Topic: За Ахмед Ага Тъмръшлията и историческите заблуди

[Dobrev]

Позволявам си да пусна отново изследванията на Н. Хайтов, който развенчава доста от историческите заблуди за участието на Ахмед Ага Тъмръшлията в потушаването на въстанието в Перущица. (БД)




...
http://www.promacedonia.org/nh/nh_polemiki_1.htm
...

Николай Хайтов

II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ
 

ЗА АХМЕД АГА ТЪМРЪШЛИЯТА И ЗА ЕДНО ТЪЛКУВАНЕ НА НЕГОВАТА РОЛЯ В ПОТУШАВАНЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
 

За рупчоския нахийски управник Ахмед ага Тъмръшлията много се е говорило и писало, но никой досега не беше го правил с такова очевидно пристрастие, както Мария и Манол Манолови в кн. 1 на сп. „Исторически преглед” от 1972 година. Употребявам думата „пристрастие” не случайно: още в първите пет реда на своята статия Манолови оповестяват, че въпросът за Ахмед ага бил един от „отдавна изяснените въпроси” и е „общоизвестен и несъмнено доказан исторически факт, че Перущица и ред други села по северните склонове на Родопите са били разсипани по време на Априлското въстание от башибозука, събран и предводителствуван от рупчоския нахийски управител, феодал, чифликчията Ахмед ага Тъмръшлията”.

След това стремително и прибързано (както ще видим по-нататък) изявление Манолови веднага се обръщат с лице към опозицията на тяхната предварително решена теза, в лицето на „родопския изследвач Васил Дечов”, заявявайки, че той, „ръководейки се от локален родопски шовинизъм”, се опитал навремето си да направи „историческа поправка” (кавичките са на Манолови) — да покаже Ахмед ага Тъмръшлията в светлината на една субективно-наивна идеализация, да отрече участието му в потушаването на Априлското въстание и да го изкара дори таен съчувственик на бунтовниците.

Справили се така бързо с „изследвача” Васил Дечов, Манолови продължават своята статия с изброяване на съображения, факти и документи, за да предокажат не само „общоизвестния” и „несъмнено доказан исторически факт”, че Ахмед ага е унищожителят на Перущица, но че той като голям чифликчия, събирач и прекупвач на данъците и кърсердар на Рупчоската нахия притеснявал и ограбвал населението в нахия Рупчос.

Атаките на Манолови в това направление започват издалече — с едно обвинение към бащата на Ахмед ага Тъмръшки — известния Хасан ага Караходжоолу, — че той (Хасан ага), след като успял по силата на някакви си привилегии да присвои „много добри гори и планини около Тъмръш”, разширил владенията си чак до Брестовица и Перущица, като „заграбил немалко земи в Брестовишко и Перущенско”.

Въпросния цитат Манолови са взели от книгата на К. Гълъбов „Въстанието на героична Перущица”, стр. 28. Целият пасаж, откъдето е отбрано цитираното изречение, гласи:

„Наистина Караходжоолу заграбил не малко земи от Брестовишко и Перущенско, но въпреки своя хищнически нрав понякога се проявявал като защитник на слабите срещу силните, особено срещу злоупотребите на турските чиновници, които сам наказвал. Един от синовете му, Ахмед ага, приличал в това отношение на него. Веднъж Адил избил всички наематели на десятъка, защото се възмутил от вълчата им алчност спрямо бедното население. . .”

Очевидно Манолови са отбрали само част от едно цялостна като смисъл и чувство изречение с явно намерение да покажат работата само откъм едната, негативната страна и по този начин са изопачили характеристиката, която К. Гълъбов е направил на Хасан ага.

Позволяваме си да обърнем внимание върху това обстоятелство, въпреки че то не засяга пряко Ахмед ага, защото на много места оттук нататък ние ще се сблъскваме с тези цитатнически похвати на Манолови и въобще с тяхната склонност да боравят прекалено своеобразно с първоизворите.

Установили по този начин произхода на Хасанаговите имоти и „владения”, Манолови веднага добавят, че „след смъртта на Хасан ага, като първороден син Ахмед ага наследил от баща си и двата му чифлика — в местността Среднек над Тъмръш и в местността Лещенско”. „Освен това (продължават атаката Манолови) подобно на баща си, с насилие и грубости, като използувал властта си, Ахмед ага разширил още повече своите чифлишки земи и натрупал богатство от пари, имоти, големи стада овце и хергелета коне.”

Ясно е, че за Манолови е останало неизвестно обширното и скрепено с богата документация изследване на полк. Ангел Вълчев за чифлиците на Тъмръшлии, където е даден и текстът на едно съдебно пълномощно, с което Смаил ага-Хаджихасанов (братът на Ахмед ага) възлага на Филип Ни-
колов от с. Бойково да извърши всички формалности около продажбата на неговите (на Смаил ага) имоти в землището на с. Брезовица, Ситовска община, Пловдивска околия, в това число и „един развален чифлик с ниви и ливади, гора и келеми с пространство 490 декара в местността Средне. . .” (Виж сп. „Родопи”, кн. 10/1969, стр. 18).

Освен това в същото изследване на Вълчев е публикувана за първи път и едно съдебно решение от 11 мухарем 1278 (1861) г., от което се вижда, че чифликът в местността Тикла, Лещенско, в размер на 500 уврата пасбища и ниви, е бил собственост на двамата братя „по баща Караходжоолу — Хаджи Мустафа и Мехмед Адил Хаджихасанови, жители на с. Тъмръш...” (т. е. на другите двама братя на Ахмед ага).

Тези два документа удостоверяват по един наистина безспорен начин, че след смъртта на стария Караходжоолу владетел на чифлика „Средне” е станал неговият син Смаил, владетели на чифлика му в Лещенско — другите му двама сина — Мустафа и Мехмед Адил, а на Ахмед се паднало владението на чифлика в подножието на Модър, недалеч от Персенк, близо 35 километра на юг от границата на Брестовишката и Перущенската мера. (Виж сп. „Родопи”, кн. 11/1969 г., стр. 22.)
 
И тъй, ясно е от приведеното, че Ахмед ага не е имал нищо общо с придобиването, разширяването и въобще владеенето на чифлиците в Средне и в Лещенско, които граничат с брестовишката и перущенската земя, нито със съдебните и други разправии около тия земи. Този факт сгромолясва и цялата верига от изказвания на Димитър Андреев от с. Малево, на Панайот Серкеджиев от с. Павелско, на Куркутя от с. Забърдо, Смолянско, и други тем подобни „осведомители”, които свързват името на Ахмед ага с чифлиците в Средне, „Амамбунар” и Лещенско, като ни разкрива освен това колко е нищожна фактическата и въобще историческата стойност на цитираните от Манолови собствени, „домашни” извори.

За да се убедим и преубедим в това, достатъчно е да се вгледаме в приведеното от Манолови изказване на Димитър Андреев от с. Малево:
„Ахмед ага имаше много чифлици. Единият беше в Средне, а другите на други места. Земята на всичките той обработваше с ангария. Имаше и аргати, ала те не можеха да му
я обработват. Тях той пращаше по селата да закарат хората да му орат, да му жънат. Когато станеха ливадите за косене, той събираше мъжете да му косят и им плащаше по един грош на ден, колкото да не кажат, че не им плаща. Моят калеко Тодор Паракосов му беше аргатин. Той идваше в село и казваше на дядо Ставраки — кмета, и двамата ходеха по село и караха хората да работят на агата. Някои жени се заключваха, като ги видеха, ала те хлопаха силно по вратите” (стр. 99 от статията).

Димитър Андреев говори като очевидец на въпросните събития: „имаше”, „беше”, „пращаха” и пр. Под линия обаче е отбелязано, че той през 1959 г. (годината на разпитването) е бил на 83 години или, с други думи, установява се, че „очевидецът” Димитър Андреев от село Малево е роден през 1876 година, т. е. в навечерието на Руско-турската освободителна война. Известно е, че по време на войната Тъмръшлии, в това число и Ахмед ага, са напуснали своето село и са се върнали пак в Тъмръш през есента на 1878 г., но тогава село Малево, Смолянски окръг, вече не се е намирало в Рупчоската нахия под управлението на Тъмръш, а в освободената Източна Румелия. Ето защо по това време Ахмед ага Тъмръшки не е могъл да събира ангария от село Малево и не е възможно пеленачето Димитър Андреев да е бил свидетел на събитията, за които е разказвал той в преклонната си възраст на Манолови.

Все така „надеждни”, както Димитър Андреев, са и другите „домашни първоизточници” на Манолови, като Панайот Т. Серкеджиев от Павелско и Куркутев от с. Забърдо, които са си плюли сякаш в устата, за да твърдят, с едно подозрително единодушие, даже и еднаквост на изразите, че Ахмед ага бил владетелят на чифлиците в Лещен, Средне и Амамбунар и че земята на тези чифлици той обработвал с ангария.

За ангарията Манолови са накарали да се произнесе и един жител на с. Орехово, разпитан, както личи от бележката под линия, лично от М. Манолов през 1957 г., а именно Костадин Андреев, който свидетелствува, че „Ахмед ага Тъмръшлията имал чифлик до ореховското землище, на мястото, наричано и сега „Чифлика”, който бил ограден със зидария, направена с ангария...”

А истината е, че тъй нареченият „Чифлик” в подножието на Модър е съществувал на това място не от времето на Ахмед ага, а от времето на баща му, както се вижда от пътеписа на френския пътешественик А. Викенел, който ни е дал кратко описание на това „селско имение”, заедно със съобщението, че по това време в него е живял през летните месеци „управителят на съседните планини Хасан ага”. (Виж „Пътуване по Европейска Турция” от Викенел А., Париж, 1868 г., т. II, стр. 187.)
Както вече казахме на друго място, Ахмед ага е получил този чифлик като наследство след смъртта на баща си или, с други думи, твърдението, че той (Ахмед ага) го бил уж строил с ангария, е чиста измислица на споменатия ореховски жител К. Андреев.

А сега, понеже на няколко пъти става дума за чифлика на Ахмед ага в подножието на Модър и за това, че тоя чифлик е бил обработван с ангария едва ли не от цялото население в Рупчос, то нека да видим що за „чифлик” и що за „владение” е той.

Прословутият чифлик на Модър е бил всичко на всичко „петдесет до шестдесет декара”, със застроена площ (жилища и обори) общо около 250 квадратни метра. (Виж изследването на А. Вълчев „Чифлиците на Тъмръшлии”, публикувано в кн. 10/1969 г., сп. „Родопи”, стр. 16—17.) Нека да добавим към тази площ още стотина декара ниви, пръснати около Модър и Персенк; и все пак за обработването на тези 160, нека да са 200 декара ниви и ливади, не е било никак нужно участието едва ли не на цялото рупчоско население, даже ако приемем, че въпросните 200 декара са били обработвани изключително с ангария!

В светлината на тези факти твърдението на Панайот Серкиджиев, че само от неговото село Павелско Ахмед ага изисквал всяко лято „по 200 жени да отидат да му работят, като им плащал по два гологана”, е направо фантастично. Освен това ние бихме искали да попитаме Манолови сигурни ли са, че „гологанът” по времето на Ахмед ага е бил вече в обръщение из тъй наречените „рупчоски” села?

Съвършено недостоверни смятаме също така другите „собствени извори” на Манолови (Манол Т. Стоянбашев от Сулища, Захари Дечев от Широка лъка и др.), според които „Тъмръшлията прощавал на всички провинили се крадци, побойници, дори убийци извършените престъпления при усло-
вие, че ще отидат да му работят ангария” (стр. 99 от статията).

Да видим какво говорят по въпроса за отношението на Тъмръшлията към злосторниците и разбойниците писмените извори.

„. . . От всички рупски управници през турско време най-известен в Широка лъка е Ахмед ага, най-големият син на Хасан ага Караходжоолу. Роден и отхранен в планинско село, далеч от турскобюрократическите раболепства, Ахмед ага обичал свободата и независимостта във всички прояви на обществения и частния живот и управлявал нахията си не по общите турски закони, а по свои неписани, чисто родопски наредби и затова населението било благодарно от управлението му. Наистина обири и убийства ставали и подведомствените му села не били чисти от хаймани и пакостници, но това не било насърчавано и покровителствувано. . . Нещо повече, българите християни били по-сербез и по-добре в поминъчно отношение от българите мохамедани. . .” (Виж статията на Т. Д. Масурски в сб. „Широка лъка — просветно огнище в Родопите”, стр. 43.)

 
„. . . Тъмръшлията Ахмед ага като наш кърагасъ беше много добър запчия. Той познаваше почти всички злосторници във всяко село на нахията. Той беше всичко за нашата Рупчоска нахия. Той със своите заптиета ходеше от село на село и изслушваше всички оплаквания, които му се правеха от пострадали хора от злосторници. Той със заптиетата си издирваше виновните, наказваше ги и глобяваше за престъплението им. Неговите наказания бяха известни, та всички се бояха да правят зло. . .” (Виж „Исторически спомени за Широка лъка” от Георги Н. Узунски, стр. 87, арх. ед. 4/61 г. в Народната библиотека „Кирил и Методий”.)
 

