Версии за етимологията на названието "помаци"
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, "помаци", се развива от "помагач", "помачен" или "поляк".
"Помагач"
Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини логично е наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко “г” която днес се изписва така – ğ. Когато това “г” се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина възможно е и османлиите, когато са изговаряли българската дума “помагачи” за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата “г” и тя да е придобивала формата “помаачи”, от където да произлиза и наименованието “помаци”.
Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида “нестандартни” населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - прабългарите, куманите, печенезите, узите и прочие, а в втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.
Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. Поради тези причина има вероятност наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”.
В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той споменава за четите известни в българската историография като башибозуци, които играели спомагателна роля.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=829&Level=1"Помачен"
Според тази версия, "помаци" се развива от диалектизма "помака" (мъчение, изтезание) и "помачен" (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методий Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методий Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото ”Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза” отпечатано във Виена през 1870 г.
Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на извесния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Tози разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на 20 век.
Всички изброени до тук источници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати.
Иследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата ”помак” е свързана с думата ”помъчен”, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
Друга интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в местните рупски говори не е а (С мака се вади заб на маж), за да даде помачен, а широко о, преминаващо в неударена позиция в у (С мока се вади зоб на мож). Следователно регионимът, изведен от мъка би бил помоци (Отбележете топонима Мугла, от мъгла).
"Поляк"
През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец-Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаи Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името "поляк" - "поляци" се е добило разваленото име "помак" - "помаци". С това може да се обясни, че не всички ислямизирани павликяни се наричат "помаци", а само известна част от тях.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8
