Когато кажеш някому, че отиваш да гледаш български филм на кино, той обикновено се усмихва снизходително и подигравателно. Хората са предубедени към българското кино. И не е като да нямат право…
Масовото американско кино залага на взривна ефектност и визуализация. Българското – на изострен и болезнен реализъм. Нашите се оправдават с липсата на средства, но истината е, че е до начин на мислене. Оттам нататък всичко тръгва надолу. И гледаме младите автори и младите актьори в „новите“ филми как мислят назадничаво и дъвчат едно и също – социализъм, постсоциализъм, грубоват битовизъм и всичко това пречупено през призмата на реализма. Реализъм, пресъздаден главно чрез мръсотия и мизерия – за да е по-реално, нали. Толкова реален реализъм, че накрая става направо нереално. И българската реч започва да звучи неестествено, абсурдно…
Но няма да се правя на Голямото добро утро на българското кино и култура. Казах всичко това, за да онагледя най-добре какво „Източни пиеси“ не е. Реализмът си е все още тук, но е перфектен – не е преекспониран и натрапчив. Без да е нещо гениално като замисъл или реализация, филмът се гледа леко и изобщо не дразни. Ей това е – не дразни! Не отегчава, не се превзема, не помпозничи. И се оказва, че това е напълно достатъчно, за да му се насладиш. Толкова просто и същевременно толкова ефективно.
„Източни пиеси“ е игралният дебют на режисьора Камен Калев. Правен без много пари, но с огромно желание. Може да ти звучи като клише, но не е. Клишето е друго: да правиш филм с много пари и за много пари, но с малко ентусиазъм и идея. Очевидно нискобюджетен и в редки моменти дори със съмнението за аматьорски. Заснет със спорно операторско майсторство и монтиран на лаптоп. Без специални декори и стайлинг, действието се развива „някъде наоколо“. Част от актьорите играят себе си и никой друг, а някои дори не са професионални актьори. Включително и централната фигура в лицето на Христо Христов, на когото обаче му личи, че си е артист по призвание. Някои от персонажите са култови и събирателни образи за обществото ни и направо те изпълват с кеф, въпреки че по същество са тъжни, патетични, самотни. Такъв е и животът, който „пиесите“ показват. Искрен и истински, макар и да звучи изтъркано – филмът е себе си. Реализъм без изхвърляния, без самоцелна вулгарност и изроден натурализъм.
Историята е опростена и минималистична, но буди съпричастност и съпреживяване. Разплита се под формата на нещо като подтекст, без поднасяне „наготово“ и не толкова директно. Любовта е застъпена по приятно естествен и спонтанен начин. Драмата е силна, преминаваща през кадри и музика, за да завърши извън самата лента, привнесена отвън. По сайтовете на кината (например) и на разни други места се върти едно резюме, което се опитва да ни откаже от филма, разказвайки дословно значителна част от сюжета и то с фрапантни грешки (“неможе“, „зближават“ и прочие). Не го чети за нищо на света!
Няма как да подмина саундтрака, кулминацията на който е парче на „Насекомикс“, можещо да бъде официален химн на… всъщност, то не става дума само за тях.
тънки змии с пръст набождам
и се давя в кладенци
дяволите са набожни
и въртят на пръст души
(…)
инжектирай инжектирай инжектирай
инжектирай ме с любов
инжектирай инжектирай инжектирай
ми любов
Периодично се появява някой филм, промотиран като Първият Голям от намсиколко време насам и претендиращ да е хванал Господ за шлифера. То не бяха „Мила от Марс“, „Шивачки“, „Бунтът на Ел“, „Дзифт“… Спомням си как гледах „Мила от Марс“ на кино. В началото на лентата се завъртяха едни надписи, гордо изреждащи всички успехи и отличия на филма от фестивали. След цялата психологическа пропаганда, целяща да ни внуши колко яко нещо ще гледаме, последва и самият филм – тъп и с кофти образ. Много се надявам да не видя подобно нещо и в „Източни пиеси“, който вече започна да печели своите награди, най-значимите сред които са тези от кинофестивала в Токио.
Мисията на киното очевидно не е поучителна и нравствена, камо ли пък превъзпитателна. Това ще го констатираш едва след края. „Източни пиеси“ ще те въвлече не само с историята във филма, но и със собствената си история зад кадър. С финалните надписи се прокрадва нова „драма“, гъделичкаща сетивата на зрителя, и караща го да иска да задоволи своето любопитство и да сглоби цялостната картина. А тя е колкото красива, толкова и тъжна.
http://www.cinefish.bg/Iztochni-piesi-Klip-trailer5302.htmlhttp://www.cinefish.bg/Iztochni-piesi-Treylar-trailer5987.htmlhttp://goodnews.actualno.com/news_241857.html