„Бившите чепеларски кметове, свещеници, учители и др. — съвременници на Хасан ага и Ахмед ага — казваха, че Тъмръшлиите управлявали нахията по-добре от Кара Ибрахима и че по време на тяхното (тъмръшкото) управление чепеларските християни дотолкова били сербез (свободни), че почти не чувствували вековното турско иго. От Хасан ага и Ахмед ага се плашели само крадците и пантите, но такива нямало между християнското население. Наистина когато Хасан ага и Ахмед ага дохождали в Чепеларе, „затваряли и биели”, но само провинени лица, и то повечето мохамедани — крадци на овци, пчели и други вещи. Посплашвали някога и християни, но само ония, които са келешовали и пречели на общополезните селски работи” („Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, стр. 194).

„. . . Към края на турското владичество се издигнал един даного силен помак от Тъмръш — Ахмед ага. Този човек имал ивестнн заслуги спрямо населението, защото е можел да излови и накаже лошите хора — крадците и разбойниците и всяка кражба е била откривана веднага (к. м. — Ш. X.). Той е бил по туй време нещо като предводител на държавната власт и хората в туй отношение са били спокойни. Казвали: „Голям запчилък (законност) имаше. . .” (Виж „Из миналото на с. Орехово” от Илия Вълчанов, стр. 4 от машинописа.)

Много такива свидетелства можем да приведем, но ще се задоволим с едно последно, в което едва ли някой може да се усъмни. Това е докладът на Найден Геров от 7 януари 1861 г. до княз Лобанов-Ростовски за безчинствата и произволите в Турската империя:

„Във всяка провинция на Турция (пише Н. Геров) разбойници грабят и убиват ежегодно цели стотици християни. . . Във Филипополския окръг има уезд (нахия) Рупчос, в която кърсердар е някой си Ахмед ага, получил я по наследство от баща си. В тази нахия никога не се появяват разбойници (к. м.), макар че по своето планинско положение тя е най-удобна за разбойници...” („Извори за българската история”, т. I, гл. I, стр. 202.)

Очевидно не би било възможно на Ахмед ага да разчисти по такъв начин Рупчоската нахия от престъпници и разбойници, ако той като неин управник (кърсердар) прощаваше на „всичките провинили се крадци, побойници, дори убийци”, за да му работят ангария.

Всички (без изключение!) автори са единодушни по този въпрос, като изключим, разбира се, собствените „информатори” на Манолови. Що за информатори са те обаче, става още по-ясно на стр. 99 и 100 от статията, където двамата чепеларски историци откриват във връзка със събирането на данъците в Рупчос една от своите най-яростни атаки против рупчоския кърсердар Ахмед ага. Атаката започва с един цитат от Христо Попконстантинов, в който се твърди, че Ахмед ага между другия данък „събирал си и за него особен данък в масло, сирене, аби и овци”... „Той ходел (пише Поп-Константинов) от село в село, от град на град да гостува, да яде и пие със своите кабадаи, да събира царската вергия, да наказва с бой и затвор злодейците. . .” и пр.

Доверили се „со драгом сърце” на тоя цитат и на своите „домашни извори”, Манолови бързат да обобщят, че „с бой и затвор събирал Ахмед ага Тъмръшлията беглика, йошура (десятъка — б. м.), царската вергия и ред други негови лични данъци, налагани най-произволно над подвластното му население”.

Странно е наистина как са могли Манолови да приемат за чиста монета всичко това, след като въпросът за събирането на данъците в Рупчос е така добре осветлен от А. Вълчев, който успя да докаже, че йошурът (десятъкът) в Рупчоската нахия от тридесетте години на XIX век та чак до Руско-турската освободителна война през 1877 г. е бил събиран от известния търговец и богаташ Гюмюш Гердан и че той го е препродавал на второстепенни „прекупчици”, сред които името на Ахмед ага не фигурира нито веднъж. (Виж студията на Ангел Вълчев „Кой събира данъците”, кн. 5/1970 г. на сп. „Родопи”, стр. 36 и следващите.)

В добре запазената търговска архива на Гюмюш Гердан, съхранявана в ЦДИА, фонд 161, се намират документи за прекупуването на десятъка от 1848, 1853, 1859, 1866 и 1871 г. и т. н. години, където намираме не само кои са били прекупвачите на десятъка (йошура) в рупчоските села, но и за какви суми са откупували те въпросния данък от главния предприемач Гюмюш Гердан. И не само че Ахмед ага не фигурира нито веднъж в числото на прекупвачите на десятъка, но в студията си Вълчев установи с помощта на документи (писма от прекупвачите до Гюмюш Гердан), че Ахмед ага Тъмръшлията е пречел на прекупвачите и с бранел рупчоското население от техните насилия и произволи (к. м.).

Ще цитираме само едно от тия, да ги наречем „оплаквателни”, писма от прекупвачите до Гюмюш Гердан, което вземаме от въпросната студия на Вълчев.

„Поздравяваме та ние, Кирие кир Костаки. Пишем ти аз Атанас Демиржикьойлията (Лилковлията). Напреде, що ти бех писал за юговлиите как бяха развалили снопе и фасуля, аз ги стегнах, а те ходиха, та се оплакваха на Ахмед ага; та ми беше пратил писмо да дойда в Югово.
,Аз отидох с неговия (?) да кажем със зор, защото той има Ахмед ага на ихтибар, аз три пъти стана отивам, а тия вървят на кесим (на загуба) и на батакчилък (провал)...” И по-нататък:

„... да пишете на Ахмед ага да не ми се каръщисва (бърка) в моята работа, да не ма праща със зор да ида на Югово и други села...” (виж. сп. „Родопи”, кн. 5/1970 г., стр. 37).
 
Съвършено ясно е от това писмо, че Лилковлията (човек на Гюмюш Гердан) е бил „стегнал” юговлии и други селяни от Рупчос при събирането на йошура, но те се оплакали на Ахмед ага, който пък заставил Лилковлията „със зор” три пъти да ходи до Югово и с това му обърквал работата по събирането на десятъка. Молбата на Лилковлията до господаря му да пише на Ахмед ага да не му се бърка в работата ясно говори, че Ахмед ага се е противопоставял на неговите произволи.

В същия дух е и заключението на Вълчев: „Цитирам това писмо (пише той в своята студия за данъците), което разкрива и кои събират данъците, и как ги събират, и на кого се опират, и от кого се боят, а народът на кого се оплаква. Това не е единственото писмо от този род (продължава по-нататък А. Вълчев), има и други съвсем близки до това, в които (прекупвачите) пак се оплакват, че Ахмед ага им бърка работите, защото хората отивали да се оплакват на него. (Сп. „Родопи”, кн. 5/1970 г., стр. 39.)

Тези неоспорими (надяваме се) доказателства и документи опровергават не само Попконстантинов, но и цитираните с такава охота собствени „домашни извори” като Панайот Т. Серкиджиев от Павелско, който „свидетелствува”, че Тъмръшлията събирал йошура в натура, а не в пари, „на 100 снопи 20 вземал”, „че житото се сипвало в хамбарите на Ахмед ага в село Павелско, а (той) Ахмед ага плащал тоя данък на турското правителство в пари” (стр. 101 от статията на Манолови).

Много е възможно някой от прекупчиците на йошура да е вземал на стоте снопа двайсет и т. н., но работата е, че този „някой” не е Ахмед ага.

Колко лесно е било на старците, които М. Манолов е разпитал, да стоварят всякакви престъпления и грехове върху широката гърбина на Ахмед ага и какъв е механизмът на
това стоварване се вижда най-добре от разказите на Манол Стоянбашев и Ст. Герзилов за събирането на данъците в Широка лъка, където се твърди, че „той” (Ахмед ага — б. м.) причаквал със своите сеизи данъкоплатците си, които нямали пари да му платят данъците си, като излизали от църква, при външните врати на църквата, и заповядвал да ги затворят в църковния двор и да ги бият най-жестоко. За да се избавят от боя при едно такова затваряне, те (широколъчени — б. м.) пробили източната стена на каменната църковна ограда и т. н.

А каква е истината по този въпрос?
Истината около този случай е разказана от очевидеца Георги Н. Узунски в неговите исторически спомени за Широка лъка, стр. 188, където четем следното:

„Един път баш на Великден, когато хората бяха излезли от черква на второ воскресение, в двора на черковата беше се захванало като всяка година първото пролетно хоро. В това време дохождат двама заптии, пратени от Тъмръшлията Ахмед ага да бъдат като пазители на селото през празниците (к. м. — Н. X.). Но те дохождат така добре пияни, щото едва се държат на краката си. Тия заптиета Дели Сюлю и кьоравият Куркут Хасаи влизат в харема на черковата и търсят мухтарина и капзималина, на когото бяха определени да му бъдат в помощ при събирането на царската вергня. Тия лица като се явиха пред тях, едрият черномустакат Дели Сюлю като се нахвърли върху тях с най-гадни псувни, удари мухтарина, който тогава беше Малака от Стойките, с една тояга по гърба и ритна капзималина с крак по дирника, викащ „ханзъри”, „кяфир” и още сума мръсни думи — гявури недни, захванали хоро да играят, а престанали да се грижат за събирането на султановата вергия. Като почнаха по този начин да се носят с нашите селски първенци, изведнъж хорото се разтури и всички изплашени се оттеглиха към черковата, защото на вратите стоеше Куркут Хасан и не позволяваше на никого да излезе вън от двора на черковата.
 
Тогава, като нямаше друга възможност да излезат вън, те полека-лека се оттеглиха, едни в черковата влезоха, други отидоха зад черковата, гдето няколко наши майстори пробиха дувара на харема зад олтара.”

Както ще видим по-нататък, това не е единственият случай, когато на Ахмед ага са се приписвали произволите на други, или както в случая — на негови заптии. В характеристиката, която прави на Ахмед ага в своите исторически спомени, Георги Узунски отбелязва това обстоятелство:

„Той (пише Узунски за Ахмед ага) имаше обло, засмяно лице, възрус, среден на ръст, набито тяло, стегнато облечен, с ален фес, изваден от калъп, с пискюл, с тежък ход и говор, а с благ характер. Той спокойно изслушваше просителя и тогава даваше исканите от него нареждания. Но колкото той беше добър, толкова груби и лоши бяха заптиите му.” (Виж „Исторически спомени за Широка лъка”, стр. 188.)

Едно допълнително и много сериозно доказателство за отношението на Ахмед ага към събирането на натуралните и други налози намираме в доклада на Найден Геров от 7 януари 1861 г. до княз Ростовски:

„Най-влиятелните турци (пише Н. Геров), бейове, членове на меджилиса и др., при нужда от топливо, дървен строителен материал, масло, яйца и други съестни продукти изпращат за това кърсердари и те (кърсердарите — б. м.), за да не попаднат под техните (на бейовете) гонения и за да не си загубят своите места, принуждават селяните да им доставят всичко необходимо даром или за нищожна цена.”

Под линия Найден Геров допълва:
„Кърсердаринът на уезда (нахията) Рупчос (става дума за Ахмед ага — б. м.) изпрати при мене тайно през юни т. г. старейшината на село Лилково Мито Чорбаджи за съвет по какъв начин да ограничи извънредните искания на Хаджи Бекир паша, които нямал възможност повече да изпълнява без опасност да попадне под гонение за тяхното неизпълнение и да се лиши от мястото му, което владее по наследство от баща си.” (ДВИ, т. I, п. I, стр. 202.)

Фактът е наистина много знаменателен: един кърсердар на турска служба (Ахмед ага Тъмръшлията) търси съветите и помощта на руския консул по какъв начин да ограничи данъчните произволи на своя (турски) паша! Този факт ни дава, както пише Ангел Вълчев в своята студия за Тъмръш, „красноречив отговор на въпроса, събирал ли е Ахмед ага данъци за себе си и как се е противопоставял на незаконните обирачи на сирене, масло, яйца и пр. и какви пътища е търсил за борба с пловдивските управници”.

Заслужава да се отбележи по този повод начинът, по който Манолови разискват цитирания вече доклад на Геров до княз Лобанов-Ростовски от 7 януари 1861 г.: „С други думи (умуват Манолови на стр. 100, втория абзац), освен на нахийски управител той (Ахмед ага — б. м.) е изпълнявал службата на кърсердар и като такъв не се е отличавал ни най-малко от останалите турски кърсердари, за които ни дава подробни сведения Найден Геров в доклада си до руския посланик в Цариград княз Лобанов от 7 януари 1861 г.”

