Author Topic: Пази, боже, сляпо да прогледа  (Read 14049 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline Rahmie

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 1981
  • Gender: Female
Пази, боже, сляпо да прогледа
« on: November 21, 2009, 17:44 »
Пази, боже, сляпо да прогледа

Пази, боже, сляпо да прогледа

Алеко Константинов - писател с будна гражданска и човешка съвест, се противопоставя на грубата действителност след Освобождението. Авторът с болка осмива новите герои на деня, устремени към пари, власт и слава.
В публикувания през 1894 г. разказ „Пази, боже, сляпо да прогледа” творецът разобличава един от „героите” на новото време - самозабравилия се, възгордял се от главоломното си издигане главен герой -Христофор Белокровский.
В литературната творба, написана като биография на преуспяващ българин, се открояват няколко основни епизода: съдбоносната среща между детето Ристу и консула, преживяванията на дядо Петко на път към Цариград и жадуваната, но тъжна среща със сина му.

Още от самото начало на разказа Алеко представя интригуващо живота на своите герои. Случайността се намесва в съдбата на Петко Белокръвчанина и неговия син Христо, за да ги раздели и разкъса кръвната родова връзка помежду им. Минават години. Животът на Алековите герои протича по твърде различен начин. Синът, поел пътя към върховете на висшето общество, служи в едно чуждестранно агентство в Цариград. Бащата, притиснат от неволите на бедността, „пори с ралото гърдите на майка България”. Различните светове, в които живеят баща и син, не само ги разделят, но и отчуждават. Студена, далечна и чужда на роден дом и близки е душата на „негово високоблагородие Христофор Белокровский”. Какъв е произходът на този отроден българин и откъде е поел своя път? На тези въпроси Алеко отговаря на читателя, като рисува живо и образно, с помощта на иронията, картината на селския бит, издаваща социалната и духовна бедност на героите. Използваните художествени средства на карикатурата и гротеската засилват естетическите внушения на автора за грозния, потискащ живот на тези хора. Мизерията и мръсотията трайно присъстват в живота им. Именно тази обстановка е художествен фон, на който е представен главният герой -бъдещият многоуважаван Христофор Белокровский. Малкият Ристу по нищо не се отличава от другите селски деца. И той е като тях „сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище”. Когато накрая то успява да „ налепи „по себе си „ всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато”, майката най-после решава да го изкъпе, но едва след петата вода то възвръща човешкия си образ. Непознатото селско момченце, с бяла ризка, с черни живи очи и бяло лице, променено до неузнаваемост, внезапно се появява пред консула, случайно минаващ през селото. Това здраво и хубаво дете иска „пет пари” от непознатия, но явно важен чичко, като засрамено свежда глава. Всъщност то е подучено от майка си, която го принуждава да проси и да изтърпи унижението.
  Алеко използва художественото противопоставяне на цветовете. Контрастът, който изгражда, е черно-бял. Черно е блатото; черен, тъмен, мрачен и безперспективен е животът на бедния, отруден и измъчен българин. Черни са мъката и скръбта. След къпането на детето настъпва неочаквана промяна. Ристу се отърсва от полепналата по него мръсотия. Пред него се открива ново начало благодарение на една щастлива случайност, на едно благоприятно обстоятелство - минаването на консула през селото, когато „...за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко”.
Бялото е символ не само на новото начало, а и на светлината, добротата. Въпреки немотията, селската душа все още пази своята чистота и доброта. Тези хора са способни на дълбока и трайна привързаност към децата си. Родителите на малкия Ристу долавят милосърдие в думите на консула и загрижени за образованието на детето си, с мъка се разделят с него. Обещаващо е бъдещето за сина на Петко Белокръвчанина. Бащата се радва, изпълнен е с надежда, макар и сърцето му да скърби от раздялата със сина. Последвалите събития допълват тъмните тонове в общата картина на човешките емоционални преживявания. Контрастът черно - бяло насочва читателя към фаталния неочакван обрат във взаимоотношенията между баща и син.

Консулът е последователен и изпълнява даденото обещание - подкрепя малкия Ристу и се старае детето да не страда от липсата на родителите си и родното село. Но не той и неговата трогателна загриженост са причина черните сили на мрака да завладеят душата на Христофор. Отдаден на образованието, Христо постепенно се откъсва от своя корен, отчуждава се от най-близките си. Пет години той учи в българско училище и въпреки силния стремеж на консула да не бъдат изтръгнати корените на родното от душата на момчето, това неминуемо се случва. Благородните пориви на неговия благодетел са пренебрегнати, неуспех претърпява искреното му желание да не бъде прекъсната и връзката с родителите. Дългите и подробни писма, изпращани от Христо с подпис: „Ваш покорен син”, отстъпват място на кратки, делови и безчувствени писания, подписани: „баш-Ар. Белокровский”. Родителите не могат да повярват, че тяхното чедо ще спре да им пише, да ги търси и да се интересува от тях. Гневът на Алеко е справедлив. Най-точен израз на авторовото негодувание е народната поговорка: „Пази, боже, сляпо да прогледа!”, която е и заглавие на разказа. Алеко пояснява: „Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца-простак”

