Още села в РодопитеВесела, 23 август 2006
Стари къщи в село Грохотно
Тази година решихме да обиколим и по-неизвестните родопски села. Интересно е! Всички ги смятаме за забравени от Бог и никой турист не спира в тях. Целта ни е да откриваме хубавите неща, защото сме сигурни, че ги има. Всички са чували за Триград, но не и за селата по пътя до там. Защо ли?
Село ГьовренВесела, 23 август 2006
Гледка към Гьоврен от площада при горната джамия
Намира се на един километър от отбивката за Триград. Разположено е на върха на чудно хубав хълм и има разкошна гледка наоколо! Има около 1000 жители и две джамии - една преди селото и една в центъра му.
Има доста нови къщи, което значи, че хората нямат намерение да напускат родното си място и се чувстват добре в него. Младежите учат по големите градове и се завръщат за ваканциите и отпуските, но в селото има живот.
Поговорихме със съдържателя на магазина до джамията в центъра и той ни увери, че хора на пътя няма да оставят. В селото има къщи, които приемат гости, но се случва рядко, защото туристите се бутат в Триград. Иначе, като околност, на нас Гьоврен ни харесва повече. Нищо, че няма пещера. Хората си имат прочута местност Елата.
Село ГрохотноВесела, 23 август 2006
Джамията в село Грохотно
За неговото съществуване разбрахме преди две години. Тогава на хижа Изгрев имаше работници от селото и те запалиха любопитството ни.
Селото е на главния път за Доспат и е доста голямо - 1500 жители. Посетихме го по време на голямата молитва в петък по обяд. На центъра се запознахме с Илмие Чауш, която е продавачка в магазина. Много приятна и приказлива жена. От нея научихме за селото.
Доскоро е имало голяма безработица, както в повечето помашки села, но сега всички мъже работят по строежите в Пампорово, а жените са в шивашки цехове в Девин. Хората вече живеят добре и мечтаят да изучат децата си. Да, за това мечтаят. Илмие е на моите години и има две дъщери, които искат да учат в Смолян, пък после и на друго място. Защо не!
Странно, но и там хората са същите, както навсякъде, само дето са родени с друга религия. Реално погледнато и ние не сме си избирали нашата, нали? Та, мисълта ми е, че такива обикновени селца също могат да бъдат туристически атракции, стига някой да разбере, че и там живеят добри хора.
От селото има черни пътища до Девин и Борино и могат да станат интересни места за разходка. Само дето местните хич и нямат идея да привлекат с нещо външни хора. Не са стигнали до това. Имат още много грижи по собственото си оцеляване. По тази причина в селото няма хотел, а в петък по обяд нямаше и работещо заведение.
Иначе Грохотно има доста приличен вид. Има нови къщи и добре поддържани стари. Хората опитват да направят живота си по-удобен и лек. Хубаво е, че имат работа. Те са предпочитани работници, защото са честни и много трудолюбиви. Миналото още тежи, но хората гледат напред.
Илмие ни разказа, че може да се намери място за спане, защото хората са отзивчиви. Тя самата може да посреща гости и обича гости. Разказа ни за семейните приятели, християни от Пловдив, с които си гостуват. Сигурна съм, че чистотата в домовете и искрените усмивки на помаците рано или късно ще привлекат туристите. Искрено ще се радваме на напредъка в това село.
Ако някой иска да посети Грохотно, нека ни пише, за да го свържем с Илмие, или направо да и се обади на 0886 665 800. И ние ще се възползваме от гостоприемството и при следващото пътешествие.
Румен и Севда от ТриградВесела, 7 април 2005
Случвало ли ви се е някога да се събудите в пет часа сутринта, в бистро лятно утро от пеене, което се носи като магия от джамията на метри от вашата къща? Не познавам бога, на когото се молят тези хора, но за мен усещането беше като докосване до бог. (Димитър)
Триград, или както го изговарят местните - с ударение на "и", е безспорен хит за наши и чужди туристи. Има големи, хубави хотели, с още по-големи огради. Там можете да поканите партньори или познати, за да им покажете, че можете да си платите сметката, но няма да се чувствате доволни и щастливи пред полупразните чинийки, зад високите огради. Пък - кой знае? Хората са различни.
На мен ми се ще да пиша за приятното прекарване в задушевна обстановка, опознавайки местните хора. Най-доброто място за това е семейното заведение на Румен Александров. Гостите си Румен настанява до голямото огнище, за да са на топло, а местните и роднините веднага отстъпват място.