Та нали тъкмо в този доклад, както вече имахме случая да установим, Геров отличава Рупчоската нахия от всички останали „провинции”, че там никога не се появяват разбойници и че тя (единствена!) прави изключение от всеобщата анархия?! Та нали тъкмо в този доклад Н. Геров дава под линия току-що цитираното известие за противопоставянето на Ахмед ага на Хаджи Бекир паша и за тайните негови опити да иска съвет от Геров как да се справи с неговите (на пашата) произволи? Как е възможно след всичко това Манолови да правят извода, че Ахмед ага не бил се с нищо отличавал от „останалите турски кърсердари” тъкмо с доклада на Геров от 7 януари 1861 г., където ясно и категорично е отбелязано именно коренното различие на Ахмед ага от останалите турски кърсердари?!

След това малко, но необходимо отклонение нека да отбележим и няколко авторитетни писмени свидетелства за кърсердарството на Ахмед ага Тъмръшлията, които М. Манолова и М. Манолов (очевидно), според обичая им, тихомълком са отминали. Това е, на първо място, вече споменатата студия на Ангел Вълчев за Тъмръш, където авторът на това подробно и богато документално изследване, след като описва десетки примери от „суровото, но справедливо съдилище” на Ахмед ага, изрично отбелязва, че за разлика от турското правосъдие, то (правосъдието на Ахмед ага) е било еднакво за мохамедани и християни. „Това се твърди от всички селяни от всички околни села без изключение (пише Вълчев). И тъкмо в това е ключът на тайната около скритото обаяние на Ахмед ага сред населението. Дълбоко в себе си човек не може да не се замисли — не говори ли все пак кръвта на помохамеданчения българин?” („Тъмръш”, кн. 4/1970 г. на сп. „Родопи”, стр. 24.)

„Скритото обаяние” на Ахмед ага сред населението е забелязано не само от Вълчев, но много преди него от Захари Стоянов. Известният революционер и писател е присъствувал
на тържеството при откриването на възстановения белочерковски манастир „Св. Петър и Павел”, където е бил поканен и Ахмед ага, та по тоя случай е станал свидетел на неговото посрещане от събралото се там рупчоско население.

Захари Стоянов признава, че е имал сериозни опасения да не би при появяването на бившия кърсердар населението да изяви своята омраза към него и да стане сблъскване, но —
„О, чудо! (възкликва той). — Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, ката че той бе там господар, като че не бе бунтовник, но пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи другата. „Добре дошел, Ахмед ага”, „Хошгелдин, аго”, „Хелбетя се накани да ни подойдеш, ние остаряхме, а ти си още млад” — се чуваха гласове на тълпата, която се провираше да поздравява своя четиридесетгодишен цар. Смешно е да се предположи, че българите правеха това от страх, когато всички знаеха, че Ахмед ага е просто техен роб.” (Виж „Неиздадени произведения” на 3. Стоянов, стр. 54.)

Разбира се, ние не твърдим, че като кърсердар и съдия Ахмед ага е бил винаги безпогрешен, че той е отмервал своето правосъдие винаги като с везни, но това е присъщо не само на неговото, а за всяко правосъдие. Едно е обаче сигурно, че това правосъдие на Ахмед ага е могло да осигури спокойствие и ред, каквито не е имало в нито една от съседните „провинции”, както изрично отбелязва Н. Геров в доклада си до княз Лобанов.

Авторитетна оценка за Ахмед ага като управник ни е дал и известният родопски писател Николай Вранчев:
„Не по-малко горд и самостоятелен, ала мъдър и справедлив управител (пише той) е бил Тъмръшлията Ахмед ага, който управлявал Тъмръш. . .” (Н. Вранчев, „Българските мохамедани”, стр. 21.)

И накрая ще приключим въпроса с кърсердарството и въобще „управията” на Тъмръшлиите с един последен и знаменателен факт, а именно, че по времето на тази „управия” не само в чисто християнските, но и в смесените рупчоски села е било разгърнато с „благословията” и съдействието на тъмръшките управници масово строителство на църкви: църквата „Св. Атанас” в Чепеларе е оградена през 1835 г., черквата в Дедево — през 1838 г., в Ситово — 1849 г., в Сотир (Храбрино) — 1866 г., в Бачково — 1853 г., в Широка лъка — 1835 г. и т. н. На празненствата при освещаването на тези храмове винаги е присъствувал и Тъмръшлията и неговите лични заслуги за изграждането на храмовете са изрично отбелязани не в един спомен и не от един автор. (Виж „Исторически спомени за Широка лъка” от Георги Н. Узунски, стр. 152, „Миналото на с. Яврово” от Н. Хайтов, издание на БАН, 1958 г., стр. 69, „Тъмръш” от Анг. Вълчев и др.)

След всичко изложено ние ще предоставим на читателите сами да преценят в каква степен е вярно твърдението на Манолови, че Ахмед ага е бил лош кърсердарин и управник, и ще преминем към тяхното главно обвинение против него: че той (Ахмед ага) е „унищожителят на Перущица по време на Априлското въстание”.

Манолови пристъпват към тоя спор с една наистина забавна самоувереност, заявявайки още в началото, че „всички наши и чужди източници говорят ясно и недвусмислено за пристигането на Ахмед ага пред с. Перущица на 23 април (ст. стил) като предводител на башибозука. . .”

Кои са според Манолови тези източници?

Това е на първо място Иожен (Евгени) Скайлер, генерален секретар на американското посолство в Цариград, който през юли 1878 г. идва в Пловдив да се запознае със събитията около въстанието и прави във връзка с това един добронамерен към българите доклад, за съжаление обаче с много неточности и грешки. В тоя доклад например Скайлер твърди, че „даже да е бил образуван комитет, в Перущица не е имало въстание”, че след пристигането на башибозуците „шест до седемстотин жители на Перущица забегнали в Пловдив” и др. очевидно несъстоятелни неща, които издават лошата информация на Скайлер. (Виж доклада на Скайлер, поместен на стр. 262—265 от книгата на К. Гълъбов „Въстанието на героична Перущица”.)

От доклада на Скайлер Манолови са взели оня пасаж, в който се твърди, че след като „башибозуците от планината пристигнали пред селото (Перущица), водителят им Ахмед ага от Тъмръш изпратил Дели Хасан и друг един свой човек в селото със заповед да му се приготви всичко, защото идел с чета башибозуци да ги защити”. Оттук Манолови искат да извадят доказателство за личното присъствие на Ахмед ага пред Перущица, т. е. в Перущица, на 24 април ст. ст., ко-
гато е станало, според Манолови, изпращането на пратениците начело с Дели Хасан.

Че пратениците начело с Дели Хасан са дошли в Перущица наистина на 24 април, ние също приемаме за точно. Това обаче никак не означава, че тъмръшкият башибозук и неговите предводители са били на тази дата — 24 април — и на предишната — 23 април — пред Перущица, както се изразява Скайлер, а след него и Манолови. Като се каже „пред Перущица”, всеки разбира до самата Перущица, едва ли не в Перущица, а работата е съвършено друга: Тъмръшкият башибозук на 23 и 24 април, пък и през следващите два дни — 25 и 26 април — се е намирал не „пред Перущица”, а на 25 километра зад Перущица, в местността Среднек, където е чифликът на Исмаил ага Тъмръшки, брата на Ахмед ага. Там една мобилизирана по заповед на пловдивския паша дружина от около 300 души башибозуци очаквала неговата (на пашата) заповед да потегли към Панагюрище, за да участвува в потушаването на въстанието в Средногорския район. (Виж стр. 112 от книгата на Ив. Кепов „Въстанието в Перущица” и стр. 112 от книгата „Въстанието на героична Перущица” на К. Гълъбов, където е изрично казано: „Помаците, въоръжени по заповед на Азис паша, поставени под предводителството на Ахмед ага Тъмръшлията се събрали още на 23 април в местноста Среднек.) Що се отнася до Манолови, те чистосърдечно смятат през цялото време, когато преписват Скайлер, че местността Среднек, където тъмръшкият башибозук се е намирал на 23 и 24 април, е наистина до самата Перущица или, все едно — пред нея. Това се вижда много добре от началния вариант на тяхната статия, където четем дословно следното:

„Всички наши и чужди писмени източници говорят ясно и недвусмислено за пристигането на Ахмед ага пред с. Перущица, в местността Среднек, на 23 април ст. ст. и за пребиваването му там в тоя ден, както и на 24 и 25 април ст. ст., като наблюдавал оттам Перущица и си търсел предлог да я нападне (к. м. — Н. X.). 96-годишният Куркутя от с. Забърдо, Смолянско, разпитан от Манол Манолов на 6. VII. 1960 г., сочи точно дори и мястото, където е стоял Ахмед ага, през тези дни и наблюдавал Перущица, което научил от баща си:

„Над чифлика в Среднек — разказва той (Куркутев — б. м.) — имаше едно дърво. То не беше ела, а като слива, то си стоеше доскоро. Под айново дорво е седял Томрашкия Ахмед ага и е наблюдавал с бинокъл как се надигат перущенлии да се бият и казвал: „Тонкилер, не се надигайте бре, ще патите”, и праща двама (по право те са били трима — б. а.) хора там да им кажат да не се надигат, че ще пострадат. И там хи е чакал да се заворнат, ала немало хи е никакви. Тогава решил да прати други да видят какво е станало.”

[Dobrev]

Тоя цитат ние взехме от първия вариант на статията „Ахмед ага Тъмръшлията и неговата роля в потушаването на Априлското въстание”, датирана от Манолови на 16 април 1968 г., когато е била предложена за печат на сп. „Исторически преглед”. При втората редакция на статията този пасаж е бил изрязан, въпреки че в него се съдържат няколко ценни неща. На първо място, там е дословно казано: „. . . пред село Перущица, в местността Среднек”. Или с други думи, когато Манолови са писали „пред” село Перущица, те са имали предвид чифлика на Среднек. (Навсякъде курсивът е мой — Н. X.)

Защо при окончателната редакция Манолови са се отказали от този пасаж и от своя тъй „ценен” свидетел — 96-годишния Куркутев от с. Забърдо, — не знаем. Известно ни е само това, че с ръкописа на Маноловата статия от 16 април 1968 г. е бил запознат Ан. Вълчев и той в своето изследване за чифлиците на Тъмръшлии коментира по следния начин въпросния (изрязания) пасаж:

„Вече споменахме, че редица автори приписват деянията на Смаил ага на по-големия му брат — Ахмед. Те твърдят, че Ахмед ага владял чифлика Среднек и оттук „потеглил с ордите си за Перущица”. Истината е очевидна, но докъде е стигнала историческата инерция ще посоча само един факт. За да „докаже” личното участие на Ахмед ага в клането на Перущица, един автор (Вълчев деликатно премълчава името на Манолови — б. м.) дори посочва мястото и дървото, където той бил седял и командувал. Намерен е и „очевидец” от с. Забърдо — Куркутя, — който разказва. . .” (следват цитираните думи на Куркутев).
„Ние бихме повярвали и на „очевидци” (продължава Вълчев своя коментар), ако не беше простото обстоятелство, че от връх Среднек не се вижда Перущица, защото между тях
има един цял продълговат и много по-висок връх. Перущица е около 400 м над морето, Среднек е на 600, а върхът между тях — над 700 метра. За да видиш от Среднек в Перущица, то ще рече да видиш от Смолян — Пловдив.” (Сп. „Родопи”, кн. 10/1969 г., стр. 19.)

След всичко това надяваме се да е вече понятно благоразумното оттегляне на „очевидеца” Куркутев в последната редакция на статията. Ако се отнасяше за отстраняването на авторски текст, естествено ние не бихме се занимавали с него, но в случая се касае за „свидетелство” на „очевидец”, който по-късно ще бъде въвлечен отново в спора, за да твърди, че Тъмръшлият Ахмед ага е бил там (в Перущица) „през целоно нова време” (на въстанието — б. м.).

За нас следователно е много важно да знаем с какъв „очевидец” имаме работа и колко може да му се вярва, след като чухме от Вълчев къде се намира Среднек и къде — Перущица. Та не стига (ще добавим ние), че Ахмед ага „гледал” със своя телевизионен, по всяка вероятност, бинокъл от Среднек, но и говорел на надигащите се перущенци: „Тонкилер, не се надигайте, ще патите!” Двадесет и пет километровото разстояние между Среднек и Перущица никак не е попречило на Ахмед ага да изрече това предупреждение към перущенците, нито пък е попречило на свидетелят Куркутев да ги потвърди. Нито пък историците Манолови са се въздържали да лансират тази явна измислица за доказателство.

След тази наложена не по наша вина „оправка” нека да видим какви други аргументи са потърсили двамата Манолови в подкрепа на своята теза:
„За пребиваването на рупчоския кърсердар Ахмед ага Тъмръшлията пред с. Перущица на 23 април ст. ст. и изпращането в тоя ден от него пратеници в селото ни говори и докладът на турския председател на следствената комисия по въстанието Ел Саид Саадулла бей до Високата порта” — продължават Манолови търсенето на нужните им доказателства, но и тука работата не е добре стъкмена, първо, защото Саадулла бей никъде (ама наистина никъде!) не споменава в своя доклад името „Ахмед ага” и, второ, защото ние вече изяснихме, че „пред село Перущица” това значи Среднек, т. е. на 25 километра от Перущица, където е сборището на приготвения за Панагюрище башибозук.

