Author Topic: Bejeshkim prez godindite  (Read 6422 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline eminbg

  • Member
  • **
  • Posts: 6
Bejeshkim prez godindite
« on: October 14, 2008, 12:21 »
Zdraveite, naskoro se registrirah v nashia forum. Popadnah sluchaino predi vreme na edin sait s rodopski razkazi i iskam da go spodelija s vas, moje i da ste go vijdali, no vijdam, che ne e pisano tuka za nego i za tova go slagam, dano vi haresa.
http://www.promacedonia.org/giliev/bg/index.html

Offline bogutevolu

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 999
  • Gender: Male
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #1 on: October 14, 2008, 15:44 »
Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
 
8. Будала помак

Бащата беше беден чилек—изметкерин, та и мене отрано напъди по чузди къщи. Даде ме овчерче в Доспат. Сетне аргатьовах тука, у Хаджиасановите. Най-сетне отидах войник. Когато изкарах аскерлика, един турчин в Драмско ме спре да му праша градините. Богат турчин бе, та имеше и други аргате.

Един ден пак отидахме да копаем на полето и едно младо, йеко
  • турче, Кара Али го зовеха, ме пита: — Защо копаеш с една ръка?

 

*. йек — здрав, силен

— Защо — кликам
  • — ще ся хабе силата, щом мога и с една ръка.


— Щом — вика — си толкова силен, хайде да се поборим.

Дотогава не бех се борил, та се почудих, ала то завтори:

— Чит (излез) бе, будала помак! — И фърли мотиката.

Като ми рече „будала помак”, мене ми шевна нещо, заигра ми кръвта. „Чекай — реках — да ти каже кой е будала помак!” И се награбихме. Другите турци и те се сбраха да гледат сеир. Ала доде рекот „Ха бакалъм”, йе заорах Кара Али в пръстта.

— Вай! — същисаха се сеирджиете.

Пък то каква била работата? Кара Али бил най-големият пехливанин в каазата и дотогава никой друг не бил го надвивал.

— Хайде пак! — подкокоросаха ни сеирджиете на ново.

Позеленел от гнев, Кара Али пак се нададе нах мене, стисна ме за кръста и а-ха да ме събори. Ала йе се извих, подфатих го между четала, метнах го и той се залепи по гръб на земята.

—Битта (свърши), Кара Али! — изохкаха и другите турци.

Брат му, който също бе там, заплака.

До вечерта цялото село научи, че един помак е завалил Кара Али.

В това село имаше двамина тютюневи търговци — Сюлейманаа и Фаридинаа. Порукаха ме и ми казват:

— Утре нема да ходиш на работа. И ние искаме да видим верно ли е, че можеш да надвиеш Кара Али,

И оставиха по една лира у кафеджията.

— Ага ищете— кликам, — ще покажа и вам. Сутринта още в тъмно тъпаните залумкаха прам-пурурум, прам-пурурум, — дойдоха, подбраха ме и — на поляната. А там цело село се е изсипало — мъжко, женско, всичко.

Кара Али ме гледа насреща с кръвесали очища, да може жив да ме изеде. Гледа ме и ми се заканва с главата. Демек
  • : „Сега ще те оправя!”

 

*. кликам — викам
демек — значи

Нейса, донесяха и кожените панталоне, намокнахме ги ние, че та ни полеха низ главите по едно шише зейтин. Даде се командата и ние чукнахме ръки. Ами сега като не можем да се фатим? Зейтина не дава.

Хеле по едно Ереме Кара Али ми се хвърли в ногите, не се извартех, не може другаде да ме фати, ами ме закачи за пръста и йе паднах на двете колене. Че та пак се изправих. Въртехме се, правихме, сукахме, че та най-сетне пак клекнах на колено и като го вдигнах на рамо, попадих
  • го ей там...


И толкова вейки би Кара Алиевиет пехливанлък.

Йе спечелих пет лири — две от търговците, дето ги беха оставили у кафеджията, и три ми сбраха другите.

След тока излезе още един пехливанин — турчин — попадих и него, излезе друг — и него, излезе трети — и него. . .

Наскоро един турчин от драмските села, преселен в Стамбол, бе питал нашенци: „Имаше от Доспатлъка един страшен пехливанин, жив ли си е още?”

„Жив си е, жив си е! — рекли му нашенци. — И още много има тя живее. . .”
 

Разказал: Л. КЪНЕВ
Записал: Вл. Арденски
 

*. попадам — мятам, хвърлям

izvor: http://www.promacedonia.org/giliev/bg/bg_08.html

Карикатури от Борис Димовски

Offline bogutevolu

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 999
  • Gender: Male
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #2 on: October 14, 2008, 16:08 »
Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
31. Аллаховото
 
Който казва, че в Забърдо не растат и не стават кукленски череши, лъже. Имаше ги другош
  • , ставаха, ама ги обираше и изядаше „Аллаховото”.