Разбира се, скоро масата ви ще се напълни с хора, любопитни и искрени в желанието си да опознаят вашия различен свят. Не мислете, че ще досаждат - това зависи от вас!
Струва си да поговорите с братовчеда на съдържателя, който е специалист по чеверметата. Можете да си поръчате най-изтънчените специалитети от агнешко и телешко и ще си облизвате дълго пръстите! Можете дори да се обадите, да поръчате нещо за определена дата и бъдете сигурни - издънки няма да има!
В същото време няма да ви съдерат кожата със сметката. Лятото на 2004 г. двама вечеряхме до преяждане за 10 лева, а чевермето струваше 4,50 лв. за 100 г. За тези хора е въпрос на чест да останете доволен!
Идете в селската кръчма (където за два лева ще пиете три дни), послушайте разговорите и ще се уверите, че никой не хвърля думи на вятъра. Не че на тези хора им е лек животът! Почти всички са безработни и разчитат само на собствените си усилия. Всички са изучили децата си и са им помогнали да намерят прехрана другаде. Още дълго мога да пиша за чистосърдечните помаци и доверието и уважението, което ще получите.
Не можем да забравим леля Севда, която ни предложи стая за нощуване. Вярно - къща голяма, но уютна! И бойлера ни запали добрата жена, и кърпи, сапун и хартия ни даде, че и домашни чехли ни предложи. Поиска пари три пъти по-малко, отколкото щяхме да оставим в луксозния хотел.
Да не мислите обаче, че сутринта ни чакаше да си отидем, за да види дали нещо не липсва (както правим ние, с претенциите за единственост)?! Нищо подобно! Жената ни каза къде в двора да оставим ключа, защото и двамата със съпруга и излизат рано за нивите и си остави цялата къща на нас - двама напълно непознати!
Откакто срещнахме тези обикновени помаци, все се чудя защо си дадохме доброто българско и се прелъгахме да тичаме към Европата? Искаме да имаме скъпи хотели, в които персоналът всеки ден изчислява загубите от недобросъвестни клиенти? Няма по-лесно от това, но вече губим човешкото в себе си!
Веско от МуглаВесела, 7 април 2005
Село Мугла
Селото е малко. Още не е превърнато в атракция за западни туристи. Ще го намерите такова, каквото е било преди 20, а може би и преди 50 години. И в това е очарованието му!
Пътят от Девин се срутил преди 10 години и така си стои, а по пътя от Смолян два дни в седмицата идва автобус, какъвто бяхме виждали само във филми от средата на века. Друго превозно средство трудно ще издържи на дупките. Местните хора се придвижват с коне или мотори. Двете хубави и нови къщи са на Горското стопанство.
Ако питате в БТС дали могат да ви организират нощувка, с готовност ще ви обещаят. Няма да сте очаровани обаче! Туристическата спалня над барчето в селото представлява празна стая с голи легла и прашен под. Подозираме, че е така, защото Мугла не е посещавано място. Туристите се поразглезиха, а в селото няма други атракции освен едното барче и двата магазина за хранителни стоки, в които единствено новодошлите плащат с пари.
Мястото е бедно и хората живеят от помощи, но не са изгубили усмивките си. Та сега ще ви разкажа за интересните неща в това забравено място.
Още на час път преди селото ще чуете, че някой вика от отсрещния хълм. Започвате да мислите какво ли не, защото последните дни често сте срещали гранична полиция. Ние дори мислехме, че полицията ни организира специален ескорт - спираха да говорят с всеки, когото сме заприказвали, но такава им е работата. Оказва се, че един овчар, не виждал човек от доста време, ни кани да пием мляко и да се поразговорим. Такива са и останалите хора в Мугла. Искрено ще ви се радват, сякаш сте светлинката в живота им.
Пред къщата на ВескоВ Мугла срещнахме един човек, който сам беше започнал да прави промените, разчитайки само на себе си. Думата ми е за Веско Терзиев. Няма да разказвам съдбата му. Важното е, че беше един от малкото млади хора в селото, но не си губеше времето в барчето. Не се беше уредил на работа нито като горски, нито като полицай - двете единствени занимания за мъж по тези места, а се бореше сам.
