1
Правила на форума / Re: Правила на форума
« Last post by Тоска on December 23, 2024, 13:39 »tets
News:
Recent Posts
2
Foto-galeri / Re: Yelken mevkii - Phokaia / snimkite ot phokaia
« Last post by Тоска on December 15, 2024, 12:21 »test
3
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on April 12, 2023, 18:26 »Здравейте приятели!Днес е един от най-щастливите ми дни в живота! Защото върху бели листа се роди поредният ми роман БЛИЗКО ДО БОГА ( Убиецът на пеперуди!) и в такъв вид ще има възможността да достигне до вашите огнища. Искрено ще се надявам ония от вас, които ценят творчеството ми да се сдобият с нея. От тази трибуна също така искам да благодаря на издателя Dimço Djigovski за положеният труд и внимание! И напомня, че онези от вас които се интересуват от книгата ми, трябва да се обърнат към него на тел. 0 898 406 486 Също така и към книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202…За страната ще могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. Пощи. А за чужбина - с бълг. пощи.С уважение.
4
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on February 25, 2023, 10:13 »Песента на живота Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно. Eurochicago.com 2022-11-24 1 min read 
Разказ от Ибрахим Бялев
– Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.
Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.
– Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.
След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.
– Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.
– Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.
На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.
Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:
– Хайде. Хайде да влиза следващият.
И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.
– Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.
– Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.
– Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.
– Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.
Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.
Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:
– У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.
Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.– Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.
Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.
– Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.
След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.
– Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.
– Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.
На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.
Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:
– Хайде. Хайде да влиза следващият.
И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.
– Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.
– Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.
– Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.
– Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.
Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.
Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:
– У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.
Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.
5
Помашки песни / Re: Avtentichni narodni pesni ot s.Draginovo, Velingradsko
« Last post by aalexievv on November 27, 2022, 12:52 »Eto 20 avtentichni narodni pesni i melodii ot selo Draginovo /Kororva/, obshtina Velingrad
http://rapidshare.com/files/105060639/pomashki_2.rar.html
Здравей! Ако е възможно би ли качил отново песните?
6
Oбяви / DOBRE DOSHLI
« Last post by Тоска on February 03, 2022, 10:22 »DOBRE DOSHLI UVAJAMI FORUMCI I GOSTI.
7
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on January 05, 2022, 19:12 » БЛИЗКО ДО БОГА
(Убиецът на пеперуди)
Роман
(Убиецът на пеперуди)
Роман
8
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on September 05, 2021, 14:00 »Здравейте приятели! Искам да напомня на ония, които имат интерес към книгите ми, че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202…
Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.
С уважение.
Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.
С уважение.
9
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on September 05, 2021, 13:58 »УРОК
Къщата ни беше построена от моят пра-пра бучу /дядо/. Снагата й беше двуетажна и изградена от здрав сив гранит. В нея бе помислено за всичко и за всеки. И най-вече за гостите и за идното поколение. За тях стаите бяха обширни и с големи прозорци, от които се виждаше не само планината, а и цялата долина. В нея до най-големи подробности се бе помислело и за дивите и питомните животни. За питомните бяха построени хранилки, които всекидневно се пълниха с нужната храна за да просъществуват и през лято и през зима. За дивите пък се бяха засели овошки, които не се беряха и се оставяха на тях, за да пребъдат през лютата зима.
И ето че през една такава люта зима, в която всичко беше чисто и пъстро, бучу ми ме привика да седна до него до камината, на която винаги нещо вкусно се готвеше. Докато с жезълът разриваше ярката жар сякаш на себе си проговори: - Ела сине. Хайде ела. Седни до мене и ми кажи какво научи за живота? На тази покана нямаше как да откажа, защото в тях намирах маята, изворът на живота. Затова смирено седнах до него и загледан в сините му като езера очи, се опитах да бъда, ако не умен, поне порасъл или пък, че си бях научил урока.
- Живота е имане бучо! Колкото повече е имането, толкова повече е приятен за живеене. Живота е път бучо! Щастливи са ония, които крачат по него – но още в първото ми изречение, дядо ми сви вежди и се подготви и този път така да ми предаде урока му, че да го запомня за цял живот – а твоята философия каква е за живота бучо? Но той не бързаше да ми го предаде. Защото в момента мислеше, че все още не съм пораснал за него или все още не съм готов за него.
- Знаеш ли сине, че единственото живо същество на този свят, е човека, което знае, че един ден ще умре. Но въпреки това се прави, че не го знае и живее така, че никога няма да умре. Ето виждаш ли гробището пред нас – и с ръка показа възвишението над селото, което цялото се белееше в бял мрамор – под всички тези бели мрамори лежат подобни хора. Повечето хора предпочитат да живеят като трева сине. Да, да, като трева. Никне, цъфти и умира. Само една малка част от тях живеят като човеци.
