Интервю на Ясен Василев с поетесата Росица Пиронска Как започна да пишеш?
Не знам как съм започнала. В първи клас написах две дълги стихотворения, които май никой не прочете. Пазех ги известно време.
Как се раждат текстовете ти?
Не се раждат. Изписването на стихове и разкази при мене не е раждане. Раждат се деца. Произведенията ми не са ми деца, те са литература или поне са насочени към литературата. И най-перфектното произведение не може да замести децата или да запълни липсата им.
Появяват се по различен начин и повод, в движение, когато спя, когато чета, когато гледам телевизия, когато готвя, много често, когато пиша писма.
Ако трябва да избираш – поезия или проза – и защо?
Не искам да избирам. Двете обикновено вървят заедно и някъде по траекторията писане се разделят, доколкото могат да се разделят. Обичам и поезията и прозата.
Разкажи за преводите си? С какво помагат на писането на художествените ти текстове? Как избираш какво да превеждаш? Защо точно Бекет, Дерида, Лиотар…
Ако сънищата са преводи, помагат ми много. Превеждането е важно, защото език все пак се учи, преводите показват недостатъците в собствения ти текст, развиват те.
Не избирам какво да превеждам, то ме намира. Би следвало да разкажа биографията на преводите ми. За това как попаднах на Бекет, Дерида и Лиотар съм разказала в „Оси и литература”.
Дерида обича да си играе с думите – изковава един термин – deLIREium – четенето (lire от френски – чета) като делириум – какво мислиш за четенето /
Дерида / делириума / четенето като делириум / играта с думи
Четенето е обратната страна на писането. В главите на писателите има най-малко една библиотека книги. Добре е четенето да е делириум за да се получат някои изменения в мозъка, иначе ефектът е козметичен.
Обичам играта на думи, доколкото те измъква от определена ситуация. Струва ми се, че е полезна за спасяването на/от клишетата.
Какво мислиш за теченията в литературата?
Нищо не мисля. Това не е отговор, но наистина визията ми е размита.
Защо „епическото е невъзможно, но не и мемоарното”?
Не знам какво съм имала предвид, когато съм казала това. Струва ми се, че каквото и да кажа по този въпрос ще е лъжливо. Вероятно защото за епоса трябва епическо време, днешното определено не е такова, а миналите епически времена са изчерпани, износени от описания.
Що се отнася до мемоарното?!, в „Американски речник”, който сякаш не тя е писала, а някоя пораснала Алиса, Дубравка Угрешич твърди, че писател, който държи на себе си, трябва да избягва три неща: мемоари, пътеписи за други страни и дневници.
Резултатът от литературния акт при тези жанрове е нарцисизъм, а това е неприлично. В този смисъл мемоарното не е възглед, то е израз на несигурност, опит за събиране на разпиляното, неприлично тормозене на другите. Е, не живеем ли във време за мемоари.
Разкажи за твоите стихосбирки „Бегония”, „Ръж”, „Открадната приказка”?
Споделяне. Писането като делириум, бълнуване. Необходимост да разкажеш сън, който не можеш да забравиш. Търсене на ключа между реалното и сюрреаланото. Пропускливостта между тях. Лични истории, с които никога не съм се вземала насериозно, но ми е било невъзможно да изтрия.
Бегония, Ръж и Открадната приказка са по-поетични от Арктични цветя, но нишката е една и съща. Разказът е в аз-форма защото така ми е по-лесно. И по-сетивно. Не ме вълнува култа на аза, не ме интересува. Аз-ът е дотолкова, доколкото коагулира с истинността на историята.
Разкажи повече за родината / родното / липсата на родина – това е тема, която те вълнува?
Има едни скали над селото ми, често ходим там с племенницата ми. И тя, като погледне селото отвисоко, всеки път възкликва „Това е България”. Някога може и да съм имала родина, детството, но сега… това, което се случва в страната ни хич не ми е родно, вече не се чувствам у дома в тази страна.
Гадно е, а „у дома” трябва да е нещо хубаво, трябва най-малкото да ти е добре. Със сигурност има хора, на които ситуацията в страната им харесва, но сред това освирепяване аз не се чувствам добре. Лошото е, че когато някое чувство ме напусне, трудно се връща, или въобще не се връща.
кажи по нещо за:
увлечението ти по хайку
Увлечението. Бях влюбена. Лежах със затворени очи на поляната близо до скалите, когато ги отворих облаците бяха изписали буквите на възлюбения. Любовта е божа работа, нали господ седи в облаците. След ден два отиваме с детето към скалите, минаваме през поляната. То ги видя. Шест кърпикожухчета , изникнали на китка, точно там, където бях лежала. Огромна поляна, а те изникнали точно там. Нито едно цветенце никъде другаде. 6 - дяволска комбинация. Откъснахме ги.
Последната ми книга с хайку се казва „Кърпикожух”. При мене хайкуто е заложено. Открих го впоследствие, тоест открих, че това нещо в мен е близко до дзенбудизма. Тристишия, някои от които са истински хайку, се появиха още в първата ми книга. Веднъж чух Мария, една приятелка, да обяснява на дъщеря си, че пиша хайку, тогава разбрах, че пиша хайку.