След този малък произвол с името на Ахмед ага Тъмръшлията Манолови продължават своята атака с нови обобщения:
„Че действително Ахмед ага Тъмръшки (пишат те) още щом избухнало въстанието в Средногорието, се е поставил изцяло под заповедите на прекия си началник — пловдивския мютесариф Азис паша, от когото е бил определен като „кър меймуру” на областта, да смаже перущенското въстание и че на 23 април той се озовал с башибозук на местоназначението си, за това най-красноречиво ни говори докладът на Уолтър Беринг, втори секретар на английското посолство, в който, между другото намираме:

„Тогава (цитират двамата Манолови пасаж от Беринг) Рангел отива в Пловдив и иска помощ от Азис паша, който бил по това време мютесарифин в тоя град. Той (пашата — б. м.) му обещава да изпрати помощ, прибавяйки, че Тъмръшлията Ахмед ага, „кър меймуру” на областта, който бил изпратен в Пазарджик (к. м. — Н. X.), трябвало да се върне в Перущица. Затова Ахмед ага изпраща няколко свои хора в Перущица да кажат на населението, че ще им прати 400 души да защищават селото. Жителите се отказват от тази помощ, задържат хората му през целия този ден и надвечер ги извеждат вън от селото и ги убиват.” (Навсякъде к. м. — Н. X.)

Преди всичко ние сме в недоумение къде в тоя цитат от Беринг се твърди, че Ахмед ага е бил определен от своя началник „да смаже перущенското въстание”? Азис паша на 23 и 24 април (когато дядо Рангел отива в Пловдив да иска от него помощ) все още не знае, че Перущица е въстанала, затова той обещава на пратеника дядо Рангел да изпрати хора да я вардят и свързва тази помощ с Ахмед ага Тъмръшлията, който като „кър меймуру на областта” бил изпратен по това време в Пазарджик, но трябвало да се върне в Перущица. Очевидно в тая фаза на преговорите Азис паша няма предвид Ахмед ага да напада и „смазва” Перущица, а да я брани от евентуални нападения.

И след това: къде в цитирания доклад на Беринг се споменава, че на 23 април той (Ахмед ага) се озовал с башибозука на „местоназначението си”, т. е. „пред Перущица, която трябвало да смаже”, за да имат основание Манолови да направят подобни изводи и в своя коментар?

Сам пашата заявява, че Тъмръшлията е по това време (24 април) в Пазарджик, или с други думи — Ахмед ага Тъмръшлията на 24 (а следователно и на 23) не е бил нито „във”, нито „пред” Перущица, както непрекъснато се мъчат да ни втълпят Манолови. Щом като Ахмед ага на 24 април е бил в Пазарджик, то пратениците, начело с Дели Хасан, които са пристигнали на тази дата в Перущица да искат припаси за башибозушката дружина на Среднек, не са могли да бъдат изпратени от него, а от главатаря на дружината, брата на Ахмед ага — Адил.

Присъствието на Ахмед ага на 24 април в Пазарджик, т. е. в една друга нахия и друга кааза (околия), е свързано съвсем очевидно с новата му длъжност „кър меймуру” на областта. Явно е при това положение, че не е било възможно на Ахмед ага хем да обикаля областта в качеството му на „кър меймуру” (вероятно около мобилизацията на нередовните сили), хем да оглавява събрания от Рупчоската нахия местен отряд. Фактът, че през цялото време от появяването на този отряд край Перущица до потушаването на бунта като предводител на башибозука фигурира единствено името на Адил, говори съвсем определено, че за главатар на башибозука, събран от Рупчос, е бил назначен именно той (братът на Ахмед ага — Адил).

Сега вече е лесно да си обясним отсъствието на Ахмед ага Тъмръшки от „полесражението” Перущица, неговото появяване в околностите на Станимака (Асеновград), за което после ще стане дума, и неговата възможност да спаси от изстъпленията на башибозука рупчоските села Широка лъка, Чепеларе, Яврово, Лилково, манастира „Света Петка Мулдавска” в околностите на Асеновград и др., за което ще говорим по-кататък.

Ето какви са логичните изводи от въпросния цитат из доклада на Уолтър Беринг и ако въпреки това двамата Манолови продължават да твърдят тъкмо въз основа на Беринг. че Ахмед ага Тъмръшлията на 23 и 24 април бил с башибозука на местоназначението си „пред с. Перущица”, това не е вече въпрос на логика, а на идея фикс.

Следващият от авторите, на когото двамата Манолови са решили да се опрат, за да докажат „виновността” на Ахмед, ага, е Георги Натев, участник във въстанието, автор на брошурата „Защитата на Перущица”, отпечатана в Пловдив — 1901 година. „Според спомените на Г. Натев (пишат Манолови), на които уж се позовава В. Дечов, Ахмед ага Тъмръшлията бил пред с. Перущица (пак това „пред”!) не само на 23, 24 и 25, но и на 27 април ст. ст., и то съвсем не като „съчувственик на бунтовниците”, а с намерение да удари най-здравата въстаническа табия.”

За да стане по-ясно какво е писал Георги Натев и как са го „интерпретирали” двамата Манолови, ще си позволим да процитираме всичките пасажи от книгата на Г. Натев „Защитата на Перущица”, в които се споменава името на Ахмед ага и свързаните с него събития:

„Разсъмва се на 24 април. Всичко до това време беше благополучно. . . Най-напред, при разсъмване, след изпращането на брестовичените, пристигна пратеник от Панагюрище с кървавото писмо за провъзгласяването на въстанието. . .” (стр. 24).

Въстанието, значи, официално се провъзгласява, според Натев, на 24 април. . . Възможно ли е при това положение Ахмед ага с въоръжената си дружина да е още от 23 април „пред с. Перущица”, „с намерение да удари най-здравата въстаническа табия”?

„Между това време (продължава Натев да описва следващите събития от 24 април) караулът от Власевица съобщи, че трима пратеници от Тъмръшлията Адилаа помаци начело с Дели Хасан пристигнали и искат да се видят с Петър Бонев и с някои от старейте...” „Пратениците казали, че Адилаа иска от Перущица два товара хляб, за да нахрани башибозуците, които се събрали н чифлика му на Среднек, за да заминат в отвъдната яка, т. е. към Стара планина, където било станало карашмалък. . .” (стр. 25—26).

Ясно е като „бял ден” от тези два пасажа, първо: че пратениците начело с Дели Хасан идват не от името на Ахмед ага, както преднамерено твърдят Манолови, а от името на Адил ага; че Адил ага е този, който иска от Перущица два товара хляб, за да нахрани своите башибозуци, и, второ: че на тази дата (24 април) приготвената да замине към Стара планина башибозушка дружина се намира все още на Среднек, а не „пред Перущица”, и то „с намерение да удари най-здравата въстаническа табия”.

„На 25 април сутринта (пише по-нататък Натев) пристигна пратеник от Тъмръшлията Ахмедаа, за да дири първите трима пратеници” (закланите на 24 април Дели Хасан и други двама — б. м.).
„... Дядо Ангелия (пратеникът) според казването на споменатите старци казал така: „Аз съм пратен от Ахмед ага да ми кажете какво направихте с неговите хора. Той ги чака и надева се, че в името на комшулука и за добрините, които ви е направил, вий не сте помислили да им направите зло. . .” (стр. 29).

Ето тука за първи път Натев споменава името на Ахмед ага. Дали наистина дядо Ангелия е бил изпратен лично от Ахмед  ага, или на него му е било по-изгодно (за по-голям авторитет) така да се представи, това за нас не е от голяма важност; по-важно е друго — че на 25 април все още враждебни действия не са открити, водят се преговори чрез пратеника Ангелия и следователно Ахмед ага не е могъл да бъде с въоръжената си дружина „пред с. Перущица” „с намерение да удари най-здравата въстаническа табия”.

„Беше вторник, 17 април 1876 г. (четем на стр. 37 от мемоарите на Георги Натев). Току-що се загледахме всички към горящия манастир, ето че на върха Власевица се завея един червен байрак. Изпърво около този байрак се мернаха двама-трима помаци, а след малко почерня целият връх от хора, главите на които, като завити с бели чалми, приличаха на пуканки от царевица. Това беха тъмръшенете под водителството на Адилаа X. Хасанооглу и на брата му Ахмедаа...”

Очевидно в последното изречение Натев е имал предвид не физическото присъствие на Ахмед ага, а предполагаемото негово участие в командуването на башибозука. В тая си форма обаче въпросното изречение не се е достатъчно харесало на Манолови, та в своя цитат те са отстранили представката „на”, написали са освен това вместо „брата му” — „брат му” и така оперираното изречение станало: ”... това бяха тъмръшените под водителството на Адилаа X. Хасанооглу и брат му Ахмедаа”.

В новото изречение предводител на башибозуците е Адилаа, а Ахмед ага вече присъствува конкретно, физически, заедно с „тъмръшенете”. Смисълът на тази граматическа намеса е достатъчно ясен, за да има нужда от повече обяснения. Ще се задоволим да отбележим само едно: че и това с нищо не помага на Манолови в усилията им да докажат участието на Ахмед ага в кървавите събития около Перущица, защото очевидецът Натев, на когото и ние, пък и Манолови напълно вярват, съвсем определено твърди, че когато на 28 април заранта започва настъплението на башибозука, предводител на тъмръшенете е само Адилаа. („Пред съмнуване н.а 28-й април... от върха Власеница тъмръшенете помаци под командата на казания вече Адилаа, потеглиха надолу към селото...” (виж стр. 50 от „Защитата на Перущица”).

Оттук нататък Георги Натев вече никъде в своята книга не споменава за Ахмед, а говори само за Адил ага, чието присъствие е отбелязано и във финала на кървавата драма, когато Натев разказва за себе си как, след като го открили сред труповете в черквата „Св. Архангел”, е бил свестен и заведен пред главатарите:

„Донесоха ми една копанка вода (пише той на стр. 76), пих на два пъти и тогава с помощта на българите, които ме хванаха под мишниците, станах. Изведоха ме от черквата вън. На улицата до черквата кафенето беше още здраво. Тук, пред кафенето, беше седнал на един стол Рашид паша, а около него стояха прави няколко души, офицери, Адилаа от Тъмръш и двамата попове от село Брестовица — поп Павлю и поп Тодор. . .”

Ще рече, че Ахмед ага не е сред вождовете на „победителите”. Ако Ахмед ага беше взел какво да е участие в сражението за Перущица, няма съмнение, че до Рашид паша би седял и той, по-видният и властният, а не неговият брат Адил ага. Че Ахмед ага не е бил в Перущица по време на въстанието и не е взел участие в потушаването му, свидетелствува и К. Гълъбов, автор на книгата „Въстанието на героична Перущица”. Ето какво ни съобщава той на стр. 122 на своя труд:

„Ден пети — 27 април, вторник.
... В това време откъм Червения камък пристигнали помаците на Адил ага и се струпали на върха Власевица, гдето побили червен байрак. След малко през Чуковец дошли и помаците на Смаил ага и се изкачили на Вълковище при читаците, които били забили също своя червен байрак. Ахмед ага, брат им не дошъл, защото останал в планината да събира още башибозуци.” (Курсивът навсякъде мой — Н. X.)
Какво ще ни посъветват двамата Манолови: да вярваме ли на Гълъбов, че Ахмед ага останал в планината? Или да вярваме само на това, което те са отбрали да цитират от неговата книга?
Работата е там, че не само Гълъбов (и баща, и син), но и друг един изследовател на въстанието в Перущица, сам той жител на същото село, а именно Никола Гашаров, твърди същото, т. е. че в потушаването на въстанието в родното му села са участвували Адил и Смаил ага, братята на Ахмед ага, а не самият Ахмед. (Виж Пловдивски общински вестник, бр. 227 от 1932 г.)

Ако на Манолови и това не е достатъчно, то нека да намерят книгата на историка Иван Кепов „Въстанието в Перущица” и да видят какво пише той на стр. 134. За да не затлачваме наедрялото и без това наше изложение с нови цитати, ще кажем накратко, че според Кепов, който е най-добрият изследовател на въстанието в Перущица, водачи на башибозушката тъмръшка дружина са били Адил и Смаил ага, т. е. същото, което казват и Гашаров, и Гълъбов. Що се отнася до Ахмед ага, Кепов изрично отбелязва:
„Самият Ахмед ага не се явил; останал горе да дава разпоредби за събиране на нови пълчища. . .” (Виж „Въстанието в Перущица”, стр. 134.)
Двамата Манолови бяха заявили съвсем категорично, че „всички наши и чужди източници” говорели „ясно и недвусмислено” за личното участие на Ахмед ага в потушаването на перущенското въстание, а се оказа, че най-сигурните от тези „източници”, като Кепов, Гашаров, Матев, а и Гълъбов, са тъкмо на обратното становище, т. е. че при потушаването на бунта в Перущица Ахмед ага не е бил там.

