За помаците от Рибново
Приятелю, продават ли се баници?
Ако ли не, продай ми малко сол,
червен пипер и хляб във тая раница,
вода за умореният ми кон.
Приятелю, познаваш ли пътеката
отвъд онази, тъмната гора?
На гости съм на другото човечество.
Към Рибново съм тръгнала така.
Недей човек, не ми продавай спомени,
достатъчно си имам в тоя сак
на речните, балканските ви ромони,
родопския от детството ми смях.
Ела, ще ти платя за добрината ти,
сама съм, та съм плаха под дъжда,
страхувам се от мрака на гората ви,
препъвам се в оная тишина.
В детството се спъвах често в тъмното
от крясъкът на вашият Балкан.
Усетих, че сърцето му е трънено.
Приятелю, кога ще стигнем там?
Не се боя!Навярно самодивите
ме стряскат със плачевният си вик.
Над Рибново хората си извиват,
танцуват и през тоя късен миг.
Не се плаши, но цял живот ги чувам
и зная, че и тая нощ са ТАМ,
над къщата на баба ми танцуват,
отдавна им е чувствения храм.
Пристигнахме. Пристъпвайте на пръсти
да не изплашим женският им хор,
че дълго ги набиваха на Кръста
и дълго им посяваха Позор.
И ето, че я няма вече баба ми,
а вуйчо ми угрижен е заспал,
от раницата тежка вадя дядо си
за да се гушнем в бабиния шал.
автор: Yuliana