Последва четене на хайку поети, критика, учене и т.н. Хайкуто изяжда много другата поезия. Идва момент, в който думите ти се струват толкова незначителни, че търсиш все по-синтезирана им форма. Докато съвсем се смалиш, и в делириума си прозреш, че ако те са ти били родина, и ако тази родина ти е мила, ще трябва да започнеш отначало. Трудно нещо е родината, непосилно.
експерименталната поезия – твоята, а и по принцип
Екперименталното като органичност, която защитава. Цитирам част от общата ни книга с Мария Каро.
или онази детска игра Ринги-ринги-рае…, или просто си играехме на изнамиращи собствен език, по-сложен от детски, и се разбирахме…,
или това ни беше желанието да възвърнем слуха на един приятел чрез магичността на думите … може да се обясни всякак и не би могло да се обясни …
И цитат от Дерида:
“Писмото се управлява от гласа. Може да се пише на “висок” глас или на “нисък” глас, глас, който няма да бъде слушан, но ще бъде чут чрез знака-поезия. Знак, който може да не бъде произнесен , но чрез графичното си присъствие ще носи послание.
Конкретната поезия диша. При нея нещата се случват на един дъх. Една тоналност на дъха с поредица вдишвания и издишвания. Танцът на една пеперуда може да е конкретна поезия. С дъха си можеш да очертаеш част от нейния полет – това е знакът слово оставен на своя порив. Един текст от знаци може да танцува пред очите ти, да лети, да се преобръща, да губи и намира равновесие, да предава нещо нетрадиционно.
Конкретното писане е да откриеш най-лесния достъп, най-скритото в несъзнателното, да достигнеш до идеята и до формата, до тялото на поезията.
Езикът е извън теб, ти не можеш да контролираш поведението му, но можеш да уловиш нишките му и да ги вплетеш. В мелодия, звук, полет. Невъзможното ще се реализира тогава, когато преминеш отвъд умението, отвъд способностите си, тоест когато се оставиш да умреш, да бъдеш отречен от поезията за да може тя да се случи… Да се оставиш да умреш означава да я приемеш такава каквато идва, каквато е, без да правиш опит да я променяш, а само да се впишеш в нея и чрез нея и колкото по друга става тя чрез теб, толкова повече си успял да разположиш нещата в твоето поле.
Битието говори нявсякъде и винаги, преминавайки през всички езици.”
българската литература / критика
Критиката е жизнено неоходима за един автор, за неговото развитие, с критика по-лесно се расте. Но нещо ни е кът на нас. Недостатъчна е.
Българската литература за мене е силна литература, но българските автори като че ли не си вярват много, визирайки мнението, че литературата нищо не променя.
смъртта
„как умират децата”, не ме питай,
Конкретно, пускаш телевизора и чакаш да чуеш колко загинали има днес. Сетивата ни толкова свикнаха с това, че го приемаш като част от вечерята.
поезията извън поезията – поезията в живота
Поезията извън текста, преди , след, острани, когато не е думи, а състояние. Тогава не си тук за другите. Трудно би общувал с хора, които не те познават. А и с тези, които те познават. Поезията също може да нанася поражения, така че понякога трябва да се пазиш от нея. Опасно оцеляване.
Като това да чуеш един звук на сън и после той да се появи като звукова дрога. Истинска случка. В съня ми дойде кораб, издаващ непознат звук, запомних звука, но не можах да го сравня с нищо от действителността.
След известно време, по новините съобщават за звукова дрога. Разпознах го тутакси, естествено, че се развълнувах, бях при болен в една клиника в Плевен. Как ми подейства, никаква еуфория, разнесе напрежението и ме унесе. Като онези сънни терапии по балнеосанаториумите.
любовта
И така, божа работа ли е любовта или е работа на дявола с дяволски божествените си проявления, не може да е дело и на бога и на дявола, нали. Или пък може, и за това казват, че всичко е любов. Но аз не вярвам. Бога и дявола са венчи, вечна любов няма. Казах ли нещо, това ми е най-слабата страна, да го изтрием. Не мога да говоря за любовта.
бог
Хммм, през последните две години това, което най-често правех е да седя на пейката пред къщата и да гледам безизразно, скука ли беше, бездействие ли, или апатия, не знам какво ме беше прихванало, аутизъм, но докато аз „блеех по въздуха” се случваха разни странни, бих казала, чудни неща, свръхестествени. Бог е чудо.
Бог е това, което ти е най-близко.
и за финал:
Какво мислиш за бъдещето на литературата / писането / четенето / твоите бъдещи проекти / бъдещето по принцип
О, нямам бъдещи поекти. Не проектирам книгите си. Не съм професионален писател, при мене нещата са повече събитийни. Какво има да се случва, кой знае. Бъдещето е непостоянна величина. Винаги ме радва един добре оформящ се текст, който има потенциал за битуване.
Имаш ли някаква мечта в момента?
По Коледа гледах концерта на Веселин Маринов и се разпях. Нещо, което все по-рядко ми се случва. Имам мечта да изпея една песен с Веселин Маринов. Той си има един дуетен глас Росица, но нищо, дублирането не би било фатално:)