Интересно е, че Манолови нито веднъж не споменават единствения професионален историк-изследвач на въстанието в Перущица Иван Кепов и неговото широко известно, обемиста и всепризнато като най-пълно и точно изследване по този въпрос. Те или не познават Кепов, или се страхуват от него, та внимателно го заобикалят, а в замяна на това винаги предпочитат да цитират тъй наречените от тях „безпристрастни чужди изследвачи”, като Макгахан, Иречек и Хътън Дюпои, или пък собствени информатори, като Куркутев, за когото вече стана дума. Но в такъв случай нека да видим какво са искали да докажат те с помощта на тези тъй наречени от тях „безпристрастни” изследвачи:

„За присъствието на Ахмед ага Тъмръшлията на Пазлака — Циганската могила — в момента на клането (започват двамата Манолови новия цикъл от своята полемика) ни говорят и следните изрични свидетелства:

а) На Макгахан, една негова дописка във в. „Дейли нюс”, в която между другото той съобщава, че там попаднал един французин, който отишъл да потърси „друг французин”, негов приятел, който отсъствувал няколко дни и за когото се боял да не му се е случило нещо... явил се пред Ахмед ага (курсивът на Манолови) и му обяснил на хубав турски език случая, но бил арестуван, а „другарят му, когото той търсел, бил вече задържан и убит”.

Преди всичко трябва да отбележим, че на западния край на село Перущица, на Пазлака, където е извършено клането на предалите се на 27 април перущенски заложници, според очевидеца Спас Гълъбов са били съсредоточени „зад оградата на едно лозе” не тъмръшките башибозуци, а „устинските читаци”. (Виж „Въстанието на героична Перущица” от К. Гълъбов, стр. 124.) (Сред тези двеста души, тръгнали да се предават на устинските читаци, е бил и бащата на К. Гълъбов — Спас Гълъбов, — тъй че първоизточникът на тия сведения е под всякакво съмнение.) След като Спас Гълъбов описва в своите спомени как „заложниците” се придвижили към Циганската могила на Пазлака и как „читаците” ги обезоръжили и обрали, той обяснява и как започнало клането:

„Един от читаците (турците — б. м.), по име Хаджи Кърмаджи, който бил техен (на устинските башибозуци — б. м.) главатар, със сабя в уста, на бял кон излязъл пред башибозуците и почнал да опрята ръкавите си. Всички приготвили ножовете и го гледали в очи кога ще извика. Подир опретнуването взел саблята си в ръката, размахал я наляво, надясно и извикал:

— Хайде, захващайте брей! Сега му е времето!

След тази прикана всички турци и турчета са сипнали въз обезоръжените нашенци и вече ся почнала сеч...” (Виж К. Гълъбов, стр. 126—127.)

Ако Манолови бяха внимателно чели и Кепов, те щяха да узнаят, че главатарят на устинските турци башибозуци Хаджи Кърмаджи, който започнал клането на Пазлака, се казва и той Ахмед.

 
„Сега перущенци били обградени и никой не могъл да избяга. Пристига, запретнал ръкави до рамена, устинският първенец Хаджи Ахмед Кърмаджи и извиква на турците (а не помаците! — б. м.):

— Какво още чакате? Удрете, сечете — сега му е времето! („Въстанието в Перущица”, Кепов, стр. 140.)

Освен това, ако бяха внимателно прочели Кепов, Манолови щяха да узнаят, че двамата братя „френци”, за които става дума в дописката на Макгахан, са били убити от тия същите — събрани на Пазлака кричимски и устински турци, а „когато се разкрила работата и френското правителство се намесило, обвиняемите кричимски и устниски турци се помъчили да стоварят тези две убийства върху перущенци, но това не им се удало и турското правителство трябвало да заплати няколко десетки хиляди лири обезщетение за убитите френци...” (Виж Кепов, стр. 140.)

И тъй, присъствуващият на Пазлака — Циганската могила — Ахмед ага по време на клането не е Ахмед ага Тъмръшлията (както Манолови се опитват да докажат с помощта на Макгахановата дописка в „Дейли нюс”), а главатарят на устинските турци Ахмед ага, наричан още Кърмаджи. Освен това клането на Пазлака е извършено не от помаците-башибозуци, а от устинските и кричимските „читаци” (турци) под командата на речения Ахмед Кърмаджи.

 
За да обосноват присъствието на Ахмед ага Тъмръшлията на Пазлака по време на клането, Манолови се опират и на втория от „тримата безпристрастни и най-близки изследвани на перущенските събития”, а именно — английския вицеконсул Хътън Дюпои. Те цитират една забележка към списъка на посетените от Дюпои разрушени и ограбени села в Пловдивски окръг, в която се казва, че „Единият от поповете, поп Стоимен, е бил заклан с неговите деца и последователи, когато се предавал на шефа на башибозуците Ахмед ага от Тъмръш. . .”
Очевидно тук става дума за свещеника от Перущица Стоимен Атанасов, които наистина е загинал при клането на Пазлака, когато се предавал на шефа на башибозуците, с тая разлика, че този „шеф” — както Гълъбов и Кепов установяват — не е Ахмед ага Тъмръшлията, а главатарят на устинските читаци Ахмед Кърмаджи.

„От свещениците (пише Гълъбов) Петър Велчев сполучи да избегне, а свещеник Стоимен Атанасов бил заклан от читака Хаджи Перон. Този свещеник взел със себе си и детенцето си и първом захванал да ся кланя и моли на разярений читак, по после главата му паднала и трупът заедно с детенцето, което останало живо в ръцете му, ся сгромолясал на земята...” (Гълъбов, стр. 127.)
„Успял да се спаси с бягство и раненият поп Петър, но поп Стоимен с дете (Владо) на ръце бил настигнат и немилостиво съсечем. Детенцето пренощувало върху трупа на баща си, цялото обляно в бащини кърви, и едва след обед на другия ден един войник го чул да плаче, прибрал го и го предал на майка му, която била в Устина. . .” (Кепов, стр. 140).
Въпреки тези ясни доказателства върху съдбата на злополучния поп Стоимен Манолови продължават с цитирането на Иречек и по-точно — описанието му на клането върху Пазлака, публикувано в бр. 14/1881 г. на в. „Марица”.

„Старите излязоха да се поклонят на Ахмедаа (цитират Манолови). Най-напред вървяха поповете и първенците, след тях множество мъже, жени и деца. Поп Стоимен с дете на ръце си коленичи пред Ахмедаа да му целуне и ботушите, но в това време той го подсече, а пък детето прободе. . .”

Иречек прави в тази публикация две съвършено очевидни грешки: първата, поп Стоимен, както видяхме, не е съсечен от Ахмедаа, а от Хаджи Перон, и второ — детето му не е прободено, а останало живо. Освен това никъде Иречек не уточнява, че споменатият Ахмедаа е Тъмръшлията, а не, да речем — Ахмедаа Хаджи Кърмаджи, за да имат основание Манолови да припишат на Ахмед ага Тъмръшлията заколването и на поп Стоимен Атанасов.
Ето, това са „свидетелствата” на тримата, както ги наричат Манолови, „безпристрастни и най-близки изследвачи на перущенските събития”, с които те (Манолови) се мъчат да докажат присъствието и дори участието на Ахмед ага Тъмръшлията при клането на Пазлака.

Колко е бил добре осведомен един от наречените „безпристрастни и най-близки изследвачи”, а именно цитираният от Манолови английски вицеконсул Хътън Дюпон, се вижда дори само от това, че и той не прави разлика между Ахмед ага Барутанлнята и Ахмед ага Тъмръшлията, твърдейки в своя доклад от 7 август 1876 г., че „башибозуците под командата на Ахмед ага Тъмръшли изгорили и ограбили... Перущица на 13, а Батак на 9 май” (виж сб. „Априлското въстание”, стр. 524). Но ако Хътън Дюпои и подобните му „изследвачи” са допуснали това смесване между Ахмедовците поради липса на точна информация, то как да си обясним поведението на Манолови, които продължават да благоговеят пред тях, след като техните грешки и заблуди са отколе установени и разчистени в
книгите на Кепов и на Гълъбов? Това от наивитет ли е или се е оказало под техните възможности да направят необходимите изводи от сравнението между различните източници и да разберат, че Ахмедаа Кърмаджи, главатарят на устинските башибозуци, палачът на предалите се двеста заложници от Перущица, и Ахмед ага от Тъмръш са две лица съвършено различни?

Или те просто са си затворили очите за всичко, което не е било в съгласие с тяхната предварително обявена теза, че на 27 април по време на клането на Пазлака — Циганската могила — Ахмед ага Тъмръшлията се е намирал там и е взел участие в него, убивайки поп Стоимена и детенцето му Владо.
Изглежда, че Манолови на всяка цена са искали да начърнат и Ахмед ага в това грозно, коварно дело, защото само така може да си обясним тяхното явно пристрастие в разискването и разглеждането на този въпрос и техните нови опити да спасяват положението, този път отново с цитати от книгата на Георги Натев:
„Този ден (28 април — б. а.) — цитират двамата Манолови — от многото налитания на турците ние не можахме да ядем, тъй като това били едновременни и планомерни налитания, командувани от един главнокомандуващ, който до пристигането на Рашид паша не е могъл да бъде никой друг освен официално назначения Ахмед ага Тъмръшлията.”

Цялото изречение у Натев има следния вид:
„Този ден от многото налитания на турците ний не можахме да ядем, пък и готвачът ни не можа да свари ястието по причина на раняването му от черкезина.” (Натев, стр. 55.)
Манолови изоставят втората част на изречението, за да излезе, че изключително поради налитанията на турците въстаниците не са могли да се нахранят и правят заедно с това едно на права бога съчинено мъдрословие, че тези „едновременни и планомерни налитания” са били „командувани от един главнокомандуващ, който до пристигането на Рашид паша не е могъл да бъде никой друг (каква логика) освен официално назначения Ахмед ага Тъмръшлията”. Освен това Манолови не са сметнали за необходимо да сложат кавички след „не можехме да ядем”, т. е. да разграничат своя от Натевия текст и по такъв начин цялото следващо изречение може преспокойно да мине и върху Натев.
Позволяваме си да припомним на Манолови и друго: Та нали Ахмед ага беше официално назначен за „кър меймуру” на областта, както те самите се постараха да ни убедят с помощта на Беринг? Въз основа на какво пък сега са решили да го произведат в чин „главнокомандуващ”? Или смятат, че „кър меймуру” и „главнокомандуващ” е едно и също?
Спряхме се на тия подробности от статията на Манолови не за да полемизираме (тук полемиката е излишна), а просто за характеристиката на изследователските методи на двамата историци, които неуморно търсят все нови и нови свидетели и „анонимни очевидци”.
„Селяните (цитират двамата Манолови писмото на анонимен очевидец от 17 август 1876 г.) направиха един чер пряпорец и го дадоха на трима души — Мито Пенчев, Рангел Аракчиев и Стамен Кърмов да идат при Ахмедаа да му се молят, да ся смили и да остави да ся предадат. Пратениците отидоха, говориха нещо и като ся повърнаха назад, помаците изгърмяха изподире няколко пушки и ги претърколиха на земята.”
Без да влизаме в подробности, ще съобщим, че в случая става дума за опита на някои перущенци да се свържат с башибозука на Власевица, за да измолят примирие, но К. Гълъбов отнася този опит към датата 28 април, преди започване на сраженията. Иван Кепов твърди, че това е станало на 1 май, преди капитулацията на обсадените в черквата „Св. Архангел”, но и двамата са единодушни, че делегацията (Мито Пенчев, Рангел Аракчиев и Стамен Кърмов) е била изпратена не при Ахмед ага, а при главатаря на тъмръшкия башибозук Адил ага.
„Малодушните решили да изпратят трима старци при Адил ага (пише Гълъбов), за да му съобщят, че перущенци са готови да се предадат, ако пощади живота им. . .” („Въстанието на героична Перущица”, стр. 132.) „Тия старци били Стоимен Кърмов, Митьо Данен-Попов и Рангел Аракчиев. От църквата „Св. Архангел” те се упътили с черно знаме към Власевица, приказвали с Адил ага около половин час, но на връщане един помак, Исин пехливан от с. Райково, стрелял в гърбовете им и ги убил на място. . .” (Пак Гълъбов, стр. 130.)
„Те свили надясно през моста (пише Кепов за същата делегация) и се упътили към „Власевица”, където бил главатарят на помаците Адил ага. . .” (Кепов, „Въстанието в Перущица”, стр. 170.)
Заслужава ли да говорим повече за този случай и за поредния опит на Манолови да се промъкнат тихомълком покрай цяла една джунгла от неудобни за тях фактчета и факти?