Кой знае кога и кой от старите Дрехеме беше насадил три кукленски череши в нивата до гробището. Едната беше белица, другите две раждаха като жужул
  • черни череши, от мед по-сладки. Хубаво, ама нали беха само те в цяло село, наближи ли да узреят, съберем се момчетии като Павчугата и Имамовото, отидем за неколко вечера и ги оберем.


Дрехемовците се зачудиха. Чилек около черешите не могат да забележат, пък нещо ги сайдисва. Ходиха, разпитваха и от ходжи акъл искаха, ала нищо не помогна. По едно време некой пусна дума: „Тая работа ще да е Аллахова” и оттогава като рекоха по село: „Аллаховото яде Дрехемовите череши, та аллаховото.”

Ала веднъж един от Дрехемовите — Афузчека, каздиса:


— Тая година ние ще си ядем черешите! На белицата ще сторя одерка, ще си отнеса постелки и тюфека и доде не узреят черешите, нема да слезна. Не Аллахово, ам дракус да дойде, нема да отстъпя! . . .

Дядо му го слушал, слушал, та че му рекъл:

— Щом си таков бабаитин, върви!
 

*. другош — друг път
жужул — вид едра черна буболечка
каздисвам — ядосвам

 

Започнаха да червенеят черешите. Афузчека нарами тюфечището и на...  белицата. Ама и на нас пак ни се приядоха череши.

Струвахме, кроихме и една вечер свихме под мишница по една кенарена риза и право — на гробището. Наденохме ние ризите, отрезахме каргия,
  • направихме по три свирки и... към черешите. Ама вървим от три страни. Вървим и свирим едно желничко, желничко. Пък имаше и месечина, та се видеше. По едно време Афузчека се разшава, откашля се дваж-триж и туп — на земята. Че като драсна пустият му чилек нах село, куче да бегаше след него — не можеше го стигна. Чухме глас чак на ливадата, Ама то глас като глас ли бе, брате?


— Мижо,
  • тезьо,
  • хотте борже,
  • Аллаховото дойде...


И толкоз би.

На белицата найдахме само тюфечището на Афузчека насипано. Изплюскахме се с череши, пък тюфека си оставихме на място.

На другия ден дядо му отсече и трите кукленски череши и ги досурна за дърва.
 

Разказал: Ш. СЛИВОВ
Записал: Ч. Илиев
 

*. каргия — тръстика
мижо — чичо
тезя — леля
хотте борже — хайдете бързо


Offline eminbg

  • Member
  • **
  • Posts: 6
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #3 on: October 14, 2008, 18:19 »
Mai ti haresaha istoriite bogutevolu, naistina ima mnogo hubavi razkazi.

Offline Gelina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1487
  • Gender: Female
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #4 on: October 15, 2008, 19:29 »
Наистина са интересни! И Дядо Мраз съм бил ;D!

Offline bogutevolu

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 999
  • Gender: Male
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #5 on: October 16, 2008, 11:17 »
Oti sam bil ot selo bogutevo mnogo mi haresah tazi razkaz  ;D  :o :D

Offline bogutevolu

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 999
  • Gender: Male
Ynt: Bejeshkim prez godindite
« Reply #6 on: October 16, 2008, 11:18 »
Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
45. Шико — кметът на Богутево
 
Няма може би в Родопите кмет, който преди Девети септември 1944 г. е доживял да получи пенсия от кметуване. Шико получи. Той бе умен, шегаджия а най-важно умерен, със здрави „спирачки” човек. Когато за пръв път в Богутево е трябвало да се избере кмрт, всички са се насочили към Шико. Той ги попитал:
— Оти мен ищите?
Те му рекли:
— Оти си ти най-акъллия и най-отракан, та затова!
И го избрали с абсолютно мнозинство. Преди да поеме длъжността, Шико свикал цялото население от Богутево и махалите пред джамията и се провикнел:
— Селене, хубаво ме избрахте, ама дано не станете пишман сетне. Оти йе нема да торпя хайрсъзе,
  • чапкъне и кокошкаре. Че и копартми,
  • ще наказвам, както йе си знам. Може и да обеся некав ханзърин,
  • чуете ли ме?

