Историческата истина
за Възрожденския процес в България през 1984 г.Йорданка БЪЧВАРОВА
Възрожденският процес в световната практика
Всяка сериозна дискусия по националния въпрос трябва да има предвид световния опит, защото нацията и мирът са ключовите понятия на съвременната цивилизация. В САЩ още по време на Войната за независимост много щати обявиха английския език за задължителен, както и английските имена. Днес в тая страна по закон собствените имена са английски. Във Франция правата на личността се признават и зачитат само върху основата на френското национално съзнание. Френската конституция не признава друго национално съзнание на територията на страната освен френското. А нашата съседка Турция, която непрекъснато развихря призиви за езикови права на човека, съвсем доскоро признаваше само турския език. Всяко ползване на друг език се наказва най-строго. Всички турски граждани по закон са турци.
Да не забравяме обаче и факта, че България разполага и със специфично научно доказателство – в българските земи след Освобождението остават само мохамедани с доказан български произход (Петров, Петър, Историческата основа на възрожденския процес, С., ОФ, 1988). Възрожденският процес в България беше закъснял във времето с цяло столетие. Освен това не беше съобразен с особеностите на вътрешната и международната обстановка. Не възприе рационален механизъм за реализация, т.е. методически не беше издържан.
Как се стигна до Възрожденския процес
След Парижкия мирен договор от 1947 г. срещу българската национална кауза бяха почти всички велики сили. Новоизградените международни структури – НАТО, през 1949 г., и Варшавският договор, през 1955 г., имаха за цел да спрат вече коригираните от самите велики сили държавни граници. Така напълно целенасочено идеята за “Целокупна България” автоматично отпада. Главният въпрос е националното единство, т.е. да се преодолеят остатъците от епохата на турското робство - да се засили влиянието върху националното съзнание на част от българското население. Този въпрос влиза като главен и в политиката на БКП, станала управляваща сила след 1944 г.
Практиката категорично показва, че социално-икономическите промени в бита на ислямизираните българи не биха разрешили националния въпрос. От друга страна, в съседна Турция се ширят пантюркистките амбиции – да се създаде изкуствено национално малцинство в България и да се обособява груба намеса във вътрешния ни живот. Националната политика на БКП през 50-те години на 20 век обаче е обременена с много грешки. Спрямо ислямизираните българи, говорещи български език, правилно се предприемат мерки за възраждане на българското им самосъзнание и за освобождаване от чужди влияния. Но към ислямизираните българи, говорещи турски език се провежда невежествена политика на социално равенство – поощрява се турското влияние, от което категорично би трябвало да се освободи. Наследените от миналото турски училища, вестници на турски език, книжнина, радиопредавания и други се разрастват в абсурден мащаб. Преди 1944 г. е имало 424 частни турски училища с 871 учители и 37 435 ученици. В 1956 г. те са вече 1144 училища с 94 345 ученици. Пантюркизмът получава идеална почва за изява. Неговите цели се осъществяват безплатно от българските власти. Парадоксът е, че именно чрез тая политика се предвиждало приобщаването на ислямизираните българи към българщината. Това е един трагичен пример за добри намерения, осъществени с неадекватни средства.
Отрезвяването настъпва през 1958 г. Тогава се приема разумна национална политика, в училищата се въвежда задължително изучаване на български език, спира се притокът на пантюркистка книжнина на турски език. Извършва се ново териториално устройство, вследствие на което броят на ходжите от 16 000 души до 1944 г. намалява на 500 души. Премахват се архаичните и чужди за българина елементи на бита, културата, образованието и общуването. Предприемат се действия и срещу опитите ромското население да се представя за турско. Отново изниква на дневен ред въпросът за имената на българите мохамедани, тъй като народността, а не религията определя имената на хората.
Тази политика лишава пантюркизма от изключително благоприятните преди това условия за легална дейност. Поради това антибългарската дейност се ориентира към нелегални организации и действия. Извършват се голям брой диверсионни актове. В Турция са създадени много институти и центрове с антибългарска насоченост. Засилва се дейността и на средствата за масова информация.
От 70-те години на 20 век става ясно, че проблемът с ислямизираните българи е съдбовен, а целта на външните сили и най-вече на Турция, не е да се привлекат в Турция ислямизираните българи. Целта е те да се използват те като оръдие за системно и целенасочено ерозиране на България. Сто години след Освобождението Турция продължава да бъде най-голямата заплаха за националната кауза. Тя използва за своите цели ислямизираното българско население, играе си с неговата съдба и моментално реагира на всеки пропуск в националната ни политика.