Подбирайки съответни цитати от Хр. Попконстантинов, Манолови се опитват да докажат, че заради „подвизите” си в Перущица Ахмед ага Тъмръшки бил явно „осъден на смърт”, а тайно награден с ордени от турското правителство”. Те изграждат цяла една кула от патетични възклицания и умозаключения въз основа на този „факт”, не подозирайки за съществуването на друг един „контрафакт”, при това много по-категоричен от патетичната тирада на Попконстантинов — заповедта на извънредния съд в Пловдив за търсенето, откриването и арестуването на местните башибозушки главатари, извършили изстъпления по време на въстанието. В тая заповед фигурира между другите като обвиняем за това, че „нападнал село Бойково и се одързостил да гори, да убива и да граби” Исмаил ага от с. Тъмръш (брата на Ахмед ага). Упоменати са още Дели Мехмед и Хасан Мехмедооглу от Ситово, Молла Али от Доспат, Ахмедооглу Мехмед от Дорково, Молла Халил — зет на Барутанлията Ахмед — и главатарят на тъмръшките башибозуци Адил ага, изобщо всичките по-известни главатари. (Виж. изследването на Анг. Вълчев за Тъмръш, публикувано в си. „Родопи”, кн. 8 и 9/1970 г., стр. 55 и 56.)

„Ахмед ага Тъмръшлията (пише Велчев на същото място) не фигурира нито в списъка на арестуваните, нито в списъка на търсените, а не да е бил и съден. Този документ дава категоричен отговор на въпроса — бил ли е Ахмед ага Тъмръшлията водач на башибозуците от рупчоския отряд по време на въстанието.”
Между впрочем споменатата вече заповед за арестуването на провинилите се в изстъпление башибозушки главатари сочи съвсем определена като причинител на бойковските изстъпления Исмаил ага (брата на Ахмед ага), а не самия Ахмед ага, както Манолови са се опитали да ни докажат чрез един пасаж от докладите на Церетелев.
Докъде стига усърдието на Манолови в старанието им да установят виновността на Ахмед ага Тъмръшлията, се вижда от факта, че освен устни, писмени и всякакви други документални и уж документални източници те са се хванали даже и за романа на Вазов „Под игото”. Аз ще оставя без коментар този опит на двамата историци да въвлекат в доказателствената част на своето изследване пасажи от един роман, но ми се иска да отбележа друго: даже и тук те не са се въздържали да пре-иначат първоизточника, твърдейки, че „Ахмед ага Тъмръш-лията разнасял своите трофеи — набучени на пръти глави, не само мъжки, а и женски, по думите на И ван Вазов в „Под игото”. А истината е, че никъде в романа „Под игото” Вазов не е написал думите, които влагат в устата му двамата Манолови, и освен това никъде той не споменава името „Ахмед ага”.

Върхът на своята аргументация обаче Манолови достигат в „следвазовия” да го наречем, пасаж, където те пишат, че „по свидетелството на Хр. Попконстантинов” името на Ахмед ага Тъмръшлията се било произнасяло „с настръхване на космите”. (! !)
Дотука Манолови се опитваха (видяхме по какъв начин и с какъв успех) да установят присъствието на Ахмед ага в Перущица по време на въстанието и участието му в неговото потушаване. Останалата част на своята статия те са посветили на усилието да омаловажат, или по-точно — да отрекат заслугите на Ахмед ага около спасяването на няколко рупчоски села от произволите на фанатизираните башибозушки елементи.
Да видим преди всичко какви са фактите на този въпрос: „. . . В същата зловеща за България 1876 година именно в това време, когато башибозуците ударили да палят и горят село Перущица, една орда от 500 души се явила в с. Чаушево, като имала намерение оттам да отиде и обере манастира. Ахмед ага, който е бил по това време кърсердарин (пристав по преследване на разбойниците) и обикалял тогава селата около Станимака, за да пази тишината в това размирно време, се намирал в едно село близо до град Станимака. Известен от манастира за намеренията на помаците, (той) веднага провожда своя юзбашия и съотечественик Мустафа Семерджоолу в с. Чаушево да обади на помаците да не би да отидат в манастира „Св. Петка” и да не би да направят някакво зло, защото, казал Ахмед ага, „всичките през топуз ще ги прекара” (виж „Манастирът „Св. Петка Мулдавска”, изд. 1895 г. от йеродякон Никифор Стоянов, а също в сп. „Родопски напредък”, кн. 1/1907 г., статията на Ст. Шишков „Манастирът „Св. Петка Мулдавска”, стр. 182).
В кн. 5 на сп. „Родопски напредък” Н. Неделев потвърждава въпросния случай:

„По времето, когато родопските помаци през въстанието се въоръжили в манастира „Св. Петка”, за да го ограбят, монасите извикали от едно станимашко село, където пребивавал тъмръшкият Ахмед ага, който бил кърсердарнн, и той пратил да кажат на башибозуците да си отидат. Същите помаци се отправили за Бачково, което силно пострадало. След това тръгнали за Станимака, но тамошните хора събрали много пари, дали ги на предводителите и градът бил спасен.”

За да свържа споменатите събития с подобните по време на въстанието събития в моето родно село Яврово, аз цитирах в моята книга „Миналото на село Яврово” (стр. 41) част от доклада на Йожен Скайлер. Ето го въпросния цитат:

„Башибозуците, които се явили пред Перущица, се бяха опитали да влязат в гръцкото село Станимака (1500 гръцки, 300 български и 80 турски къщи). След неуспеха им да влязат в Станимака тези башибозуци отишли в българското село Лясково, което напълно оплячкосали, като убили един човек. При пристигането им в Перущица към тях се присъединили жителите на с. Устина. Тъмръш и други мюсюлмански села.”
След този цитат аз правя и своето заключение, че „първа пристигнала около Перущица башибозушката дружина, опропастила Лясково и. . . съседното му село Яврово”, че „тая е къщата орда на Ахмед ага Лъкавски, която Ахмед ага прогонил от „Света Петка” и Яврово”, че „при мобилизацията и съсредоточаването на башибозука Ахмед ага не е бил в Тъмръш, а в околностите на Станимака”. (виж „Миналото на село Яврово”, стр. 42).
Разглеждайки приведения в моята книга цитат от доклада на Йожен Скайлер, Манолови правят „намека”, че аз „лекичко съм го поправил”. Обвинението им се отнася за първото изречение, а именно: „Башибозуците, които се явили пред Перущица, се бяха опитали да влязат (преди това) в гръцкото село Станимака”, в което изречение аз съм пропуснал думичките „преди това”. Очевидно двамата Манолови подозират, че по този начин аз съм искал да не се разбере, че събитията в манастира „Св. Петка”, Станимака, Яврово и Лясково са станали „преди битката” в Перущица, а „по време на битката”. На свой ред обаче аз искам да попитам Манолови: какъв смисъл е имало нарочно да изтървавам думите „преди това”, когато тъкмо аз твърдя, и то веднага след цитата на Скайлер, че „първа пристигнала около Перущица башибозушката дружина, която се опитала да влезе в Станимака, опропастила Лясково и съседното му Яврово”, т. е. че не по време на битката, а преди това са се разразили събитията около Станимака. И после, в моя цитат на Скайлер е много ясно казано: „. . . башибозуците, които се явили пред Перущица, се бяха опитали (естествено преди появяването си пред Перущица — б. м.) да влязат в гръцкото село Станимака”.
С други думи, „лекичката поправка”, в която двамата Манолови ме уличават, е съвършено безцелна, тъй като тя не върши, никаква полезна работа, като не смятаме повода, който е дала на Манолови да хвърлят съмнение върху моята коректност.
След тази, наложена не по моя вина, „оправка” нека да продължим с въпроса около спасяването на селата.
Друго нападнато от башибозука рупчоско село, което дължи, своето спасение на Ахмед ага Тъмръшлията, е моето родно село Яврово. В монографията „Миналото на с. Яврово” (издание на БАН, 1958 г., стр. 54—57) аз подробно съм разказал за изстъпленията на някои от башибозушките главатари там и за това как в последната минута пристига по суварията Кечели Осман заповед на Ахмед ага Тъмръшлият, с която се предотвратяват замислените палежи и грабежи.
Че спасяването на Яврово не е било изолиран случай, свидетелствува и известният родоповед Стою Шишков:
„

[Dobrev]

„Освен това (пише Ст. Шишков) същият Ахмед ага (Тъмръшлият — б. м.) не допуснал и най-малко зло да се направи и на другите съседни на тъмръшци християнски села: Ситово, Лилково, Широка лъка и другите в целия Рупчос и съседните в Смолянско, но Ахмед ага е запазил и манастирите: араповският „Св. Неделя”, мулдавският „Св. Петка” от асеновградските турци и башибозуци, ала устинските и кричимските турци ограбиха и до основи премахнаха перущенския манастир „Св. Тодор” и двата кричимски при с. Кричим” (Ст. Шишков, „Българомохамеданите (помаците)”, 1936 г., стр. 115).

За спасяването пък на Лилково много подробно е разказал Ангел Вълчев в своето изследване за Тъмръш, а именно как башибозукът и в тоя случай бил прогонен от селото благодарение на писмото на Ахмед ага. („Да не сте посмели да побарате някого в Лилково, защото глава за глава ще върви” — пишело в това писмо до главатарите на башибозука в Лилково.)

„Спасяването на тия села (коментира Вълчев събитията в Яврово, Ситово и Лилково) е една светла страница от вековната дружба между българите от съседните села с различни вероизповедания. И това е сериозно потвърждение, че въпреки всичко коранът не беше проял душите на помюсюлман-
чените българи, че у тъмръшлии, в това число и у Ахмед ага, усетът за защита на еднокръвните все още е бил жив, че коранът в случая е отстъпвал на кръвта, която тече в жилите на българите (мохамедани). (Сп. „Родопи”, кн. 8 и 9/1970 г., стр. 57 и следващите.)

По време на въстанието Чепеларе също е било застрашено от башибозушки изстъпления:
„На 27 (април — б. м.) дойдоха ахъчелебийските башибозуци на всяка къща по 8—10 души (пише в своите спомени чепеларският свещеник поп Марин Караджов). Тогава всички рекохме, че ще ни изколят, но „слава богу” (си) рекохме, като отидоха надолу, нах Перущица.
— Вие сте ни в кошарата и днес, и утре — казваха башибозуците, — ама да закачим по-отдалечко. . .
Останахме живи! То било за това, че на башибозуците не било разрешено от Тъмръшлията Ахмед ага да ни колят. . .” (Ръкописният дневник на М. Караджов в ОДА .— Смолян, стр. 20, курсивът мой — Н. X.)

