От същия очерк, който е в началото на темата, съм отделила една част:
Особен интерес представлява например една султанска заповед от 27. II. 1560 г., отправена до кадиите на Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и прилежащия му район. [8] Причината да бъде издаден този документ се крие в обстоятелството, че неупоменато в заповедта лице или група лица измежду неврокопските мюсюлмани или възможно измежду провинциалната османска администрация, водени от религиозен фанатизъм, били отправили оплакване до централната османска власт. Дразнело ги най-напред наличието на християнска култова сграда — черква, в близост до мюсюлманските джамии и месджиди. Още повече, че черквата, намираща се по отколешна традиция „на едно високо място” в Неврокоп, доминирала над тях по местоположението си.
85
Впрочем известна е съдбата на множество български църкви и манастири, разрушени или превърнати в джамии още през първите десетилетия на османското владичество в българските земи. [9] С течение на времето обаче проявите на религиозно-народностна дискриминация от този род очевидно не намалели. Така през. 1560 г., както добре личи от текста на посочената по-горе султанска заповед, под въпрос било поставено понататъшното съществуване и функциониране на оцелялата дотогава църква в Неврокоп. При това случаят далече не представлявал изолирано явление. В това ни убеждава подобна султанска заповед, издадена само няколко месеца по-късно, на 16. VII. 1560 г., отправена по аналогичен повод този път до видинския кадия. [10]
За разлика от неврокопската, въпросната видинска църква била вече веднъж изгоряла по време на пожар, който предвид настроенията на мюсюлманите от Видин, едва ли ще да е бил случаен. Толкова по-силно било възмущението им, когато местните българи съумели да я възстановят и дори да я разширят. И в този случай просителите се аргументирали с обстоятелството, че църквата се оказала в близост до джамията, построена в града от Михалоглу Мехмед бей. [11]
И в двата случая се твърди, че като се събирали често около черквите — съответно във Видин и Неврокоп, християните смущавали и безпокоели с поведението си „правоверните”. Докато християните от Видин били обвинявани от авторите на жалбата, че „пиели вино и се карали”, на българите в Неврокоп се вменявал друг един грях — в петъчните и другите дни те лазарували.
Не може да не направи най-напред впечатление употребата в официален османотурски документ на оригиналното българско название на обичая. Сам по себе си този факт свидетелствува за широкото и повсеместно разпространение на лазаруването сред българското население и за твърдото поддържане на този обичай, конкретно в Неврокоп и Неврокопско, в условията на османското владичество. Освен това със своята зрелищност и присъщата му (като на пролетен обичай) ведрост на настроението лазаруването е впечатлявало околните, привличало е вниманието на свои и
86
чужди, за да може и названието му да се запомни, да придобие, така да се каже, своего рода гражданственост.
Най-после, навлизането на термина „лазаруване” в официалната османотурска лексика посредством говоримия език, поне специално в Неврокоп, ще да е било улеснено от още едно обстоятелство. Именно в интервала 1530—1569 г. в Неврокоп се наблюдава необикновено интензивно увеличаване на мюсюлманския елемент за сметка на християнския. Така например, ако през 1530 г. това съотношение било 495 християнски домакинства срещу 326 мюсюлмански, по данни от 1569 г., то било в значителна степен изменено — 289 християнски и 453 мюсюлмански домакинства. [12] Следователно голяма част от местните мюсюлмани през 60-те години на XVI в. били българи, наскоро приели по една или друга причина исляма и именно българският бил за тях роден език. И още по-понятен при това положение е страхът на османските властници, че старите български обичаи и обреди биха могли да смутят довчерашните християни и да отвлекат вниманието им от молитвите към аллах.
Същевременно анализът на текста на султанската заповед и начинът на употреба на термина „лазаруване” в нея навежда на мисълта, че той в случая се използува по-скоро като сборно, отколкото като конкретно понятие. С други думи под лазаруване в документа се подразбира не точно самият пролетен момински обичай, а всички подобни обичаи на българите в Неврокоп, свързани с песенно изпълнение, танци и народни игри. Така султанската заповед преповтаря твърденията на просителите от Неврокоп, които определено създават впечатлението, че около въпросната черква се лазарувало многократно през годината, едва ли не през всички празнични за мюсюлманите петъчни дни, а и през другите дни на седмицата.
Разбира се, възможно е авторите на жалбата съзнателно да преувеличават, за да подчертаят още по-силно несъвместимото според тях съжителство на църквата с близките до нея мюсюлмански култови сгради. И въпреки това, както е известно, по традиция лазаруването се извършва през ранна пролет, в т. нар. Лазарова събота, една седмица преди Великден и в навече-
87
рието на Цветница. [13] Султанската заповед е издадена на 27. II., следователно жалбата, в отговор на която е изпратена, едва ли ще да е била отправена от Неврокоп за столицата Истанбул по-късно от месец-два преди това. Оттук се създава впечатлението, че представителите на местната османска администрация в Неврокоп или пък други някои предполагаеми автори на жалбата са били раздразнени по-скоро от поредицата зимни празници на неврокопските българи християни в интервала между края на декември и края на януари. [14]
Коментар заслужава още една немаловажна подробност в текста на султанската заповед до неврокопския и другите кадии от 27. II. 1560 г. В нея се подчертава, че лазаруват „живущите в черквата неверници”. Това изрично указание допуска мисълта, че е възможно фактически да става въпрос не за църква или поне не само за църква, а за някаква християнска обител, може би дори за манастир. Още повече, че по-нататък се споменава за християни, живущи не само в неврокопската, но и в останалите подобни й църкви в околността. Едни целенасочени по-нататъшни проучвания на място в Неврокоп биха позволили вероятно да бъде идентифицирана въпросната християнска култова сграда или комплекс от сгради.