— Чуем те, гуспудин кимете.
Първата присъда на Шико била срещу Гержу от Чепеларе, който бил купил къщата на Кукудюв от Дреновак. Пазарлъкът нещо се развалил. Гержу си взел парите, но не върнал ключовете на Кукудюв, а му по-
 
*. ставам пишман — разколебавам се, разкайвам се
хаирсъзин — неблагодарник
копартма — безделник
ханзърин — скитник
159
   
искал още толкова пари за „пишманлък”. Кукудюв отишел в общината при Шико и се оплакал:
— Гуспудин кимете, йе съм със седем деца без дом.
— Бъди рахат, йе ще го оправя — рекъл Шико и завъртял телефона. Обадил се на кмета в Чепеларе веднага да му изпрати Гержа да си вземе „пишмаклъка” от Кукудюв.
След обяд Гержу дошел в общината и попитал:
— Кой, гуспудин кмете, ще ми даде парите?
— Седни и почекай, то ще дойде Кукудюв и тука ще ти даде парите. У тебе ли са ключовете? — попитал Шико.
— Нема ги, те са си у нас!
— Нищо, и тъй да е, чекай!
По това време дошел Кукудюв.
— Колко пари още ти ище тоя? — поинтересувал се Шико и посочил Гержу.
Сиромахът казал.
— Тъй ли бе, ханзър? — обърнал се Шико към Гержу и извикал пъдарина Кехайов:
— Напълни тифека и забери тоя хаирсъзин. Ще го прекараш от срещу през баира и ако мръдне, ще го заковеш в гърбо. Фърли му некъв чоп
  • да го е не виде и ела ми кажи. Йе ще се оправя по-нататък!.. .

Гержу пребледнел и се замолил:
— Ами, гуспудин кимете, ние ще се згодим, те са ключовете у мене!
— Оти лъжеш бе, ханзър! Давай ключовете! Дал ги и Шико му рекъл:
— Ако са науча, че твоя нога е стъпила в Дреновец, пак ще те докарам и ще те затворя в старата канцелария, при польховете. Хайде, сега уринувай се оттука и се сбирай ума в главината.
— Цел месец сънувах Шика и се стресках! . . . раз казваше след време из кафенетата по Чепеларе сам Гержу.
Когато Шико изкарал три мандата и наближили избори, за кметското място се появили и други мераклии. Те били трима, а именно: Садих Узуна, Мустафа Ампароза и Ибиш Хаджисалихов. Ибиш бил най-големият мераклия, но и най-прост и глупав. Решил да се
 
*. чоп — клон
160
   
обади на окръжния управител в Пловдив, написал му следното писмо: „Гуспудине управител; йе, Ибиш от Бугутюву, ищам да ви поразправя какво ище селусу и махалине. Нам ни уморзна една манджа!... Дванадесте гудини! ... Стига да е кимет Шико, йе имам пчели, йе имам овце, находа ми са и масло, и мед, че и брано млеко. Вие требва да ни помогнете да изкротим Шика! То му стига толкова киметлик... Да не помислите, че само йе искам това нещо, иска го цело село и махалите. С поздрав Ибиш Хаджисалихув. Чекам да ми отговориш на писмото...”
Отишъл Шико по работа при окръжния управител. Той му казал, че има писмо от един мераклия за неговото място.
— Че да, гуспудин управител, ага има мерак да управлява, да дойде. Стига да го ищат людете.
По едно време лесничеите намалили етата.
  • А това означавало хората да останат почти без работа. Решили да отиде делегация при министъра в София и да го помоли да увеличи етата. За ръководител на делегацията бил определен Шико, а за членове — Узуна и Ампароза.

На „Чуката” дочакали рейса, качили се и тръгнали. На Шико замирисало нещо неприятно, поогледал се и разбрал откъде иде лошата миризма. Членовете на неговата делегация тръгнали със същите потури, с които доили овцете. А самият Шико беше много прибран— тръгнеше ли на път, обличаше изгладен тъмнозелен панталон, хубава куртка от същия цвят. А като неговите жълти ботуши, закопчани с каишки, друга в окръга може би нямаше. Шапката му беше астраганена, която през останалото време държеше в добре измита халвова кутия, за да не се омачква и изгуби фасона! Носеше я само когато ще ходи в София при „големи люде”.
Ядосал се Шико на небрежността на своите съселяни, които били мераклии за кметското място, а ги домързяло да се постегнат, но си замълчал.
Като пристигнали в София, Шико оставил Узуна и Ампароза на гарата в един забутан в глуха линия вагон, а сам той се запътил към центъра. Настанил се в хотел и на сутринта извадил от куфара големия бур-
 