- И кои са те бучо? Аз искам да съм като тях, а не като трева.
- Хайде сега ми кажи, преди сто години кой е бил най-богатият човек в страната ни?
- Незнам буче. Незнам.
- А кой е написал химна сине? Знаеш ли?
- Знам буче! Знам! Химна ни е написан от Цветан Радославов през 1885 г. който текст пише докато пътува за фронта на Сръбско-българската война.
- Видя ли сине? Този човек е знаел защо живее и защо да умре и докато е пътувал към смъртта си, е сътворил нещо свещено. Или с други думи, не е живял напразно.
- А кои хора живеят напразно буче?
- Ония дето си мислят, че след смъртта им света и живота ще свършат и нищо не оставят за поколенията си. Ти не бъди от тях сине и нещо за Родината и поколението след себе си остави. Всеки от този свят един ден си отива сине. Но някои си отиват като соколи, други като охлюви.
Автор Ибрахим Бялев
Къщата ни беше построена от моят пра-пра бучу /дядо/. Снагата й беше двуетажна и изградена от здрав сив гранит. В нея бе помислено за всичко и за всеки. И най-вече за гостите и за идното поколение. За тях стаите бяха обширни и с големи прозорци, от които се виждаше не само планината, а и цялата долина. В нея до най-големи подробности се бе помислело и за дивите и питомните животни. За питомните бяха построени хранилки, които всекидневно се пълниха с нужната храна за да просъществуват и през лято и през зима. За дивите пък се бяха засели овошки, които не се беряха и се оставяха на тях, за да пребъдат през лютата зима.
И ето че през една такава люта зима, в която всичко беше чисто и пъстро, бучу ми ме привика да седна до него до камината, на която винаги нещо вкусно се готвеше. Докато с жезълът разриваше ярката жар сякаш на себе си проговори: - Ела сине. Хайде ела. Седни до мене и ми кажи какво научи за живота? На тази покана нямаше как да откажа, защото в тях намирах маята, изворът на живота. Затова смирено седнах до него и загледан в сините му като езера очи, се опитах да бъда, ако не умен, поне порасъл или пък, че си бях научил урока.
- Живота е имане бучо! Колкото повече е имането, толкова повече е приятен за живеене. Живота е път бучо! Щастливи са ония, които крачат по него – но още в първото ми изречение, дядо ми сви вежди и се подготви и този път така да ми предаде урока му, че да го запомня за цял живот – а твоята философия каква е за живота бучо? Но той не бързаше да ми го предаде. Защото в момента мислеше, че все още не съм пораснал за него или все още не съм готов за него.
- Знаеш ли сине, че единственото живо същество на този свят, е човека, което знае, че един ден ще умре. Но въпреки това се прави, че не го знае и живее така, че никога няма да умре. Ето виждаш ли гробището пред нас – и с ръка показа възвишението над селото, което цялото се белееше в бял мрамор – под всички тези бели мрамори лежат подобни хора. Повечето хора предпочитат да живеят като трева сине. Да, да, като трева. Никне, цъфти и умира. Само една малка част от тях живеят като човеци.
- И кои са те бучо? Аз искам да съм като тях, а не като трева.
- Хайде сега ми кажи, преди сто години кой е бил най-богатият човек в страната ни?
- Незнам буче. Незнам.
- А кой е написал химна сине? Знаеш ли?
- Знам буче! Знам! Химна ни е написан от Цветан Радославов през 1885 г. който текст пише докато пътува за фронта на Сръбско-българската война.
- Видя ли сине? Този човек е знаел защо живее и защо да умре и докато е пътувал към смъртта си, е сътворил нещо свещено. Или с други думи, не е живял напразно.
- А кои хора живеят напразно буче?
- Ония дето си мислят, че след смъртта им света и живота ще свършат и нищо не оставят за поколенията си. Ти не бъди от тях сине и нещо за Родината и поколението след себе си остави. Всеки от този свят един ден си отива сине. Но някои си отиват като соколи, други като охлюви.
Автор Ибрахим Бялев
10
Фолклор / Re: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!
« Last post by ibrahim65 on August 08, 2021, 10:51 »Здравейте приятели!
Наскоро излезе и третата ми книга роман „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА“ и на ония от вас които имат интерес към книгите ми, искам да им посоча че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202… Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.
С уважение.
Наскоро излезе и третата ми книга роман „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА“ и на ония от вас които имат интерес към книгите ми, искам да им посоча че могат да си ги поръчват от книжарница Български книжици, на адрес гр. София, ул. Аксаков 10. http://knigabg.com/index.php?page=author&id=22202… Също така и от издателя Димчо Джиговски на тел. – 0 898 406 486 За страната могат да бъдат изпращани с куриерски фирми Еконт, Спиди и бълг. пощи, а за чужбина - с бълг. пощи.
С уважение.