Алеко не би могъл да се примири с факта, че образованието, което открива светли хоризонти пред човека и духовно го обогатява, влияе по този пагубен начин на Христо. Той се оказва прогледнал слепец, отказал се завинаги от своите родители, забравил произхода си. Чистата душа на писателя негодува срещу стореното зло и ни напомня, че никога не би трябвало да пренебрегваме своя род и най-близките си хора на този свят - родителите. По-голямо нравствено престъпление от родовото отчуждение няма. Да се отречеш от рода си, означава завинаги да се обезличиш и да загубиш себе си.
Христо Белокровский забравя не само своите родители, не само тези, които са го отгледали, но и своя благодетел-този, който му е помогнал да се издигне и да се потопи „ в кипящото море на шумното, гостоприемно общество и сам да повярва, че е аристократ".
Дядо Петко научава, че синът му е в Цариград, „барабар с консула". Решава да продаде и последната си нивица, за да поеме дългия път към големия, непознат град, но да намери сина си. Сърцето на простия селянин - бащата, не ще престане да бие тревожно, защото не би могъл да понесе мъката от раздялата с чедото си, което обича безпределно и на което така силно вярва. Как би могъл да предположи, че чедото му се е отредило и не би искало да познава най-скъпите за него хора-майка и баща.

Тръгва пеш дядо Петко, защото „не може да плати за железница”. Той забравя умората и поема по прашните пътища към Цариград, воден от любов и вяра. Всичко ще понесе, но ще стигне, прехвърляйки щастливите спомени от детството на своя Ристу, когато е бил близо до тях. В кратките минути на отдих, в съня си старецът вижда Христо „с жълти копчета” или „по ризица, зацапаничко, и на кълчищната риза жълти копчета... и тези копчета светят, бляскат..., смеят се, всичките копчета се смеят... не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци... много, много звънци... облаци прах и в праха звънци, звънци... и дядо тича подир звънците..., спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънчат и да се смеят...’

Кратката дрямка е предвестник на неочакваното напрегнато протичане на срещата между баща и син. Объркване и смут настъпват в душата на стареца. Неговото щастие ще бъде помрачено, то е отнето още в мига, когато Христо е напуснал бащиния си дом. Необясними за бащата са раздиращите го душевни тревоги. Звънът на копчетата предвещава неочакван обрат, има нещо злокобно в „смеха” им - той звучи като подигравка към стария човек. Бащата преодолява трудностите и нищо не е в състояние да го отклони от уморителния път, да го разколебае. Още миг и ще се изправи пред своята гордост. Сърдечното посрещане от непознатите обнадеждава дядо Петко. Радостните му сълзи се отприщват, когато предусеща предстоящото неземно щастие - отново да е близко до своето чедо. В следващия миг краката му се подкосяват и той изживява най-голямото унижение през своя живот, изпълнен с труд и бедност, но достоен и честен. Бащата е отхвърлен най-безцеремонно от високопоставения господин Христо Белокровский, който е възмутен, че приемат и водят в кабинета му „такива”. Дядо Петко е сразен. Той не може да повярва, че е отпратен и изпъден от сина си, който му хвърля „една шепа пари”. Как биха могли парите да го успокоят, да направят живота му по-лек и радостен? За пари ли е дошъл старият баща? Каква стойност има някаква си „шепа пари”! Тази „шепа пари” символизира загубеното човешко достойнство, опустялата, обедняла душа на един син, който няма да се докосне до светлите и възвишени чувства. Гняв и болка изпълват заключителните думи на автора, синтезирани в народната мъдрост: „Пази, боже, сляпо да прогледа!”. Сподавеният вопъл на прегърбения, бледен и треперещ дядо Петко: „Христо!... Чедо!...”, отеква в съзнанието ни и ние се чувстваме обидени, засегнати от пошлостта и грубостта, от човешката низост. За дядо Петко животът е обезсмислен. Той ще страда безутешно за загубените духовни ценности, но не ще изневери на своята нравственост. А Христо ще продължава да живее в света на мрака и на злото. И кой друг, ако не баща му би се молил да бъде опростен непростимият грях на сина му, забравил своите родители.
Затръшнатата врата от Христо в края на разказа се затваря завинаги не пред съсипания баща, а пред жестокосърдечния, самозабравил се син. Той никога няма да познае доброто, остава с парите си, но без човешка обич и уважение. Това е и неговата вечна присъда, защото е сторил непоправим грях, за който говори и заглавието на разказа „Пази, боже, сляпо да прогледа” на Алеко Константинов.