Спасителна роля изиграл Ахмед ага не само за Яврово, Ситово, Лилково, Чепеларе, манастирите „Св. Петка Мулдавска” и „Св. Неделя”, Асеновградско, но и за среднородопското село Широка лъка.
„През време на Перущенското и Баташкото клане никое друго село в Рупчоската околия не беше изложено на същата опасност освен с. Широка лъка (четем в спомените на Г. Узунски за Широка лъка). Това село като най-събудено и богато башибозукът от околните помашки села, които бяха взели участие в Перущица и Батак, дошли в с. Широка лъка, хванали от първенците му — Григор Попатанасов, Георги Костадинов Шоков и Тяно Мариин Русиновски, вързали ги и изпратили на Тъмръшлията в Тъмръш. В път тех ги измъчвали немалко — яздели ги през Тъмръшката река, преди да ги представят на агата. Последният, като стар техен познайник, като ги видял, приел ги благосклонно и заповядал да им определят особена одая — стая под надзор да не би да им се нанесе някое зло.”
По-нататък летописецът на Широка лъка описва трагичните часове, преживени от широколъчени под заплахата на башибозушките главатари и как двата попа — поп Никола (бащата на Узунски) и поп Стоян — били вече изведени, за да бъдат заклани, когато дошъл пратеник на Ахмед ага Тъмръшлията със заповед до главатарите на башибозука „да внимават да не направят някакво зло на населението в Широка лъка”.
„Тази заповед на Ахмед ага Тъмръшлията (пише по-нататък Узунски) последвала, защото Халил паша от Скеча и други тамо аги, на които овцете карали на планинска паша наши кехаи, та пратили Ехията, агата, на уйка Вълка (Черното) Масуроско, който карал неговите овце, дошел в село и като видел башибозука, веднага отишел в Тъмръш и казал на агата да внимава да не стане нещо зло на селото Широка лъка, гдето овцете техни са у наши кехаи, защото зло ще плати и той от това и друго сам той (Ахмед ага — б. м.) симпатизирал на широколъчани, та побързал да прати поменатия по-горе негов човек Цикаля да дойде в село и предупреди злото (к. м. — Н. X.). По този начин се спасило селото от клането.” (Виж „Исторически спомени от с. Широка лъка” от Георги Н. Узунски, стр. 86 и следващите от ръкописа, съхраняван в НБ „Кирил и Методий” — София.)
За да омаловажат заслугата на Ахмед ага при спасяването на Широка лъка от изстъпленията на башибозука, взимайки повод от току-що цитираните пасажи, Манолови твърдят, че тая заслуга била всъщност на Халил ага от Ксанти, даже ме обвиняват, че аз (Николай Хайтов) съм замълчал най-важното, когато в монографията „Миналото на с. Яврово” съм се позовал на Узунски, а именно „подробните сведения, които ни е оставил съвременникът на това събитие”, т. е. същият Г. Н. Узунски. От едно просто сравнение обаче на цитирания от мене и от Манолови (в тяхната статия — стр. 107) един и същ пасаж ще се види, че тъкмо в „подробните сведения” на Узунски, на които Манолови се позовават, се губи (друг е въпросът по какви причини) цяло едно изречение, и то тъкмо онова, в което се казва, че „и сам той (Ахмед ага) симпатизирал на широколъчани, та побързал да изпрати поменатия негов човек Цикаля да дойде в селото и предупреди за злото”. Що се отнася до многовъзпяваните от Манолови заслуги на Халил паша, това също е явно недоразумение. Та как е било възможно Халил ага да узнае, че любимата му Широка лъка е нападната от башибозуците и да вземе каквото и да е отношение към това събитие, когато в текста на Узунски е съвършено
ясно казано, че неговият овчар Ехията „дошел в село и като видел башибозука, веднага отишел в Тъмръш”? Щом Ехията не се е връщал в Ксанти, за да вземе „интифата” на Халил ага, а веднага заминал за Тъмръш, то следователно там той е говорил от свое име, а не от името на Халил ага, който (казахме вече) не е имал по това време никакъв хабер какво се върши в Широка лъка, нито пък възможност да се намеси било за лошо, било за добро.
Пак с въпросния Халил ага Манолови са се опитали да скрият (в буквалния смисъл на думата) заслугите на Ахмед. ага Тъмръшлията при спасяването и на Чепеларе. Вместо да отбележат писаното от поп Марин Караджов за ролята на Ахмед ага в тоя случай ако не за друго, то поне за да могат да го атакуват и отрекат (както е прието в научните спорове), Манолови напълно премълчават (вече за кой ли път!) неудобния за тях пасаж. Вместо това те преразказват записките на поп Марин, за да ни убедят, че Ахмед ага бил в споразумение с арденския мюфтия Абдул Рахман да изколят „българите по родопските села” и само чакал хабер от него (мюфтията), но Халил ага по един хитроумен начин накарал кръвожадния мюфтия да се откаже от това си намерение.
Че всичко това, което поп Марин е писал във връзка с мюфтията и Халил ага, а историците Манолови са се хванали да го преразкажат и преувеличат, са чиста проба небивалици, се вижда не от едно, а от много обстоятелства. Преди всичко нахията Рупчос се намирала в административните граници на Пловдивската кааза, Пловдивския санджак, а пък селото Арда в Ахъчелебийската кааза, Гюмюрджинския санджак, тъй че на Ахмед ага Тъмръшки, ако е искал да коли българите в Чепеларе, никак не му е трябвало съгласието или разрешението на арденския мюфтия, от когото ни той, нито пък Чепеларе са били зависими в каквото и да било отношение.
И, второ: ахъчелебийските башибозуци, според поп Марин Караджов, идват в Чепеларе на път за Перущица на 27 април, т. е. на същата дата, когато е вече кипнало сражението за Перущица. Пита се тогава: кога са се споразумели върху изколването на родопските българи Ахмед ага с мюфтията Абдул Рахман, кога този Рахман отиде в Гюмюрджина, накупи там барут и друго джепане, среща се в Ксанти с Халил паша и успява да се върне пак в Арда, за да изпрати оттам хабер на Тъмръшлията, че клането няма да се състои, та пък Ахмед ага да заповяда на ахъчелебийските башибозуци в Чепеларе да се махнат? Кога е могло да стане това, като се има предвид, че само за отиване от Тъмръш до Арда даже за най-бързия ездач са нужни 2 дена, от Арда до Гюмюрджина — още два и за връщане толкова, та всичко осем дни? При това Марин Караджов споменава, че: „От Ахъ-Челеби 2—3 пъти пращали хора до него (арденския мюфтия в Гюмюрджина) да се върне и благослови делото като духовен началник. . .” Ще рече, два-три пъти е извървяно разстоянието от Арда до Гюмюрджина, където се намирал по това време при своите овце Абдул Рахман, така че за това трикратно отиване и връщане са били загубени най-малко нови дванадесет дни, та се събират общо около двадесет дни, докато всемогъщият арденски мюфтия се е намерил отново в своето седалище и пуснал оттам хабер на Тъмръшлията, че той е изоставил идеята да се колят родопските българи.
Само едно Манолови са пропуснали да обяснят: не са ли прекалено скучали ахъчелебийските башибозуци, докато са чакали в Чепеларе тези „иди ми, дойди ми” от Тъмръш до Арда, от Арда до Гюмюрджина, от Гюмюрджина до Ксанти и обратно пак до Арда?
Всичко това не е ли било ясно и без нашата сметка на двамата уж професионални историци — М. Манолова и М. Манолов, — те са се запретнали съвсем сериозно да обосновават своята теза с простодушните легендички на поп Марин?

Аз съм наистина смутен от липсата на един що-годе научен критерий при разискването на такъв един сериозен въпрос. Проява все на същия наивитет, ако не на нещо много по-сериозно, е и опитът на Манолови да омаловажат например спасяването на манастира „Св. Петка Мулдавска” и с. Яврово от произволите на башибозука, като твърдят, че това станало не защото Ахмед ага бил противник на ограбванията и издевателствата над мирното българско население, но в момента пред него стояла главната задача — да бъде час по-скоро смазано въстанието в Перущица.
Но в такъв случай с какво Манолови ще обяснят защо Ахмед ага пропъди от Широка лъка башибозуците, „които бяха взели (вече!) участие в Перущица и Батак. . .” (според както ни осведомява летописецът на Широка лъка Георги Узунски)? Та нали те (башибозуците) вече не са били нужни на Ахмед ага за въстанието в Перущица, което е било вече смазано?

И след всичко това Манолови твърдят, че Дечов (а пък и аз) сме тълкували събитията „наивно и субективно-идеалистически”. Запазвам си правото после отново да се върна на тая многозначителна фраза, а сега нека да приключа с последните няколко обвинения към Ахмед ага.
На първо място това е обвинението, че Ахмед ага взел „действително участие в мохамеданското родопско въстание, организирано и ръководено от англичанина Сенклер през 1878 година”. Това обвинение, предявено за пръв (и за последен) път! от Христо Попконстантинов, е напълно опровергано от руските архивни документи във връзка с потушаването на Сенклеровия метеж, където по наистина безспорен начин се установява, че Ахмед ага не е взел никакво участие в този бунт.

„В района на Смолян начело на ордата е турчинът Селим бей, а за негови помощници са поставени двама помаци, запасни подофицери от турската армия — Емин ага от село Дряново и Кара Сюлейман от село Павелско. Съвместно с тези е определен да действува и един отред от Девинския район, начело на който е поставен запасният подофицер Керим „паша” от село Катун, Неврокопско.” (Период. списание, бр. 60/1899 г., стр. 901 и стр. 128 от „Тъмръш” (в ръкопис) на Ангел Вълчев.)
Името на Ахмед ага не е замесено нито в един от сблъсъците между башибозука и Петко войвода през есента на 1878 г., защото по това време Ахмед ага въобще не е бил в Родопите, а в Беломорието и се е върнал в Тъмръш през лятото на 1879 г.
 
Що се отнася до участието на Ахмед ага в откъсването на тъй наречните „непредадени села”, именно Христо Попконстантинов бе, който определи главно като „стопански” причините за самоволното откъсване на 21 села в Девинската покрайнина от Източна Румелия. „Помаците скотовъди (пише той) виждаха, че ще загубят богатата зимна паша за овцете в „увона” (Беломорското поле — б. м.) и че икономически ще пострадат” (Хр. Попконстантинов, „Непредадени села”, кн. II). Става дума за онези 200 000 глави добитък в Девинското краище, които при липсата на зимна беломорска паша е трябвало да се изхранват (на място) при една местна фуражна база за не повече от 30 000 глави добитък. (В. Дечов, „Родопски писма”, стр. 4.)

Очевидно страхът от загубата на зимните беломорски пасбища, които са били икономическата основа на родопското примитивно скотовъдство, са в основата на „помашкия сепаратизъм” през 1878 година в много по-голяма степен, отколкото личното влияние или въжделение на Ахмед ага Тъмръшки. Освен това румелийското правителство е нарушило споразумението си с Ахмед ага да го назначи за кантонен началник, в замяна на което той пък да присъедини „непредадените” 21 села в Девинското краище.

 

Румелийските управници назначават вместо него пловдивския турчин Мехмед бей, когото българите мохамедани ненавиждали като „читак”, така румелийските управници обръщат против себе си както българите мохамедани в това краище, така и самия Ахмед ага.
„Ако Тъмръшлията беше назначен на автономна служба в Пловдив (пише Хр. Попконстантинов), в Рупчос щеше още в началото да се въдвори мир и тишина, в онова планинско краище горите щяха да се завардят от опустошаване, разбойничество нямаше да има, та че най-сетне и въпросът за 21-тех непредадени села отдавна щеше да е решен. ..” (Хр. Попконстантинов, „Непредадените села”, стр. 6.)

Ако един от най-върлите противници на Ахмед ага пише така, то ние наистина няма защо да се съмняваме в тая негова оценка за тъмръшкия войвода и за неговия конфликт с румелийските управници.
Възниква един „законен”, бих казал, въпрос: защо с такова ожесточение се нахвърлят Манолови върху Ахмед ага Тъмръшлията близо век след потушаването на бунта в героична Перущица?
Още в първите пет реда на своята статия те са изявили ясно своята цел в това направление, а именно: да докажат, „че Перущица и ред други още села по северните склонове на Родопите са били разсипани по време на Априлското въстание от башибозука, събран и предводителствуван от рупчовския нахийски управител феодал, чифликчията Ахмед ага Тъмръшлията”. Нито дума за това, че мобилизацията на башибозука е извършена съгласно военно-административните закони, със заповед на пловдивския мютесариф Азис паша! Нито дума за това, че освен съставения от родопски българи мохамедани башибозук, предводителствуван от Ахмедовите братя, в сломяването на Перущица са взели участие и кричимските, и устинските турци (читаци), и конарските черкези, и преди всичко редовната войска под командата на Рашид паша, която фактически реши изхода на неравния двубой!
Нито дума за тях! За Манолови „съсипването” на Перущица е извършено от „башибозука, събран и предводителствуван от Ахмед ага”, или по-ясно казано — от родопските българи мохамедани. На тях е приписано (напук на всички доказателства, че това е извършено от устинските читаци) и подпалването на манастира „Св. Тодор” над Перущица на 27 април, и дори клането на Пазлака!
Тази позиция не е нито нова, нито неизвестна. Ето какъв доклад е изпратил през юли 1876 г. един от „тримата безпристрастни и най-близки (според Манолови) изследвачи на перущенскнте събития”, английският вицеконсул Хътън Дюпои до държавния секретар на външните работи на правителството на нейно величество в Лондон:

„. . . Доколкото можах да узная, имам основания да вярвам, че жителите на Перущица първи предизвикали яростта на турците с убийството на двама мюсюлмани от съседното село и по този начин сами станали причина за гибелта на селото си. . . Все пак (продължава Дюпои) по мое мнение извършеното предизвикателство от това село едва ли може да оправдае страхотната загуба на хора и материални щети, причинени от помаците-башибозуци. . .” (курсивът навсякъде мой — Н. X.).

„Разправя се без всякакъв опит за прикриване (пише още по-нататък „безпристрастният” изследвач), че руският консул В Пловдив бил единственият виновник за печалните нещастия, сполетели това цветущо, село (Перущица— б. м.). То било нападнато от башибозуците под командата на Тъмръшлията Ахмед ага. . . Перущица на 13, а Батак на 9 май.”

И по-нататък Дюпои допълва:
„Уведомен съм от достоверен и независим източник, че българското въстание е било грижливо и умело подготвено от хора, притежаващи познание и опитност във военната тактика от чужди страни. Ако техните планове бяха успели или ако българите бяха взели надмощие над турците, няма съмнение, че съществуването на турците в Европа щеше да бъде поставено в опасност и че българите щеше да извършат далеч по-големи жестокости.” („Априлското въстание 1876 г.”, Сб. документи, стр. 523—524.)

