Dobre de kam koya naciya prinadlejish tolkova li e slojno a?
ТРИТЕ ЛУДИ ПРАСЕНЦА
Имало едно време една мъртва гора с едно отровено езерце, където живеели трите малки луди прасенца. Те били много сладки и мили, но в деня, когато едрите им родители се удавили в токсичното езерце, нещо се пречупило у Прасчо, Грухчо и Зурльо и те откачили. Оттогава ги измъчвали тежки ментални болести...
Един ден те решили, че вече са достатъчно големи и е настанало време всеки да поеме по своя път. Решение, което малко хора дори и днес се осмеляват да вземат.
Речено-сторено...
Прасчо поел на изток, Грухчо – на запад, а Зурльо – на юг. Ако мъртвата им майка не бе направила спонтанен аборт с четвъртото им братче, сега то вероятно щеше да поеме на север. Но уви, сурова е Майката природа...
Прасчо бил най-мързеливият от всички и затова повървял 2-3 дни, след което решил да си построи набързо къщичка от шума и листа. Така и сторил...
Грухчо пътувал цяла седмица, но и той не бил от най-работливите, та се спрял да почине на седмия ден и, подобно на някои други, да огледа това, което е създал. Но той още не бил създал нищо и затова решил да си построи къщичка. Издигнал я набързо от бамбукови пръти, които събрал адски трудно в боровата гора. След което заживял в щастлива мизерия...
Зурльо бил най-работливото отроче на бившите си родители. Той вървял цял месец и едва тогава избрал място за своя нов дом. Леел желязо, печал тухли четворки, бъркал бетон, куфражирал, лепял теракот, мазал, правил, струвал, докато най-сетне построил истинска непристъпна крепост. Същинска цитадела !
Така неусетно потекли годините, а трите луди братчета поддържали кореспонденцията помежду си с помощта на Ежко Пощальона...
Но зад всяка светла идилия се таи най-черно зло, мили деца ! И менталните болести на трите луди прасенца все повече се задълбочавали... Веднъж Прасчо, без да се усети, вдигнал тенджерата със супа и я захлупил на главата си. Така и не разбрал защо го бил направил... Грухчо по цял ден гризял ноктите си, измъчван от страшните кошмари нощем... А Зурльо дори не се усетил кога е отрязал лявата си ръчичка с острата брадва... Лудостта се влошавала, а те не можели да й се противопоставят. Докато накрая дошъл денят, в който Прасчо започнал с все сила да се блъска в стените на къщурката си. Бам ! И зурличката му пробила стената от листенца...
Бам ! Бам ! Бам ! Прасчо с все сила блъскал розовата си главичка в стената... Не можел да се овладее, не можел да спре. Тогава оттам минал добрият вълк Лупи. Той станал свидетел на трагичната сцена и веднага влязъл в положението на Прасчо – Лупи и друг път се бил сблъсквал с лудостта (веднъж видял Ежко Пощальона да дъвче лакомо бодлите си). Лупи изтичал до къщичката, издул гърди и мощно блъвнал струя въздух. Крехката колибка отведнъж се съборила на земята. Прасчо спрял за миг, погледнал Лупи и с панически викове избягал в гората. “Ама не, аз съм ти приятел !” – тези думи не помогнали на Лупи. Върви обяснявай на прасе, че вълкът му е приятел...
За нула време Прасчо отишъл в къщичката на Грухчо и понечил да му разкаже за страшната случка, която бил преживял, ала нейсе... Грухчо стоял прав до стената, съсредоточено блъскал челото си в нея и не щял и дума да чуе ! Щом го видял, вредни изблици нахлули в душата на Прасчо и той също захванал болезненото самобичуване...
В този миг сякаш ураган преминал през стаичката и бамбуковата къщурка изведнъж се сринала в калта – Лупи отново се бе притекъл на помощ... При вида му изморените от блъскането прасенца изквичали глухо и със сетни сили търтили да бягат. “Ама не, бе ! Аз за ваше добро го правя ! Да се утрепете ли искате, тъпи прасета ?!” – добрият вълк отново останал неразбран...
С последните си капки глюкоза в кръвта Прасчо и Грухчо се добрали до убежището на Зурльо – този непристъпен, несломим и последен бастион на утехата и надеждата... Но уви, явно в този ден прасешките богове били зле настроени към питомците си. Зурльо седял в ъгъла на чудесно обзаведената стаичка и методично, с плам мачкал лицето си в стената. При тази гледка тъмни кръгове плъзнали в очите на двете му братчета. Те започнали монотонно да напяват странни рими, да тичат в кръг и необуздано да се блъскат в стените. Скоро и самият Зурльо се присъединил към общия мазохистичен танц...
А навън виел вятър – бедният Лупи безуспешно се опитвал да им помогне. Но едно е да издухаш сламена къщурка, а съвсем друго – яките подсилени тухлени стени на Зурльо...
Скоро монотонните напеви преминали в истерични крясъци. Вътрешните стени на къщичката се изпоцапали с телесни течности. Лупи духал ли, духал, но никой и нищо не били в състояние да прекратят този отвратителен, болезнен фарс, тази пълна доминация на Злото...
Накрая крясъците стихнали. Разноцветни капчуци припляквали от стените към пода. Лупи спрял да духа (душа не му била останала вече, а и нямало смисъл). Било твърде късно...
– Ей – рекъл си той, – каквото можах, направих. Оттук-нататък на нас, духащите кокошки, ни остава само да си гледаме яйцата.
С тези думи Лупи се изгубил в гората, като кудкудякал и лекичко пърхал с въображаеми крилца...
Обобщени изводи:
Трите луди прасенца си мислели, че са в безопасност зад четирите яки стени на Зурльовата къщичка. Дори днес много хора си мислят, че са в безопасност зад четирите яки стени на техните къщички. Но уви, уви, мили деца ! Понякога и най-голямото предимство може да се превърне в пречка и тогава си проличава кой е можещ, и кой е прасе. Затова, мили деца, слушкайте ако ви се слушка, папкайте ако ви се папка и нанкайте само ако ви се нанка. Всичко останало са леко насилствени глупости.
А сега затворете очички и спете спокойно...