Веско е превърнал къщата си в доста приятно място за почивка. Събрал е много старинни предмети от района и може часове да ви разказва как са живели едно време хората и какви обичаи са имали. Той ще ви покани да преспите в уютни стаи, ще остави на разположение цялата си къща. Можете да се къпете, да готвите, да се топлите. Много приятен събеседник е, но се страхува да не притеснява гостите си.
Няма да поиска пари като за хотел, въпреки че в селото само още една баба дава стаи под наем и прави нелоялна конкуренция с цените. Повярвайте, по-добре е да отидете при Веско.
Веско ни разведе из невероятни места. Отидохме до Казанджи дере. Това е река, която е образувала по протежението си множество вани в скалите. Могат двадесет души да се къпят, без да се виждат един друг! От такава височина се спуска водата! Приказно място! Отидохме до махалата Касъка, в която все още живеят две жени. Веско там стяга своя наследствена къща. Всичко прави сам с помощ от приятели!
Да видите само дърворезбите, които прави
Под табелата на входа на МуглаТабелата в началото на селото е негово творение. С него посетихме стара къща и се доближихме до живота от миналото. Всъщност там хората още си живеят в такива стари каменни къщи, само са ги благоустроили малко.
Веско ще откликне на всяко ваше желание. И мляко за закуска ни взе от съседа си, а човекът беше щастлив, че ще услужи и изобщо не пожела да платим. Там хората са други. Вниманието на непознати за тях е възможност да "сверят часовника си", да обменят мнения, да се уверят накъде върви светът и къде е тяхното място в него.
За съжаление контактите със селото са трудна работа. Телефон има в кметството и здравната служба. Ако искате да предупредите Веско, че ще го посетите, трябва да се обадите на кмета и той ще ви каже кога ще извика Веско, за да говорите. Телефонът е 250, а кмет през 2004 беше Алекси Митев.
Отново в МуглаВесела, 22 август 2006
Джамията в Мугла
Снимка: Димитър, юли 2006
Тази година решихме и отидохме на почивка в Мугла. Натоварихме покъщнината и детето и запалихме колата. Бяхме подготвени за лош път след Смолян, но нямаше нищо подобно. Пътят е бил лош, но непрекъснато се поправя след прииждането на реките. Пътува се съвсем нормално с всякакви коли. За тези, които не вярват, сме снимали "лошите" участъци.
Вярно, че малко трудно направихме връзката с Веско Терзиев, но успяхме. Преди селото два пъти ни спира гранична полиция, за да запишат данните ни. Хората си вършат работата. Бяха много любезни. В селото ни чакаше кметът Алекси Митев, за да ни даде ключ от къщата. Много отзивчив човек. Грижи се за селото и хората си.
За пореден път се удивихме на гостоприемството на хората. Три дни обикаляхме околността. Ходихме до Чаирите, до х. Ледницата, по пътя за Девин. Във всички посоки има разкошни места. Птички, пчелички, чист въздух и планинска вода. Какво повече!
Най-интересни бяха сутрините. Леко се развиделява, отваряме по едно око, ослушаме се, но никакъв шум не се чува отникъде. Няма лай на кучета, нито кукуригане на петли. Селото много бавно се измъква изпод юргана на нощта. За пръв път попадаме на толкова тихо място. Чак към седем часа се чува как хората отиват към оборите при животните.
Още като пристигнахме, се втурнах да търся мляко за Елена, пък и за нас. Не се наложи да търся. Първият човек, когото попитах, много мило обеща да изпрати жена си, за да се разберем. Така се запознахме с Веселина Павлова. Много добра и разговорлива жена. Разбрахме се ние за млякото, а на сутринта - изненада! Чиния палачинки за "Добре дошли"!
Хората имаха дъщеря в София и снаха в Пловдив и много ни се радваха. Пихме най-вкусното и най-мазно краве мляко на света! Не знаехме, че има такова. А кравките - едни дребнички, да се чуди човек! Нашето дете пиеше изненадващи количества от това мляко.
Всеки ден се виждахме с леля Веселина. Тя ни даде рецепти за няколко традиционни манджи и ни заведе на импровизираната изложба на родопски произведения в своята къща. Задаваше се голям празник за селото и беше решила да го почете и вкъщи.
Стана ясно, че тя с готовност приготвя вкусотийки за гости на селото, стига да искат. Ние не знаехме и си носехме храна. Следващия път ще и се обадим предварително, за да опитаме от всичко!