През 60-те и 70-те години на 20 век назрява чувството, че частичните мерки не са достатъчни, че върху националната съдба тегне с огромна сила наследството на турското робство. Необходима е цялостна и дългосрочна програма по националния въпрос. Осъзнава се, че с протакането на решението на въпроса препятствията все повече нарастват. Завършек на това ново радикално мислене по националните отношения е започналият от 1984 г. възрожденски процес – най-после да се поеме отговорност за преодоляване на наследството от турското робство в съзнанието на нацията, независимо от рисковете и неизвестностите на бъдещето. Не е тайна фактът, че според последните договорености между България и Турция по времето на Тодор Живков в България турско национално малцинство не присъства. Очевидно това е и причината Турция да не реагира официално срещу възрожденския процес, а тя добре познава съвместната ни история.
Истината е, че за първи път в българската история се разработва и приема цялостна концепция с конкретна програма за нейното реализиране. Крайната цел е единството на българската нация. Само враговете на България могат да опонират на възрожденската идея. Най-сериозните изследвания по националния въпрос през последните десетилетия са книгите “Потурчването” от Нейка Кръстева и Бончо Асенов, и особено на Димитър Стоянов “Заплахата” и “През Босфора към Възрожденския процес” от Пауна Гочева, “Вековната агресия” на Веселин Божков и някои други изследователи.
“Екскурзиантите”, изселническият проблем и архитектите
Изселническата кампания се оказва главен лост в ръцете на пантюркизма за въздействие върху съзнанието на ислямизираните българи, за поддържане у тях на протурски настроения, за насаждане на разбирането, че те са “турци” и рано или късно трябва да се завърнат в Анна Ватан – майката родина. А освен това и средство за изкуствено раздухване на напрежение и сътресения в икономиката на България чрез отнемане на големи маси от квалифицирана работна ръка.
Най-драматичният момент, своеобразна кулминация на възрожденския процес, е изселническата вълна на ислямизираните българи от лятото на 1989 г. Това събитие продължава да бъде обект на спекулативни разсъждения, поради което заслужава да му се отдели специално внимание. То е проблем, който тормози България от Освобождението насам.
На 1 юни 1989 г. границата към Турция е отворена. Грамадни човешки маси буквално за часове си стягат багажа, разпродават набързо това, което могат, и се втурват към пропускателните гранични пунктове. Границата е задръстена от хора и покъщнина, натоварени на влакови композиции, камиони, леки коли или просто ръчни колички. Млади и стари, малки деца и бебета в пелени, дори бременни майки стават пленници на психозата за изселване на всяка цена. Деца се раждат във временните лагери, в колите и влаковете на самата граница. И всичко това въпреки пълната неизвестност за края на похода и въпреки раздялата с родната земя и имота, дори с нелошо изживените години преди това. Само един жестоко провокиран фанатизъм може да превърне хората в немислещи и неразсъждаващи същества, готови на всичко, дори на престъпления, уж в името на Бог.
Тази дълбока трагедия е предшествана от непрекъсната турска пропаганда и призиви ислямизираните българи да напуснат отечеството си и да заминат за Турция. Обещанията са за пълна подкрепа в устройването им и за райски живот.
350 000 души напускат страната. Почти още толкова, снабдени с визи, са готови да ги последват. Но турският сценарий не съвпада с техните очаквания. Изселническата вълна поставя България пред тежко изпитание, в най-напрегнатия период на селскостопанските работи, при остър недостиг на работна ръка във всички отрасли на стопанството. Тогава се изяви изненадваща по мащаби патриотична трудова активност, служители и пенсионери, военнослужещи, ученици и студенти, работници в извънработно време, интелигенцията, се включиха в същинска борба да не бъде допуснато парализиране на икономиката и на живота в България.
Изселническата вълна се обяснява с “насилствената” смяна на имената. Този шлагер стана особено популярен сред българските медии след 10-и ноември 1989 г. Каква всъщност е историята на изселническата кампания?
