Проф. д.и.н. Петър Петров:
За (Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)
Интересът към българите мохамедани (помаци) през последните четири десетилетия и особено от десетина години насам нарасна неимоверно много. Този интерес е обясним – в съдбата на тази част от нашия народ като във фокус е събрана цялата трагедия на българите по време на петвековната ни подробска история, а последиците от това не са преодолени и до ден днешен. За съжаление обаче повечето от написаните съчинения си поставят за цел да отрекат българския произход на тази общност, целят да яо откъснат и дори да я противопоставят на останалите българи: с други думи – служат на ярко изразена антибългарска политика. Нароиха се „теории”, че това са потомци на турци, юруци, кумани, араби и т. н.
Към този род литература трябва да бъде причислено и „съчинението” на Х. Мехмед. Става дума за книжка от 167 с., от които 135 с. „авторов” текст, „научен” апарат от 521 бележки, 100 заглавия на „използвани” литература и извори. Всичко това придава „наукообразен” вид на „съчинението”. Липсва каре с посочване на редактор, коректор, издателство, данни за автора, както и ISBN за регистрация в Народната библиотека „Кирил и Методий” в София.
Поставям думата „съчинение” в кавички, тъй като то не само не съдържа никакъв принос по разглежданата тематика, но и показва крайно неумение и невежество при боравене с историческата тематика: непознаване на основните извори и литература, безподобно плагиатство и явен стремеж за изопачаване на родната история.
Порочен е и самият замисъл на книгата – да се напише история на помаците. Българите мохамедани никога не са представлявали едно цяло, за да имат своя самостоятелна история. Никога, в нито един период от нашата история, не е имало каквито и да било връзки между помаците в Мизия, Родопите и Македония. Тяхното битие във всяка една от тези области е неделимо от историята на останалото българско население, а оттук и от националната ни история. Затова, ако се спирам върху това „съчинение”, то е за да предпазя читателите от едно „научно недоносче”, което вече се пропагандира и по интернет.
Основният дефект на това „съчинение” е, че авторът не познава основните извори и литературата по въпроса, да не говорим че не е издирил и използвал нови сведения, каквито изобилстват в научните издания и архивните фондове.
Той просто е използвал попаднали му заглавия, преписвал или преразказал отделни пасажи, сглобил ги е доста нескопосно, тук-там се опитал да ги попромени и е допуснал ужасни грешки.
Още по-лошото е, че други автори и научни издания съзнателно са изоставени, макар че се срещат в използваната литература. Как да се обясни фактът, че от осем тома на „История на България”, издание на БАН, се цитират само втори и трети, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика? Други съчинения пък са останали непознати, тъй като не са използвани от авторите, от които е преписвано.