В сайта на Българския хелзински комитет,раздел публикации списание "Обектив",бр.152 е публикуван един много добър отзив за книгата на Хюсеин от Емил Коен ,озаглавен "Един много добър реферат".
Един ерудиран реферат
Емил КОЕНКнига на Хюсеин Мехмед “Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония” (София, 2007, предговор П. Япов) претендира да бъде история на помаците на Балканския полуостров. Действително, повествованието започва с описание на контакти между араби и народите, насе-ляващи полуострова още от самото начало на VI век - почти сто години преди официалната дата на образуването на българската държава - 681 г. Краят на труда довежда разказа за съдбата на помаците на Балканите до началото на комунистическия период в историята ни - до 16.04.1947 г., когато една конференция, свикана от новата “отечественофронтовска” Дирекция на изповеданията взема решение за закриването на Българо-мюсюлманското културно просветна дружба “Родина”, организацията, която бе създадена десетилетие по-рано от държавата с цел “да върне помаците в лоното на българската национална общност”.
Несъмнено е, че ерудицията на автора буди уважение. Сведенията, които ни съобщава на скромните 167 страници на книжката си, са подкрепени от 521 (!) позовавания на източници и от 100 заглавия литература на български и турски език. И все пак, изглежда желанието за всеобхватност си е направило шега с автора. За да бъде един труд история на народ или на група, в него трябва да се говори не само за събитията, свързани с политическото и военното битие на тези хора, но също и за стопанския, културния, институционалния и духовния им живот. Но това няма как да стане в рамките на една тънка книга. И затова ние сме читатели по-скоро на един много ерудиран реферат, отколкото на самостоятелна изследователска работа. Но книгата е извънредно познавателна и освен това, има ред допълнителни достойнства. В нея е прокарана тезата за постепенното, многовековно и мирно приемане на исляма - по различни причини - от разнообразни групи на средновековното балканско общество и най-вече от част от средновековните еретици. Наред с други съвременни автори, и Мехмед твърди, че в ръкописите и историческите съчинения, които описват кървавото ислямизиране на балканските християни през XVII век от османската власт, има много несъответствия и едва ли следва те да се разглеждат като несъмнен исторически източник (стр. 35). Все пак тази теза заслужава много по-детайлна аргументация от тази, която й прави авторът.
Силна страна на съчинението е, че авторът пише с очевидно съчувствие към помаците и вероятно е един от тях. Но то съвсем не е безкритично - помаците, не са били само жертва на асимилационната политика на новите балкански държави. Във войните и във въстанията, които българската нация и държава водят от Априлското въстание, през Освободителната, та чак до Първата световна война включително, помаците са били и отмъстители, и агресивни бранители на религиозната си принадлежност и в тази си роля са били - в крак с “модата” на времето си - и кръвопролитни, и жестоки. Авторът не ни спестява тази част от истината.
Освен това, когато описва безбройните случаи на насилствено изгонване от селищата им, на убийства, кражби на имущество и силово “християнизиране”, извършени от балканските държави и най-вече от нашата срещу помаците, той не си позволява да напусне уравновесения тон, не прибягва към емоционални аргументи за засилване на впечатлението от насилието, на което са били подлагани.
И накрая, вече споменах очевидната ерудиция на писателя. На тази ерудиция й трябва само известно стес-няване на изследователското поле, фокусиране, и тогава ще се получи първокласна историческа книга.
Ние се нуждаем от такива книги.
http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv15318