Изселничесството на ислямизираните българи в Турция е хронично, периодично повтарящо се явление в цялата следосвобожденска история. Най-напред след 1878 г. от страната се изселват няколкостотин хиляди души. След това около стотина хиляди от тях се завръщат. Следващата голяма изселническа вълна е през 1913 г., напускат страната още няколко десетки хиляди души. Най-интензивно и ритмично обаче този процес се налага след 1944 г. От пролетта на 1949 г. до есента на 1951 г. се разразява нов “бум”, за Турция заминават над 150 000 души. Поредната кампания е през периода 1963-1964 г. – подадени са близо 400 000 декларации за изселване. След 1968 г. има нов тур на изселване – над 120 000 души. Значителна част от желаещите да напуснат страната, остават да чакат до следващия тур. Това е общият модел на изселванията от 1944 г. насам. Характерно е, че това по правило са изселвания, които обикновено започват през летните сезони с най-интензивната работа на полето, и поставят икономиката ни в тежко положение.
Ненормалността на явлението е очевидна за всекиго. Българското правителство прави опити да разреши изселническия въпрос веднъж завинаги. В 1967 г. е подписана изселническа спогодба с Турция и правителството е готово да съдейства на всички, които искат да заминат. Но въпреки спогодбата Турция прави всевъзможни спънки, за да ограничи приема. В 1978 г. турското правителство заявява, че проблемът е изчерпан, че е против всякакви масови изселвания и се прекратява действието на спогодбата. Въпреки това през 1988-1989 г. изселническата психоза отново е инспирирана.
През 1969 г. турският Меджлис приема многообхватна “Програма за психологическа отбрана”, насочена срещу България и срещу други страни с мюсюлманско население. За кратък период е създадена разгърната мрежа от държавни органи, научни и пропагандни институти: Управление за психологическа отбрана, Институт за проучване на Югоизточна Европа в Одрин, Институт за турска култура, Организация за пропаганда към Министерския съвет, Център за турски език и история, Фондация за външна културна пропаганда, Федерация на изселническите и емигрантски дружества и др. Тази мрежа е доразвита в 1978 г. със създаването на Институт за стратегически изследвания, Висш културен съвет, отпечатана е огромна литература. Изводът - стотици хиляди обикновени хора са превърнати в играчка в ръцете на мощна пропаганда. Те са прехвърляни от едната страна на границата на другата, манипулирани, държани в непрекъснато напрежение. И всичко това, за да нямат собствено мислене и собствени интереси, за да служат на амбициите на пантюркизма. Така че изселническата вълна не е породена от възрожденския процес и от неговите грешки, той беше само поводът, за да се постави в действие добре разработен сценарий от турските пропагандни централи, негови архитекти, сценарий за хронично затормозяване на икономиката, социалните отношения, политическия климат в България.
Възниква естественият въпрос: докога ще продължава всичко това? Не бяха ли достатъчни сто години? И през третото ли хилядолетие България ще бъде жертва на тия машинации, в които са замесени много чужди централи и видимо не само Турция?
Срещата в Кувейт от 30 октомври 1989 г. (опит за поправяне на грешките)
Към есента на 1989 г. се очертават съществени изменения на ситуацията в България, които налагат корекция в предварително начертаната българска национална политика (Възрожденският процес и изселническата кампания). Преодолени са трудностите, възникнали във функционирането на националната икономика поради изселването на работна ръка:
- Българските външноикономически отношения са обвързани с икономиките на редица арабски и ислямски страни. Те трябва да бъдат запазени дори с цената на някакви отстъпки във Възрожденския процес;
- Междувременно настъпва голям смут сред изселниците. Тяхното посрещане в Турция е пълно разочарование и безизходица.
Съвсем очевидно е, че завоят в политиката на Турция спрямо изселниците е неизбежен. И това се случва, внезапно и еднострано Турция затваря границите си. Отново в България остава значителна маса от ислямизираните българи. Те отново ще са психологически обработвани и подготвяни за следващата покана да се завърнат в “новата си родина” – Турция. А дотогава поддържането на социалното напрежение у нас ще е задачата, която възлагат на тях стратезите на неосманизма.
Тия съществени изменения в ситуацията са ознаменувани с две важни събития: доклад на Тодор Живков за Възрожденския процес и среща на министрите на външните работи на България и Турция в Кувейт. И двете събития съвпадат по време – месец октомври. Ситуацията налага компромиси и те са направени.