*. етат — участък от гора, определен за сеч
161
   
кан с мед и отишел в дома на министъра. Обадил се на портиера, подал буркана и казал:
— Земите тая дребна почерпка за господин мини стъра от моя тазгодишен мед (Шико немал пчели).
Портиерът внесъл буркана и като се върнал, казал:
— Госпожата иска да влезете.
— Нема защо да я затруднявам, ами ако рачи да се обади по телефона на министъра, дали нема как за маличко да го видем?
— Министърът ви чака! — съобщил след малко портиерът на Шико.
Министърът го посрещнал много сърдечна и още от вратата го попитал:
— Е, какво те носи?
— Мене, господин министре, ми гори огън на главоса — започнал отдалече Шико.
— Какво?
— Ще ми падне уважението, селенете ме ненавидят вейки, думат, че требва да напусна кметлика. Ама ще речеш защо! Йе ще ти кажа защо. Училището е тесно, даскалете се сърдят, викат къде ще ви учим децата? Хе са чудя какво да казвам! Пари нема, вашите лесничеи са намалили етата, отдето чакахме да земем некой лев да оправим селските болки.
— Колко ви е етата?
— То лани беше петстотин, пък тая година го са смъкнали на триста кубика!
— И колко ви трябват?
— Какво да ти кажа, господин министъре? Барем осем стотини кубика да ни разрешите, та дано запушим неква дупка.
Министърът натиснал звънеца и казал на секретаря:
— Направете писмо до Чепеларското лесничейство, като пишете, че нареждам да бъде отпуснат на с. Богутево хиляда кубически метра дървен материал! Дайте писмото още сега на господин кмета.
Шико станал прав и благодарил.
Работата на „делегацията” била свършена.
Към три часа Шико отишел на гарата при „делегатите”. Узуна и Ампароза, които цяла нощ „рендосвали” потона на стария вагон, като видели Шика, едва не заплакали.
— Чекайте, чуйте моята дума, че тогава вие се оп-
162
   
лаквайте — пресекъл ги Шико. — Да знаете какво е моята душа теглила. . . То вашето е нищо.
Като пристигнали в Пловдив, Шико инструктирал „делегатите”:
— Да не жукните,
  • ага идим в село какво съм йе патил в София, че има сеиржие, дето тросят под вола теле и ще се хахоркат,
  • ще ни сторят за кашмер!

— Че то ага се смеят тебе, та и нас нема да оставят — рекъл Узуна. — Ще мълчим, какви ще ги дъвчим. . .
На следващия ден в общината дошъл при Шико чорбаджията Иван Ножаров и го попитал:
— Какво направихте по София?
— То направихме каквото можахме, ами ага се не сетихме, че на тия години да ходиш в министерство, требва да носиш „мазило”. Всекъде те гледат в ръките, не в очите! . . .
Ножаров се сепнал:
— Та нима министъра ти поиска рушвет?
— Не — казал Шико, — министърът не ми е искал нищо, ама неговият секретар ми рече: „Аз приготвих писмото и утре министъра ще го подпише, но ще те моля да ми услужиш с един заем от петнадесет хиляди лева.” Йе разбрах какъв „заем” ми се иска! Ами какво да му река? Казвам: „Йе немам — викам — в мен толкова пари, ще ида до село да зема и ще ти услужа.” Той се зарадва като карагашка на кол.
Ножаров, който също бил заинтересуван, наброил исканите пари и Шико сутринта заминал. Но отишъл не в София, а в Пловдив. Настанил се в хотел „Париж”, както той си знаел, и след два дни се върнал в Чепеларе. Пренощувал у свои близки и сутринта се явил с писмото при горския инспектор Станчо Манафов. Манафов поел писмото, прочел го и се зачудил:
— Голям етат! Как си успял да измолиш министъра?
— Ти требва да знаеш, господин Манафов, че мен министъра ми е като брат.
Като пристигнал в Богутево, Шико повикал Узуна и Ампароза в общината.
— Вие видехте с какъв зор изкарахме етата, та ще държим на цената. От пет стотини на кубик по-надолу
 
*. жуквам — продумвам, проговарям
хахоркам — смея се
163
   
нема да го дадем, разбирате ли? Хе искам от вас да държите здраво.
Шико наредил на писаря:
— Напиши бре обевление, че на 15-ти ще се произведе търг. Напиши го и го залепи на ореха, ама високо, на три метра.
— Че как ще го четат на такава височина? — възразил писарят.
— То не е твоя работа, трохльо!— скастрил го Шико,— Какво се опитваш да ми даваш онова, дето го немаш? То комуто требва да го чете, ще найде скала и пак ще гу прочете!
На 15-ти търгът се състоял, търговците се скарали и цената на материала като никога достигнала 500 лева за кубик.
 
Разказал: Т. ПАКУЛЕВ