ мистицизъмъ, смѣсенъ съ богомилствот и неоплатонизъму, бѣ прѣдизвикалъ остри вълнения въ Византия и на Св. Гора и когато въ Търново и въ неговитѣ околности богомили, адамити и други волнодумци бѣха повели тълпитѣ подирѣ си. Тогава царь Иванъ Александъръ и българското духовенство свикали съборъ въ Търново, къмъ срѣдата на XIV в., противъ тѣхъ и ги осѫдили, на първо мѣсто
и наставницитѣ имъ изгонили изъ българскитѣ прѣдѣли. Простонардното обаче богомилско население си останало въ държавата на Александра.
36
Богомилитѣ, наричани кудугери и живущи главно въ Македония, се споменаватъ дори въ началото на XV в. Солунскиятъ митрополитъ Симеонъ (1410—1429 г.) говори за тѣхъ (Βογόμυλοι, Κουδούγεροι καλούμενοι) като за единствени още останали въ него врѣме еретици, поселени въ Солунско, които били иконоборци и отричали православието, макаръ и да се зовѣли християни. Българскитѣ сегашни села Кутугерци (Кюстендилско) и Котугери (Воденско) още напомнятъ тия нѣкогашни богомилски селища. Въ срѣдня Македония обитавали богомилитѣ бабуни, именно между Велесъ и Прилъпъ, по склоноветѣ на Бабуна, дѣто и сега има село и рѣка Бабуна, както и село Богомила (Велешко). Къмъ богомилската черква припадали и торбешитѣ (ϕουνδαΐται, отъ ϕούνδα, торба), часть отъ които приели мохамеданство. Тѣ живѣятъ сега въ Тиквешко, Кичевско, Дебърско, Скопско и въ покраината Гора (въ Шаръ-Планина). Нѣкои отъ сѣвероалбанскитѣ торбеши приели католичество и запазили старото си име „фунда”. Крайнитѣ български дуалисти, които, както казахме, се появили още прѣзъ X в., останали да живѣятъ главно въ Македония; тѣ носѣли прозвище драговищи, по име на едноименното племе драговищи. Главното ядро на това племе, познато още прѣзъ VII в., обитавало западно отъ Солунъ. Прѣзъ XIII в. драговищи намираме и въ Тетовско, а по-късно, къмъ XIV—XV в., тѣ се поменаватъ и въ съсѣдна Тракия, подъ Пловдивската епархия.
Омаломощенитѣ къмъ края на срѣднитѣ вѣкове дуалистачни ереси въ България замрѣли съвсѣмъ прѣзъ врѣмето на турското робство. Подъ турското безправие и жестокото свили вратъ всички немохамедани, отъ които мнозина приели вѣрата на владѣтелското племе. Повечето отъ богомилитѣ, сдушени съ православнитѣ при общата неволя, приравнили своитѣ вѣрски различия съ християнскитѣ и се прибрали подъ стрѣхата на православието, което единствено се ползвало съ извѣстни права прѣдъ турската власть. Павликянятѣ, които не били минали въ православие или въ мохамеданство, запазили най-късно своитѣ дуалистични вѣрвания, ако и доста промѣнени, за да попаднатъ въ католичество прѣзъ XVI—XVI! в., когато на католишката пропаганда се дала що-годѣ свобода за дѣйствие. И така, дуализмътъ, слѣдъ като бѣ прѣнесенъ въ българскитѣ прѣдѣли още прѣзъ VIII в. и слѣдъ
37
като прѣзъ X в. се оформи отъ попъ Богомилъ въ особена българска секта, която прострѣ далече своето влияние, най-сетнѣ, слѣдъ вѣковна неравна борба, изчезна постепенно прѣзъ турската епоха, като остави за споменъ, покрай нѣкои мѣстни и племенни имена, редъ религиозни легенди въ простонародната българска словесность.
Картината, която се опитахме да дадемъ за мощьта и разпространението на богомилството и сроднитѣ му учения въ България, би останала незакрѫглена, ако не кажемъ нѣколко думи и за въздѣйствието, което упражни богомилството извънъ българскитѣ краища. А това въздѣйствие е било силно и далечно. Богомилството бѣше чуждица за българскитѣ земи, то дойде отъ изтокъ, но намѣри такава пригодна почва въ новото си отечество и даде такива плодове, че тѣ се понравиха не само на чужденцитѣ отъ сѣвернитѣ и западни страни, но и на ония, които се смѣтаха за истонски прѣдставители на православието, именно Византия. Въ тая Византия, отъ чиито сиро-арменски области бѣ донесено сѣмето на богомилството, дотамъ се загнѣзди прѣнесеното изъ България учение, че то държа вѣкове наредъ въ напрежение и страхъ черква и господарство.
Главното условие, което помогна да се разпространи богомилството въ Византия, бѣ подпадането на българскитѣ области подъ гръцка власть, едни въ края на X, други въ началото на XI в. Още тогава българскитѣ еретици съумѣха да проникнатъ въ Византия и да образуватъ свои едновѣрски общини. Разпространитель на богомилството (Φουνδαΐτῶν , торбеши или богомили) тамъ станалъ нѣкой си Йоанъ Чурила (Τζουρίλλας), първа половина на XI в. Той училъ въ тракийскитѣ прѣдѣли , [1] въ Опсикийската тема и въ Смирненско. Послѣдватели ималъ и въ Кивириотската тема, оакъ въ Мала-Азия. Главното му свърталище било въ селото Хилии Капни (Χίλιοι καπνοί), въ Опсикийско, дѣто всички жители, безъ десетина души, били станали еретици. Богомилството, ще рече, пламнало въ Византия въ западнитѣ теми на Мала-Азия, главно въ Опсикия, дѣто мнозинството на населението било българско, прѣ
1. Ficker (Diе Phundagiagiten, 249) прѣдполага, че вм. „тракийски” трѣбва да се чете „тракизийски/(трапѫзийски??)”, т.е. въ Тракизийската (??) тема въ Мала-Азия