Срещата в Кувейт е изключително важна. Резултатите от преговорите са изключително благоприятни за националната ни кауза и за самия Възрожденски процес. Те се свеждат до три основни пункта: ислямизираните българи имат български собствени имена; новородените деца получават само български имена – собствено и фамилно; дава се право на всички, които не приемат тоя принцип, да напуснат страната, когато пожелаят.
Тази изключително важна среща в Кувейт, и тогава, и днес остава напълно секретна за обществеността. За тогавашните условия е разбираемо, но защо и днес се пази в тайна? Споразуменията от Кувейт са по-централен аспект на националния въпрос, на взаимоотношенията с Турция и са напълно актуални и днес. Те трябва да се разгласят чрез публикуване на официалния документ и да се поясни кой ги е нарушил и защо не се спазват. Очевидно има политически кръгове и у нас, и в Турция, които не са заинтересовани от гласност на решенията в Кувейт. Това е вече голяма и непочтена игра, защото в Кувейт фактически бе решен основен въпрос за националната кауза – въпросът за имената. Явно партийните ни политици предпочитат да въртят този коз във всяка избирателна кампания. Докладът в Политбюро на ЦК на БКП и срещата в Кувейт очертават нов, трети етап на Възрожденския процес – очертава се период на спокойно развитие на вътрешните национални отношения и на междудържавните отношения с Турция. А това отговаря напълно на потребностите на българската нация.
Но както докладът на Тодор Живков, така и решенията от Кувейт остават непознати за обществеността. Става невъзможно и тяхното изпълнение, защото идва 10 ноември 1989 г.
Кой всъщност не спазва договореностите от Кувейт през 1989 г.? Турция непрекъснато води необявена война срещу българската нация и националното самосъзнание. След като в течение на пет века тя се опитва да асимилира българската нация, след като остави дълбоки рани и осакати съзнанието на стотици хиляди ислямизирани българи, Турция продължава настървено, периодично променяйки тактиката си, да се стреми да не зараснат тия рани и да не изтлеят следите от асимилацията. Това е от фундаментално значение за съвременното развитие на българската нация и трябва да се каже на всеослушание, да се каже истината, за да се постигнат искрени добросъседски отношения, еднакво необходими и за двете страни, и за спокойствието на Балканите. А това означава и радикална промяна на подхода и намеренията на Турция към България и към ислямизираните българи. Турция би ли допуснала пробългарска пропаганда сред изселниците?
Антивъзрожденската еуфория и нейните резултати
Промените, започнали след ноември 1989 г. по инициатива на така наречените реформаторски сили в Българската комунистическа партия, изведнъж изведоха на преден план Възрожденския процес. Той беше обявен за най-голямото престъпление в стогодишната история на България. Десетки и стотици хиляди българи бяха поставени в положение да се срамуват, че са българи, да се окайват, че са участвали в подобно дело и да се чувстват престъпници. Не друг, а Александър Лилов нарече Възрожденския процес най-тежкото национално престъпление на 20 век.
Малко е да се каже, че всичко това е нова голяма грешка.
Целите на Възрожденския процес за премахване на следите от турското робство в съзнанието на ислямизираните българи не могат да бъдат национално престъпление. Друг е въпросът за използваната методика, защото насилие с насилие не се изкоренява. Вместо отрицание на безспорно допуснати слабости се стигна до същинска антинационална кампания. Това е истината и това е големият абсурд на 1989-1990 г.
Могат ли да бъдат винени хиляди и хиляди българи, че искат да имат българско име и по всички белези на живота да се чувстват българи? Архивите пазят грамади от документи отпреди и следосвобожденската история, молби за възвръщане в лоното на християнската църква и за преименуване с български имена. Нима е престъпление да искаш да бъдеш българин?
Повтори се историята от 1912-1913 г. и 1944 г., когато от участниците в движението бе “потърсена съдебна отговорност”, организирани са процеси и мнозина са осъдени затова, че искат българите да бъдат българи.
Кой направи това и защо го направи?
