Т.нар. „летописен разказ на поп Методи Драгинов“ е краткото свидетелство за насилственото масово помюсюлманчване на българи в района на Чепино, Западните Родопи, през ХVІІ век, написано от местен свещеник от с. Корова. За пръв път летописът е публикуван на български език във Виена през 1870 г. от Стефан Захариев, писател-патриот, учен, колекционер на ръкописи и журналист, като част от неговото „Географско-историческо-статистическо описание на Татар Пазарджишката каза“ (Захариев 1870). Ст. Захариев завършва ръкописа през 1866 г. и умира скоро след неговото публикуване. В краткото въведение, което е прибавил към летописния разказ, той обяснява, че го е открил прибавен в края на полузапазен молитвеник, написан върху пергамент. Оригиналният молитвеник не се е съхранил. Счита се, че е изчезнал по време на ареста на сина на Стефан Захариев – Христо – в Цариград през 1874 г., макар че очевидно не всички образци от сбирката му са изгубени, тъй като някои от тях по-късно се озовават в колекцията на Руската академия на науките в Санкт Петербург (Тодоров 1984:67). Съдържанието и изложението са прости и ясни. По време на управлението на султан Мехмед IV войските му прекосили Родопите. Ядосан на българите, че не са си платили църковната такса, гръцкият митрополит на Пловдив, Гавриил, докладвал на султана, че те организирали въстание срещу султанската власт. В резултат на това наказателен отряд, оглавен от някой си Мехмед Паша, бил изпратен в чепинските села. Населението било заплашено и впоследствие помохамеданчено, като хрониката е запазила имената на ислямизираните свещеници и на някои местни водачи; имало насилие и многобройни църкви и манастири били унищожени. Цялата операция била извършена между Гергьовден и Успение Богородично, т.е. между месеците май и август. Годината, която се споменава в летописа, е 1600 (година, която историци, анализирали хрониката, коригираха, приемайки, че става дума за времето на Венецианско-османската война от 1660-1669 г. за о-в Крит).
В общите прегледи на българската литературна история тази хроника се счита за важен паметник, един от малкото оригинални текстове от ХVІІ век. Макар още съвременниците на Захариевата публикация (между които видни учени, като Марин Дринов, Константин Иречек, Ромео Чолаков) да отбелязват, че езикът на текста е осъвременен, както и че има фактологически несъответствия, това е приписвано на липсата на професионализъм, особено на необходимата филологическа прецизност от страна на Ст. Захариев. Въпреки това произходът на текста от ХVІІ век не е поставян под съмнение.
По същото време учени забелязват приликите между летописа на поп Методи Драгинов и други две хроники, описващи същите събития. Едната е т.нар. Баткунски летопис, публикуван през 1893 г. Тази хроника е считана за български превод на гръцкия превод на изгубен и недатиран български оригинал, направен няколко десетилетия по-рано от гръцки лекар в Пловдив (Константинов 1898:230-231). Другата хроника е Беловският летопис, който съществува в две версии. Първата е публикувана през 1898 г. и е датирана от нейния издател Начов между средата на ХVІІІ и началото на ХІХ век (Начов 1898:149). Тъй като тази хроника е единствената, чийто оригинал е запазен в БАН, тя е окончателно анализирана и датирана към началото на ХІХ век от Христо Кодов в неговия авторитетен „Опис на славянските ръкописи“ от 1969 г. (Кодов 1969:256-258) Втората версия е публикувана от Петър Мутафчиев, който обяснява, че това е копие на унищожена или изгубена книга на свещеника Георги от Белово, убит по време на Априлското въстание през 1876 г. Оригиналът на копието обаче не е съхранен (Мутафчиев 1973:366-367).
Въпреки че всички учени признават приликите между трите хроники, тяхната генеалогична връзка не е установена убедително. Историкът Петър Петров, който през 1965 г. предлага най-подробния исторически анализ, заключава, че трите хроники се базират на общ източник (Петров 1965) В по-специализирани исторически среди, било в неофициални дискусии или в университетски лекции, летописът на Методи Драгинов, макар и не в самия център на дебатите, получи ярко противоречиви оценки. Докато някои учени го ползват като безспорно доказателство за масови помохамеданчвания и като свидетелство за асимилаторска политика, други отказват да го приемат като достоверен източник и го считат за фалшификат от ХІХ век.