Хората.
Събираха се привечер, когато са привършили работа. Излизаха и сядаха пред къщите си. Залязващото слънце огряваше цялото село. Невероятно! Обикновено по това време ние се прибирахме от разходка и докато разменим по някоя дума с всеки, пак закъснявахме с вечерята на Елена. Много ни се радваха и разказваха за децата си по големите градове. В селото още има хора в трудоспособна възраст, но дори тези, които могат да работят, все още няма къде. Затова няма и млади. Освен дошлите за лятото майки с деца и работещи в Смолян младежи.
За селото
Кметът полага усилия селото да се развива и помага на хората. Почти всички къщи вече имат телефони! Има повече магазини за хранителни стоки, плодове и зеленчуци. Има и още едно барче. Вече не изглежда като забравено място. Е, няма лукс, но нали в това му е чарът!
За времето, което прекарахме в Мугла, видяхме само една детска група да преспива в туристическата спалня и няколко мъже с коне от съседно село. Срещнахме още туристи, но всички отиваха да спят на Чаирските езера. Никой ли не знае какво райско кътче е Мугла? Хората се изтрепват да ходят къде ли не, а после си почиват от почивките.
Тук е мястото да пишем, че в селото вече има и други хора, които могат да приемат гости. Здравка Якимова - 03058 / 224, Сашо Хаджийски - 03058 / 269, Слав Алеков - 03058 / 397, Веселина Павлова - 03058 / 231. Веско Терзиев има мобилен телефон - 0899 614 876, но в селото все още няма обхват.
Къщата на Веско
Посрещна ни познатият уют на стара къща. С удоволствие се наслаждавахме отново на старинните предмети и снимки.
Малко трудно се свиква със стълбите, но те са добра тренировка. Така е във всички такива къщи. Стълбите са вътрешни и за да не се губи полезно пространство, са стръмнички. И тесни!
Празникът
Всяка година селото празнува събор на 2-ри август. Тази година хората са решили да направят празника цяла седмица! Програмата включваше етнографска изложба, концерт на групата за родопски песни при читалището, кулинарна изложба и дегустация на традиционни ястия. Рекламни брошури за селото, специално отпечатани за празника. Очакваха с нетърпение да дойдат гости от Смолян и София, екипи на няколко телевизии. Всички участваха в подготовката на празника.
Посетихме и изложбата на битови предмети, традиционни занаяти и фотографии. Наредена е с много усет за хармония и красота в една от залите на кметството. Това са предмети, създавани с много любов и съвършенство поколения наред. В селото още има жени, които тъкат и плетат. Изработват невероятно красиви терлици и халища. Огромно удоволствие е човек да им се наслаждава!
Надяваме се празникът да е привлякъл вниманието на повече хора.
Бай Стоян от Борино
Снимка: Димитър, юни 2004
За хижа Орфей съм разказвала, но думата сега ми е за хижаря - бай Стоян от с. Борино, за когото ще разкажа с огромно възхищение!
По вечерно време, почти отчаяни от дъжда, който ни вали от сутринта, на пътя ни срещна един москвич. Тъкмо се гласяхме да питаме за хижата и се оказа, че сме попаднали на точния човек! Хижарят подаде ключа през прозореца, даде инструкции за печката на дърва и отпътува някъде.
Появи се по едно време, за да пита къде искаме да спим и от какво имаме нужда. Докато сушахме дрехите, се поразговорихме. По-сърдечен и гостоприемен хижар не сме срещали в Родопи! Показа ни бойлера, дървата и ни остави да спим в стаята с печката.
Разговаряхме за какво ли не! Човекът се успокои, че имаме за ядене, почерпихме се по едно от неговото и по едно от нашето, да сме наравно, и бай Стоян си тръгна за в къщи. Остави ни ключовете от цялата хижа, като ни упълномощи да приемаме туристи.
Така и никой друг не дойде. Явно х. Орфей не е от най-посещаваните места в Родопи през юни. На сутринта оставихме пари на масата, ключа - в една специална дупчица и потеглихме, съпровождани от кучето на хижаря.
Още се чудим и възхищаваме на доверчивостта и добротата на бай Стоян! Да остави цяла хижа на двама непознати, виждали печка на дърва два-три пъти само! Или наистина будим доверие в хората, или такива хора се срещат само в Родопи!
И сме благодарни, че ги има!