Голямата изненада на 1992 г. е неочакваната нова емиграционна вълна към Турция. Дълбоката икономическа криза, инфлацията и безработицата, в съчетание с некадърно законодателство, наложена от депутати на СДС и ДПС, се стовари с голяма сила върху жизнените условия на ислямизираните българи. Законът за земята ги обрича на лишаване от земя и поминък. И те не издържаха, отново потеглиха към Турция. За една година 165 хиляди ислямизирани българи прекосиха границата. Изселванията продължават и след това. Абсурдите тук са, че:
- изселването се извършва при правителството на СДС, щедро подкрепяно от ДПС и при официално декларирана от тях политика на признаването им за етнически турци с обещание за пълна подкрепа. Възрожденският процес от 1984-1989 г. бе тотално отхвърлен, обявен за “национално престъпление”, довел до най-голямото престъпление – масовото изселване от 1989 г. На практика обаче този път само за една година време се стигна до същия резултат на изселване, както и в 1989 г. Кой беше виновен? Ще се потърси ли вина и ще има ли нови процеси. Очевидно причината е в правителството на СДС и на Движението за права и свободи, което напълно го подкрепяше.
- вторият абсурд е при сравняване на обстоятелствата за изселванията в 1989 и в 1992 г. Към началото на Възрожденския процес по-голямата част от ислямизираните българи имаха условия за живот над средното равнище за всички български граждани. Те бяха заети в селското стопанство, а жилищните им условия бяха над средното равнище на страната. Само по отношение на духовния живот, и по-специално по образователното равнище, те изоставаха от средното равнище за страната. Причините за изселването в 1989 г. е главно от психологическо естество. Представители от западноевропейския печат, отразяващи кампанията, се удивляват каке възможно да бъде изоставен такъв материален и духовен комфорт, който не може да бъде постигнат в Турция.
Изселването от 1992 и 1993 г. се извършва при рязко влошаване на живота и при щедри обещания за по-добър живот и права.
- третият абсурд е, че изселването от 1992-1993 г. е съпътствано от невиждана кампания за турцизиране на ислямизираните българи. Протурската агитация се извършва от широка мрежа на ДПС – от комитети и групи, включително във всяка махала и квартал. Неговите активисти обикалят, обещават, шантажират и ако се налага, заплашват. Така демократизацията на обществото се изражда в диктат и психологическо манипулиране. Разпространява се литература на турски език, популяризират се “научни версии”, че още преди идването на прабългарите в българските земи са живеели турци, че те били насила покръстени и заставени да говорят български език.
Новата поява на туркофилството стана в условията на развихряне на антинационалната кампания, каквато стана и антивъзрожденската. Изразена е готовност за всевъзможни отстъпки по националния въпрос. Овластени държавници, задължени да пазят националните интереси, ги поднасят коленопреклонно на прага на един нов “голям” приятел. Икономическите връзки, ролята на турския капитал, участието в Черноморската икономическа зона (предложена от Анкара), та дори и въоръжените сили на страната са обект на тая нова политическа линия, станала вече натовска. Но държавата трябва да се замисли и управляващите също. Къде е разграничителната линия между “-филството” и българските национални интереси.
Възрожденският процес е израз на неотменните закони на живота
Да се представя смяната на имената на българите мохамедани като някаква световна трагедия и по този начин да се петни българският народ като насилник, е безумие. Да се забравят многовековните злини на историческото световно известно зло; да се оневиняват османлиите и наследниците им, е нещо повече от лъжа, подмяна на историческото наследство с определена цел – изтриване на националната памет, която е част от общественото съзнание. Та така се отстранява основното препятствие пред манипулациите, които се извършват с българския народ!
Повече от век след Освобождението измъчените българомохамедани правят опити да се върнат към общобългарското семейство, за да се ликвидира трагедията им завинаги. Повече от век те се сблъскват с политикани-интриганти от типа на Васил Радославов и с неадекватна следосвобожденска политика. Бруталната алчност за власт, пари и имущество ги прави безродови.
И така, Възрожденският процес е израз на неотменните закони на живота. Той не е чужд на българите мохамедани, които са убедени, че носят българска кръв, или пък най-малко съзнават колко са различни от истинските “турци”. Възрожденският процес рано или късно ще ги върне към корените им, тъй като това е наследена историческа задача. Дошло е време да се натисне спирачката на националното безхаберие нещата да се променят качествено, из корен. Всеки да застане на мястото, което реално му подхожда.