През 1984 г. литературният историк Илия Тодоров публикува статия, която се превърна в най-авторитетната оценка на хрониката. И. Тодоров подложи извора на обстоен езиковедски прочит и внимателно отбеляза, че самият език не може да бъде достатъчно доказателство за или против неговата автентичност. Диалектологичният, ортографичният и ономастичният анализ обаче му позволиха да заключи, че изворът е прекалено отдалечен от езика на документите от ХVІІ век и че той отразява форми и стандарти, типични за ХІХ век. Нещо повече, фактологическият анализ разкри очевидни несъответствия, сред които това, че османската документация ясно посочва селата в района на Чепино като част от вакъф поне от средата на ХVІ чак до ХІХ век, докато летописът ги описва като войнугански села. Освен това И. Тодоров наблегна на очевидните антигръцки чувства, струящи от документа, което също отразява един анахронизъм: църковният конфликт между българи и гърци започва едва през втората половина на ХVІІІ и се разгаря през следващия ХІХ век.
Най-важният принос на Илия Тодоров обаче бе, че критично и исторически съотнесе летописа на поп Методи Драгинов към цялостното творчество на Стефан Захариев. Той пръв успя да докаже, че Захариев е бил запознат с Беловския летопис и че го е споменавал във вестникарска статия от 1860 г. Заключението на Тодоров е, че летописният разказ на поп Методи Драгинов „не е нищо друго освен една литературна обработка, направена от Ст. Захариев върху основата на реално съществуващия Беловски летописен разказ“. Като я сравнява внимателно с двете запазени версии на Беловския летопис, И. Тодоров обобщава, че най-вероятно Ст. Захариев е ползвал изгубен общ предшественик на двете версии (Тодоров 1984:60-62, 77)[1].
Но Илия Тодоров не спира дотук. Той разкрива как Ст. Захариев често е прибягвал до такъв литературен подход. В изданието, където е отпечатал хрониката, той е публикувал също и надпис от мраморна плоча, която намерил в крепост в същия район и за която се предполага, че е от Х век. В този случай очевидно става дума за фалшификат, макар той да е предизвикал няколко археологически експедиции. Най-малко в три други случая и в други свои творби, Ст. Захариев прибягва, по думите на Илия Тодоров, към „литературни мистификации“. Това са документи, компилирани от различни писмени източници или записани на основата на устна традиция и обогатени с факти и изопачения от самия автор, които той представял за копия на изгубени „оригинали“. Както показва анализът на Илия Тодоров, летописният разказ на поп Методи Драгинов е близка литературна версия на автентичния Беловски летопис от ХІХ век.
Мотивите на Стефан Захариев са очевидни. Той работи в период, когато борбата за културно-религиозна еманципация на българите достига критична точка, а самият той активно участва в тази борба. Църковният конфликт с Гръцката патриаршия достига своята кулминация през 60-те години на ХІХ век, като всички интелектуални усилия са съсредоточени да докажат „правото“ на българите на независима църква. Както Патриаршията, така и Високата порта правилно подозират, че самостоятелна църква за българите означава стъпка към независимо национално съществуване. Докато Патриаршията последователно се противопоставя, Портата в крайна сметка подкрепя борбата с надеждата, че ще притъпи растящата радикалност на политическото движение сред българите.
В общоевропейски план споровете около държавнообразувателните процеси през ХІХ век се разгарят около категориите „историческите“ срещу „неисторическите“ нации и историята става един от основните легитимационни аргументи в полза на нацията. През 1860 г. самият Захариев скърби, че „ние нямаме древности, от които да можат да се издирват нашите едновременни дела и да се състави някоя пространна и ясна история за нашето минало битие“. Той приписва това не на липса на такива древности, иначе многобройни, а от една страна, на „народът ни като се намерва още неразвиян в народните ни чувства затова не може да ги оценява“, и от друга страна, на нищетата на учените, които, дори когато се интересуват, не разполагат с нужните средства за тяхното проучване. (Тодоров 1984:64)
Ст. Захариев съвсем не прави изключение в тази своя дейност нито в страната, нито в чужбина. През ХVІІІ и ХІХ век увлеченията по класицизма и романтизма са в своя апогей и произвеждат бележити „мистификации“ и скандални „фалшификати“ практически във всички европейски страни: Франция, Испания, Германия, Шотландия, Италия, Русия и др.[2] В българския случай класическият пример е известната „Веда Словена“, която предпоставя за съществуването на цял славянски пред-Омиров поетичен цикъл. Налице са обаче и редица други произведения от този род (Веркович 1878), (Chodzko 1875), (Арнаудов 1968), (Богданов 1991), (Христов 1997).
