Павликяните са българи-католици, които днес живеят в Пловдивско и Свищовско. В П л о в д и в с к о павликянски са селата Жѝтница (Хамбарлѝи), Дуванлѝи, Калояново (Селджѝково), Секѝрово (Балтаджѝ), Генерàл Николàево (Калъчлѝ), Белозèм (Герèн), Миромѝр (Давуджòво), a в С в и щ о в с к о — Орèш, Бèлене, Тръ̀нчовица и др. Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори. Едните са минали през Троянския проход към Ловеч и към Дунав, като част от тях са отишли чак до Банат, a други са се заселили около Пловдив.
Говорът на павликяните спада към родопските говори и представя по-стара фаза в техния развой, т. е. той пази някои архаични черти. Поради обособения и затворен живот, особено в миналото, в говора им са се развили и някои вторични отличителни черти.
В павликянския говор вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение се изговаря ерова гласна ъ, a без ударение — слабо редуцирано a (ạ), както в хвойненския говор: път, ръ̀ка—рạчѝца, кọсъ̀, вạрвъ̀т; дъш—дạждъ̀т; гл’ъ̀дạм, м’ъ̀сọ; л’ъ̀снọ .
Вместо стб. ѣ се изговаря едно немного широко е, което в последно време минава в обикновено е, както това става и в чепинския говор: бèл, бèх, гулèм, бèли, врèме, дèца, недèле.
Павликянският говор има и следните по-важни особености:
1. Преход на е и o под ударение в и и у: тѝбе (тебе), нѝго, дѝсет, взѝл (взел), жѝна, вѝчер, сѝло, рит (ред), вѝсел, нѝма (няма); стул (стол), нус, гул (гол), муй (мой), ул (вол), густ (гост), нуш (нощ). Проф. Л. Милетич обяснява прехода на гласните е и о под ударение в и и у със стария квантитет. Ударените гласни в затворени срички били дълги и тая дължина е довела до прехода на е в и и на o в у. По-правдоподобно е обаче тоя преход да се разглежда като дифтонгизиране на гласните е и о в затворени срички, т. е. при прехода е > и да има един междинен етап с дифтонг еи͡, a при прехода o > у — един междинен етап с дифтонг оу͡. Дифтонгизирането на гласните е и o под ударение се среща в доста родопски говори. Подобно явление се среща и в някои славянски езици, като чешки, украински и пр.
2. Следи от ы и случаи на преход на и под ударение в ы или ъ: вы̀ка, вы̀но, еды̀н, ры̀за; сы̀рне, съ̀нọве, ọбъ̀чай, гọдъ̀на, жъ̀тọ, да попъ̀тạме (попитаме).
3. Преход на неударено и в ъ: гòдън (годик), шърòкọ, бọгàтъ (богати). Тая редукция се среща и в широколъшкия говор.
4. Сравнително взето, по-твърда съгласна система, отколкото в останалите родопски говори и твърди съгласни в глаголните окончания за 1 л. ед. число и 3 л. мн. число: кòсъ, нòсъ, вървъ̀, мòлът, платъ̀т. Съгласните т, д остават твърди пред предните гласни е, и. По тая си черта павликянският говор прилича на западните български говори.
5. Преход на съгласната х пред съгласна или в края на думата в й: нѝйно, тèйно, стрàй (страх), смèй, умѝрай, a в началото на думата пред гласна във в: вѝтро (хитро).
6. Местоименна форма за 3 л. среден род и вместо го: йà унỳạ мòмчê — дуведы̀ и тỳк. Тя се среща и в шуменския говор.
7. Само една членна форма, и то -ът, -та, -то, -те: мòмъкът, момàта, мòмчето, момцѝте.