Работата е там, че хиляди българи мохамедани не искат повече да ги асоциират като турци, като помаци, а само като българи. На тези хора отдавна им е писнало да бъдат етническа карта в политическия покер, която се вади при нужда, т.е. преди избори. Родопчаните знаят по-добре подробностите от разните “акции” през 1913, 1914, 1940, 1945 и 1971 г., и то много по-добре от сегашните “специалисти” по етническите въпроси. Те много по-добре помнят какво е било в душите на техните приятели българи мохамедани, с които са дружили и седели на един чин от детските си години, та до побелелите коси, до сегашните им внуци.
В Златоград, а не другаде, е изпята песента “Излял е Делю хайдутин”, която и сега се носи в Космоса с “Вояджър”. И е изпята на български, на родопски диалект, а не на турски, който уж е бил майчин за българите мохамедани, но след 1912 г. бил “насилствено” заменен. И се пее от християни и от мохамедани.
В тази песен Делю заръчва на турските власти:
“Две лели имам в селото –
да ми ги не потурчите
да ми ги не зачерните
че кога слезя в селону...”
Лъжеисторици и набедени литератори не си задават елементарния въпрос: ако след 1912 г. говорещите “майчин” език – турския – били насилствено накарани от българската власт да “забравят” същия и да говорят само на български, то как ще си обясним, че всички села на юг от границата ни с Гърция, до Ксанти и Гюмюрджина: Менково, Лъджа, Армалъ, Шахин и други, говорят на български, а не на турски? Или гръцките власти “насила” са накарали братята ни българи мохамедани да “забравят” майчиния си език и да проговорят на български? А както е известно, от 1918 г. тези селища са в гръцката държава. Самите гърци наричат братята ни “помаци”, а не турци.
Преименуванията са практика във всички демократични страни. въпросът се свежда до това те да бъдат доброволно дело и инициатива на самите граждани. Преименуването е в тясна връзка с историята на българския народ, с трагичната съдба и национално самосъзнание на самите потомци на ислямизираните българи, в това число на турцизираните от тях.
Единствено необходимото в настоящия исторически момент по този наболял национален въпрос (вече втори век) е да се разкрие пред българите мохамедани и турцизираните българи историческата истина, че религията и народността са две съвсем различни неща, т.е. по религиозност те са мюсюлмани, а по народност етнически българи. Колкото до участниците в антибългарския натиск – да бъдат обвинени в държавна измяна, а външните ни “доброжелатели” – за намеса във вътрешните работи на независима и суверенна България. Без друго, закъснялата възрожденска историческа задача не фигурира в рамките на Конвенцията за правата на малцинствата по простата причина, че става дума за етнически българи.
Във всички европейски държави, както и в САЩ, лицата, принадлежащи към малцинствени или религиозни групи, носят имена, които са традиционни за страната приемник. А в България дори в 1990 г. на българите мохамедани са дадени имена, които нямат нищо общо с традиционната именна система в страната. Следователно диктатът на Запада за налагане на нов етнически модел в България не се практикува дори в самата Европа. Такъв етнически “модел” няма аналог по целия свят – да се сменя една етнонационална принадлежност с друга, и то по най-безцеремонен начин (от българи да се “произвеждат” турци).
Напомням на европейските и световните политици, че етнос мюсюлмани няма, както няма и етнос християни.
Това е много рязък и пропаганден поглед върху нещата от страна на национализма-но в него са споменати няколко верни неща-двойният аршин на западният свят,силната западна пропаганда и разработената мрежа на турските тайни служби,причината за изселването не е изцяло в икономическият колапс на България,а и в политическият и е изцяло дирижиран от турските тайни служби.
Дирижираният сценарии тогава не успя по отношение на България,но успя по отношение на Босна и Косово.Ако не си спомняте как започна войната в Босна-с един разстрел на една сватба:
На 1 март 1992 г. босненският мюсюлманин Рамиз Делалич от непосредствена близост стреля с пистолет пред православната църква на Баш чаршия срещу сърбина сватбар Никола Гардович, който по-късно почива.Това убийство влошава ситуацията в Сараево и предизвика ново междуетническо напрежение стигнало до сблъсъци между мюсюлмани и християни.Това дава начало на Босненската война.
По време на босненската война Рамиз Делалич е командир на 9-а моторизирана бригада на Сараевския корпус на армията на Босна и Херцеговина.
Този сценарии + изселническият е изпробван по късно и в Косово,а сега се пробва и в Македония с петорният разстрел на 4 деца край Скопие.
Интервю с Караджич:
http://www.segabg.com/article.php?issueid=9976§ionid=5&id=0001201Поздрави