В контекста на тази статия е важно да се види какво се постига с деавтентизирането или демистификацията на летописа на поп Методи Драгинов. Очевидно, той не може да се ползва като пример за документ от ХVІІ век, нито като достоверен свидетелски разказ за масово помохамеданчване. Но този факт делегитимира ли го напълно като исторически извор? Ето в такъв контекст трябва да бъдат разбрани разгорещените спорове за класифицирането на този документ: дали да бъде отхвърлен като „примитивна фалшификация“, или да се настоява върху деликатната разлика между „фалшификат“ или „подправяне“ и „литературна мистификация“. Привържениците на второто гледище настояват, че въпреки добавките и явните изопачения, документът действително се базира на редица действителни исторически факти и на по-стар писмен или устен материал (Грозданова, Андреев 1993:146-157)[3]. Проблемът тук, разбира се, е, че всяка една фалшификация се базира на редица действителни исторически факти и колкото тя е по-ефективна и достоверна, толкова е по-близка до историческия факт. От друга страна, онези, които предпочитат думата „фалшификация“, настояват с пуританска ревност тези извори да се отстранят изцяло от репертоара на историческата аргументация (Кил 1998:82)[4]. В края на краищата, струва ми се, че няма дълбока когнитивна разлика между категориите „фалшификация“ и „мистификация“. Съществуват обаче ясни оценъчни различия между автори, които използват едната или другата категория, но това е историографски проблем, на който ще се спра по-долу.
Що се отнася до „хрониката на поп Методи Драгинов“, тя е автентично произведение от ХІХ век, което наред с другото отразява и предава представи за ислямизацията. Това, което е най-съществено, е, че емоционалният център и ударението в този летопис не са върху самото ислямизиране, а върху предателството от страна на гръцкото духовенство. Именно то поражда в края на краищата „литературната мистификация“. Следователно летописът е достоверен исторически извор за историята на идеите, както и за културните и църковни борби през ХІХ век. Докато антигръцката нагласа формира предния план на документа, историята за помохамеданчването служи като фон. Именно тази нейна функция на фон, както и обстоятелството, че е документирана в съхранена автентична хроника от началото на ХІХ век, ни дават правото да считаме, че историята за помохамеданчването представлява достоверна картина на широко споделяни представи сред българското общество през ХVІІІ и ХІХ век. Зад тези представи стоят популярни легенди, които в някои случаи биха могли да се изведат от ХVІІ век. Когато обаче летописът напуска непосредствения си политически актуален контекст – средата на ХІХ век – и влиза в полето на действие на академичната продукция, където националната историография има по-различни политически доминанти, текстът е пренаписан, преинтерпретиран или по-скоро фокусът му е изместен, като фонът е изтеглен на преден план. Това придава на летописа нова позиция и значение.
[1] И. Тодоров също така настоява, че Баткунският летопис е най-ранният и ако оригиналът му бе запазен, щеше да е най-близък до първоначалната версия (писмена или устна) на преработената история.
[2] По тази въпрос съществува богата литература, сред която ще се споменат няколко заглавия: Haywood, Ian. . Rutherford: Fairleigh Dickinson University Press, 1986; Lehmann, Paul. . Leipzig, Berlin: B. G. Teubner, 1927; Stafford, Fiona. . Edinburgh: Edinburgh University Press, 1988; Ланн, Евгений. Литературная мистификация. М., Гос. изд., 1930; Chamber, Edmund Kerchever. . Norwood, Pa: Folcroft Library Editions,1975; Rosenblum, Joseph. . New Castle, Del.: Oak Knoll Press, 2000.
[3] Тази статия съдържа няколко добре обосновани и детайлни критики на конкретни аспекти на анализа на Илия Тодоров (например за вакъфския или войнуганския статут на селата). Авторите считат, че тези критики им дават достатъчно основание да подкрепят автентичността на летописа от ХVІІ в. и да оборят основния извод на И. Тодоров. За съжаление в логическо отношение аргументът им е напълно неиздържан. Той произволно приема, че оборването на няколко доказателствени нишки от логическата постройка на И. Тодоров автоматически валоризира тяхната априорна презумпция за автентичността на документа.
[4] В същия дух Махиел Кил иронично коментира факта, че въпреки разобличаването на хрониката на Методи Драгинов като „фалшификат“ или „мистификация“, с. Корова, смятано за родно място на въображаемия Драгинов, носи името Драгиново от 1966 г., „бележейки паметта на човек, който не е съществувал“ Като оставим настрана възможния политически отзвук, фактът, че „не е съществувал“, сам по себе си не е причина за това да не го споменаваме изобщо. Трябва ли да преименуваме град Атина, защото богинята Атина не е съществувала?