Оплакването до централната османска власт и последвалата султанска заповед до неврокопския и други някои кадии щели да имат сериозни последици не само за българите от града и казата, но и за българите от съседните кази. То послужило като удобен предлог да бъде наредено на кадиите да проучат дали в Неврокопския край и съседните му кази има други подобни черкви, живеят ли в тях „неверници” и какъв е броят им. В случай, че поведението им противоречи на шериатските норми следвало дейността им да се забрани. А то едва ли щяло да се стори на кадиите и останалите османски провинциални власти по-благопристойно от това на неврокопските християни, които си позволявали да лазаруват.
В такъв смисъл би могло да се твърди, че султанската заповед от 27. II. 1560 г. до кадиите на Неврокоп и околността фактически поставяла началото на поредна акция (или поне засилен натиск) срещу зава-
88
реното българско население в Родопската област и по-конкретно в долината на Места. [15] Тези целенасочени действия следвало да атакуват преди всичко християнската религия и българските народни обичаи и традиции, които най-вече поддържали народностното съзнание на българите в условията на чуждото робство.
Впрочем 1560 г. по всичко изглежда била особено тежка за българския народ във всяко едно отношение. Като отчаян вопъл звучи една макар и кратка приписка, оставена ни от неизвестна ръка върху апокрифен сборник от XV-XVI в.: „В лето 7068 ( = 1560 г.). Сие (това) лето беше суша велика не роди се... Беше неволя и зло велико от турците.” [16]
Така или иначе, и през последните десетилетия на XVI в. двете патриаршии — Цариградската и Охридската, продължавали да функционират под привидната закрила на султана. Били избирани и сменявани патриарси и митрополити, събирали се църковни данъци и такси за кръщене и венчило, за смърт и опело. За такова едно ръкополагане на митрополит в намиращия се близо до Неврокоп Мелник съобщава например, макар и съвсем бегло, Стефан Герлах: „На 2 (юни 1578 г. — б. а.) проповедникът в патриархалната черква Методий бе благословен от патриарха за митрополит в Мелник, един град, намиращ се недалеч от Солун. Ръкополагането и самата церемония не можахме да вилим, понеже ни беше казано твърде късно...” [17]
И макар, както видяхме по-преди, за едни митрополитски или патриаршески жезъл понякога да се хвърляло като рушвет цяло състояние, това били постове, от които освен власт и облаги можело да се очакват и твърде много неприятности, че и нещо повече. Ето какво ни съобщава например една приписка върху Пролог от втората половина на XVI в. по повод нерадостната участ на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г.: „В лето 7106 (= 1598 г.) месеца мая 28 ден (на) архиепископа Охридски кир Варлаам турците му отсякоха главата в града Велес. (Турците са тези), които сътвориха вечна мъка, а нему вечна памет.” [18]
Тачел народът своите мъченици за род и вяра, но все пак малка утеха можела да даде на страдащите тази християнска максима и никаква защита не предлагала нито тя, нито молитвите, срещу насилията и
89
злочинствата. Наред със засилената през последните десетилетия на XVI в. религиозно-народностна дискриминация в Дупнишко, Неврокопско, както и навсякъде в българските земи, продължавали да се подвизават, почти необезпокоявани от властите и недосегаеми за султанските заповеди и разпоредби, различни разбойнически дружини.
Една такава разбойническа шайка образували по данни от 1581 г. например някой си Хаджи Перване и трима Мехмедовци, единият от които от Неврокоп. Благодатен район за действие те намерили очевидно най-вече в обширната област между Неврокоп и Солун, поради което именно до кадиите на тези два града била изпратена и поредната султанска заповед да бъдат незабавно издирени разбойниците, ограбили напоследък от населението 200 000 акчета и друго имущество. [19]
Ако разсъждаваме като някои тук, може да стигнем до извода, че българите християни са измирали по-интензивно от българите мюсюлмани и не са раждали достатъчно, за да компенсират голямата смъртност, точно обратното се е случвало при мюсюлманите-висока раждаемост и ниска смъртност, като по този начин са преобърнали бройката и тя все по-голяма ставала в годините. Ето обяснение поради , което никой не може да твърди,че мюсюлманите са бивши християни, приели исляма. Те са си мюсюлмани и такива ги заварват турците , няма ислямизиране. Шегувам се, но нали всеки си тълкува както му харесва.