Ясно и кратко: Перущица „сама е станала причина” за гибелта си, „руският консул бил единственият виновник за станалите нещастия”, „българското въстание е било подготвено... от чужди страни”. И най-сетне — „страхотната загуба на хора и материални щети” в Перущица са причинени от „помаците-башибозуци”, т. е. тъкмо това, в което Манолови се мъчат да ни убедят.
Ако те (Манолови) смятат, че тъй оповестената позиция на Хътън Дюпои е само негова, те се дълбоко лъжат. Това е (както отбелязва в своята студия за Тъмръш Ангел Вълчев) позиция преди всичко на турското правителство, дошло на власт след преврата на 17—18 май 1876 година. В желанието си да заблуди световното обществено мнение върху истинските причини и кървави последици на Априлското въстание една от първите работи на новото правителство е да назначи комисия, която да „изследва причините и виновниците на въстанието”.
„Комисията (пише Вълчев) трябвало да докаже, че виновници са първо — българите, подтикнати от чужди страни, и по-специално от Русия, второ — некадърните управници от старото правителство, които са вече свалени, и трето — местните водачи на мюсюлманското население, които не са се покорявали на централната власт. . .” (Сп. „Родопи”, кн. 8 и 9/1970 г., стр. 54 и следващите.)
Английската дипломация, която по туй време е в пълна подкрепа на новото правителство на Турция, също не седи със скръстени ръце и затова английският министър на външните работи лорд Дерби телеграфически нарежда на английския вицеконсул в Одрин Дюпои незабавно да замине за Пловдив, да проучи нещата и веднага да го информира, като предварително подсеща своя вицеконсул, че жестокостите „са извършени от турските нередовни войски”, т. е. башибозуците. (Сб. „Априлско въстание 1876 г.”, стр. 509.)
Както вече се убедихме, Хътън Дюпои съставя своя доклад така, че напълно задоволява както външния министър на Англия, така и новото правителство на Турция, т. е., че „страхотната загуба на хора и материални щети са причинени от помаците-башибозуци” и че за въстанието са виновни русите и самите българи.
Много години преди да се появи като публикация в сп. „Родопи” изследването на Ангел Вълчев за Тъмръш, в което стъпка по стъпка той ни разкрива въпросните машинации на турската и английската дипломация, среднородопският историк Васил Дечов беше отлично схванал къде бият обвинителите на Ахмед ага Тъмръшлията, като Хътън Дюпои и наивно доверилите му се чужди или родни „изследвачи” на Априлското въстание. С безпогрешна интуиция Дечов разбра освен това, че тука не става дума само за една временна дипломатическа маневра, но за трайно, сериозно обвинение към нашите събратя — родопските българи мохамедани — в едно братоубийство, което някои „доброжелатели” на българската нация искаха да поставят като зловеща преграда между България и българите мохамедани. Схванал това, писателят, историкът, големият родопчанин и общественик Васил Дечов не закъсня да се опълчи против тази никому ненужна клевета и заяви, че не бива делата на устинските читаци, които извършиха и клането на Пазлака, и подпалването на манастира „Св. Тодор”, да се приписват на „помаците-башибозуци”, които нямат нищо общо с тези кръвопролития; че не бива прекалено да се винят родопските българи мохамедани, задето като военно мобилизирани запасни са били принудени да вземат участие в битката за Перущица, и най-сетне, че не бива да се приписват на Ахмед ага Тъмръшки кръвопролития и други дела, които той не е извършил, а тъкмо напротив, неговите заслуги по време на въстанието трябва да се знаят и зачитат, защото те разобличават братоубийствепата, противобългарска теза за решаващата роля на родопските българи мохамедани в потушаването на въстанието в Перущица и позорното проливане на невинна кръв.

Ето, това бе смисълът (и оправданието) на нашето длъжко обяснение с Манолови по въпроса за Ахмед ага, а не в туй — вземал ли е ангария и колко, сто или двеста декара са били неговите земевладения и дали е бил той „пред” или „зад” Перущица на 24 април стар стил.
Това бе смисълът и на писаното от „шовиниста” Дечов в неговите „Родопски писма” и в книгата му „Върху миналото на Чепеларе” за Ахмед ага Тъмръшлията — и забележете! — преди повече от половин столетие, докато в наши дни неговите съграждани Манолови застават зад английския вицеконсул Хътън Дюпои и напук на всички сериозни изследвачи и всички нови доказателства дословно възпроизвеждат изкованата от него теза, че помаците-башибозуци начело с Ахмед ага са палачите на Перущица.
Няма го турското правителство в лицето на Азис паша! (Повтарям.) Няма ги устинските и кричимските читаци башибозуци! Никакви ги няма и конарските черкези! Изоставени са всички, премълчано е всичко, направено от тях, както Дюпои го е навремето си премълчал, за да останат във фокуса на обвинението само родопските българи мохамедани. И на това отгоре Манолови взели да обвиняват Васил Дечов в шовинизъм, задето се бил опитал да направи „историческата поправка” с Ахмед ага, удостоверявайки по този начин своята станала вече досадна историческа слепота. Ако ние това набедим за шовинизъм, тогава как ли да определим опитите на Манолови да възкресят тезата на Дюпои и техните явни цитатнически спекулации в подкрепа на тази антинаучна, антибългарска, пък ако щете — античовешка теза?
Та наистина за какво да се обвинява Дечов в шовинизъм: за това ли, че той посвети целия си живот на благородното усилие да заличи теглената от завоеватели кървава граница между българите мохамедани и останалите българи?
За това ли, че той написа най-талантливите страници в нашата литература, посветени на презрените в ония времена „помаци” и на идеята за духовното им съединяване с българската нация?
За това ли, че Дечов в двете хиляди свои страници, посветени на среднородопската история, е ратувал за възстановяване на историческата истина? И ако днеска ние имаме удоволствието да сме свидетели на съвременния възродителен процес сред българите с мохамеданска вяра в Родопите, то нека да не забравяме, че заслуга за това имат и родопските книжовници, бих казал, не „заедно”, а начело с Васил Дечов.
За да бъдем изчерпателни (а в нашия случай това се налага!), трябва да кажем, че Дечов е заклеймен от Манолови не само като „шовинист”, но че той се е опитал да покаже Ахмед ага в светлината на една „субективно-наивна идеализация”. Като имаме предвид, че две трети от статията на Манолови са посветени на усилието да докажат, че Ахмед ага е бил и „чифликчия”, и „кърагалар”, и „кърсердар”, и „феодал” и пр., то ясно е, че те са искали чрез тази класова характеристика да предрешат опитите за историческото реабилитиране на Ахмед ага.
Феодални рецидиви в управлението на Тъмръшлиите въобще и частно в управлението на Ахмед ага наистина е имало, както и тъй наречното „самоуправство”, за което го обвиняват не само Манолови, но са го обвинявали и официалните турски власти. Това самоуправство се е състояло и в това, че Ахмед ага не е допускал в нахията му да се появи нито заптия, нито кадия. Съдил е сам, както преди административните реформи в Турция е съдил баща му, а въоръжената власт е била в ръцете на неговите, назначавани от него, предани на него местни българи мохамедани — бабаити и сеизи. Какви са последиците за местното българско население от този своеобразен сепаратизъм, пък ако щете — наречете го „феодализъм”, на Ахмед ага?
Ние имахме случая да установим, че в сравнение с крайно лошата, тромава и подкупна турска администрация от втората половина на XIX век рупчоското „самоуправно островче” на Ахмед ага, където са били в сила неговите „сурови, но справедливи” дядовски и прадядовски наредби, е било за предпочитане. Опрян на своята въоръжена сила и сравнителна самостоятелност, Ахмед ага си е позволявал да влиза в конфликти даже с всесилния Гюмюш Гердан при събирането на десятъка; позволявал си е да се противопоставя дори на пловдивския паша и на сановниците около него, когато те са посягали да грабят населението в неговата Рупчоска нахия. (Спомнете си докладите на Найден Геров!) Позволявал си е да прилага своите закони, „без да прави никаква разлика между християни и мохамедани” и затова, по всеобщо признание (даже и на неговите врагове!), той успява да установи в своята нахия такъв ред, какъвто не е имало никъде в Пловдивския (пък и не само в Пловдивския) санджак.
Опрени на своето „самоуправство”, Тъмръшлиите с широка ръка подпомагали строежа на църкви в нахията и по тяхно време, както вече казахме, не е останало село в Рупчос, което да не си е направило нова църква, а това пък е дало своите резултати за културно-просветното развитие на рупчоското население, за укрепване на неговото национално самочувствие. Изобщо под самоуправството на Ахмед ага възродителните процеси сред българското население в Рупчос са се развивали наистина по-добре, отколкото биха се развивали те, ако да беше Рупчос под ярема на универсалната турска администрация, и в тоя смисъл „феодализмът” на Ахмед ага от гледна точка на националното ни развитие е факт положителен и прогресивен.

Що се отнася до икономическата страна на Ахмедаговото чифликчийство, още в началните страници на нашата полемика с Манолови аз подробно се спрях на тези „обвинения” и читателите, надявам се, имат вече представа като какъв „чифликчия” ще да е бил Ахмед ага със своите 200 декара планински ниви и ливади из пущинаците на Персенкския планински масив и в каква степен е могъл той да експлоатира (даже и ако е искал и могъл!) рупчоското население във връзка с безплатното обработване с ангария на тоя „чифлик”! Но дори ако приемем, че той (Ахмед ага) се е наистина ползувал от ангария и наистина е бил и чифликчия, то всичко това не може да е причина да го изхвърлим през стобора на нашата история просто само заради неговата принадлежност към имотната върхушка. Ако ние така разбираме „класовия подход” при анализа на историческите факти и явления и оценката на историческите личности, то отдавна да сме зачеркнали в нашата история поне половината от най-ярките сред тях, които са били или царе, или върли боляри-феодали — като основателите на втората ни държава Петър и Асен, или калугери като Хилендарския монах Паисий и Миткалото, или богатски синове като Каблешков и Цанко Дюстабанов.
Далече съм от мисълта да правя паралел между тези исторически личности и Ахмед ага, но принципът е един и същ: ако Ахмед ага е играл в даден момент от нашето историческо развитие прогресивна, с оглед на националните ни интереси, роля, то ние нямаме правото да я пренебрегваме или премълчаваме. А той е играл такава роля не само като кърсердар на Рупчоската нахия, но и по време на въстанието, спасявайки от изстъпленията на крайните башибозушки елементи няколко села около и в района на въстанието. При нажежената атмосфера на априлския бунт и разпаления във връзка с това до крайна степен мохамедански фанатизъм спасителното дело на Ахмед ага означава много повече, отколкото ние сега, близо век след тези драматични събития, можем да си представим. И това говори по един много убедителен начин, че „кърсердаръти, „чифликчията”, „феодалът” и прочие — Ахмед ага — здраво е усещал в жилите си българската кръв на своите деди и прадеди.
Иначе не можем да си обясним защо Ахмед ага е търсил съветите на руския консул Найден Геров, за да се противопостави на пашата и сановниците; защо пред неговото правосъдие християните и мохамеданите са били равни; защо в разправиите с Гюмюш-Гердановите юшурджии той е взимал
страната на ограбваните родопски селяни; защо с широка ръка е подпомагал строежа на християнските храмове в своята нахия; защо са се гледали „под вежди” с турските власти, на които Ахмед ага до края на живота си не се е доверявал; защо е било неговото самоуправство и защо, най-сетие, по време на кръвопролитията в Перущица Ахмед ага не е участвувал в това привлекателно за всеки турчин „бабаитско дело”.

Това е истината и за Ахмед ага!

След многото заблуди, трупани една върху друга, една след друга, чистосърдечно и умишлено от наши и чужди, от звани и незвани историци, „изследователи”, писатели и пр., време е най-сетне тази истина да блесне. Тази истина всякога е била необходима, но днес тя е необходима повече от всякога и затова не трябва да се оставят без внимание и без отпор опитите за възкресяването на братоубийствената теза. Защото тя е един очевиден и не безопасен за нашата кауза в Родопите исторически и политически анахронизъм.

[EvroPOMAK]

Читьетьи, читьетьи другарье патриотьи, читьетьи и мислетьи след четинетьу, че тувьа детьо преди бирь-икьи-иьючь годинье ви думахмье за мъдротото и справедливо управленчество на Ахмедаа, може да се окаже млогьу верно, че дори и паметник щье требувьа да му се издигне на Агата насредье столицата на изгоренатьа Помашка република - Тъмръшьа, за да му поднасят много хора венци в знак на спомень и почить!     
Молимь, главният администратор да премести темата в отворената вече такава, тъй като има поне две по-стари подобни теми! 
http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,727.165.html

[daczo]

Dobrev, proczeti i privedi tova.  http://books.google.pl/books?id=sHkkr_NkocsC&pg=PA101&dq=Eugene+Schuyler+report+1876&hl=pl&ei=K9ndTKy2EtGahQfFrfWLDQ&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=2&ved=0CCsQ6AEwATgU#v=onepage&q=Eugene%20Schuyler%20report%201876&f=false  Vashite geroi ,za nas sa ubijci.