Придържайте се към темата за Тъмръш и поставйте цитати, а не общи приказки.Ето ви още малко исторически сведения за Помашката република:
Историческите извори изобилстват със сведения за убийства на българи християни от помаци. В Рупчоско това вършели хора от "Помашката република", която била истинско гнездо на разбойници. В Разложко изобилстват данните за "помашка тирания в Белица" и "помаци убийци от Якоруда". Най-големи главорези излезли от Бабяк, който дори бил наричан "предградие на Цариград". Баташкият проход пък си спечелил славата на едно от най-опасните места в Османската империя. Не била много по-различна картината в Неврокопско и Западна Македония. Дори в сравнително спокойното Ахъчелеби ставали големи насилия. Така напр. само в с. Момчиловци от 1880 до 1882 г. 7 души били убити и 4 жестоко бити и ограбени от помаци от съседното с. Виево.
И още един от многото случаи. През октомври 1879 г. четирима помаци (Пехливан Сюлейман, Ахмед Моллаасанов, Табак Мустафа и Бекир Дормушев) заклали овчарчето Атанас Вълчанов от с. Широка лъка. По този повод в емоционална статия дописникът пише:
"Важното в това клане е това, че убийците са помако-българи от едно потекло, от една кръв с нас, които говорят български от мене по-добре, не знаят ни бъкъл турски, братя следователно... Кой прочее подбужда тия заблудени наши братя да вършат дела толкова противоприродни? Не ти ли, о свети пророче на ислямизма? Това добро ли си направил в света? Да караш брат брата си да коли? О, Мохамеде, Мохамеде, ако би могъл да видиш делата на твоите последователи, и ти сам би се погнусил от тях."
При нападения над българи християни често се стигало до запалване на къщи, кражба на движимо имущество и дори присвояване на имоти.
Не били редки случаите и на посегателство върху християнските църкви. Само в Разложко са известни няколко такива случаи: обрана църквата в с. Бачево; разбити вратите и ограбена църквата в Добърско; подпалена църквата в с. Белица и т.н. В един от тези случаи се съобщава, че участвали ходжата и кметът.
Войната с Османската империя през този период била неизбежна. Тя била пряко следствие от крайните процеси в развитието на българския национален въпрос. В Балканската война помашките села в Родопите подпомагали с доброволци османската армия. Село Сепет махала (Кошица), Ахъ-Челебийско например дало 20 войника, които се сражавали в Караманджъ, Рожден и Кавгаджък. В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджък към Печинско. След оттеглянето на османската армия помаците доброволци, включени в нея, били разпуснати и се завърнали по родните си села.
През 1912 г. българските войски завзели Родопите, а през януари 1913 г. капитулирал и Одрин. Вследствие на това цяла Тракия била под контрола на българските управници. За пръв път помашкото население в Родопите се оказало изцяло на българска територия. В с. Бабек и околността до войната е имало над 2000 колиби, а след войната са останали наполовина. В доклада на Разложкия архиерейски наместник Н. Саев от 26.03.1913 г. се твърди, че точният брой на населението на Бабешко не могъл да се определи, тъй като не бил известен броят на загиналите при навлизането на войските. Убити най-често имало при съпротива, имало избягали, а също и починали от епидемии, които върлували по това време. В Дьовленско били разрушени и опожарени изцяло или частично 33 села с 3970 къщи. Повод за това била оказаната съпротива на някой от тъмръшките села в първите дни на войната срещу настъпващите български войски. За сломяването на съпротивата и за опожаряването на селата се погрижили 21 пехотен полк, 9-ти пловдивски пехотен полк и първа бригада на Втора пехотна дивизия. Действията им са под направление Карабулак - Ягодина - Буйново - Кожаре - гара Бук - Грохотно - Гьоврен - Настан - Беден - Рожжеен - Карлък. В авангарда на тези действия тук се изявила и съставената предимно от павелска и хвойненска втора погранична рота начело с капитан Стефан Пешев съществувал и доброволчески взвод батачани, кои-
73
то били в основата на сриването до основи село Тъмръш. В село Триград от 120 хаджии над 70 били убити в триградското медресе по време на войната. Сред убитите били Исмет хаджи Сюлман и Али Мемиш и др. В Дьовлен в местността “Саковица” съществувал общ гроб на стотина изклани от войската месни жители. В близост до Доспат в местността “Касапска поляна” и до днес стои т. нар. “Ратайско гробе”. Това била обща яма на 40-те ратаи на местен чифликчия избити от 9-ти Пловдивски пехотен полк набедени, че били помагачи на оттеглилата се вече от Доспат османска войска. Сред опожарените села в Дьовленско било и Барутин, на което село останала само една къща на Хасан Хюсеин Дервиш. В нея грабителите открили една сляпа старица, която поради слепотата си ги посрещнала като свои.
През този период пострадали в Ахъ-Челебийско – 7 села с над 1100 къщи, а в Дедеагачко – 10 села с над 300 къщи. Други селища обаче били опожарени, след като фронтовата линия вече е отминала. Такива били например християнските села в Дедеагачко. Те били уличени в сътрудничество с противника и били опожарени и разграбени от отстъпващия корпус на Явер паша. Същите мотиви били поводът и за опожаряването и разграбването на мюсюлманските села в Ахъ-Челебийско от българските войски. Село Каршилъ (Виево) например по време на войната било опожарено поради непосредствената си близост до границата. Палежи в централната част и насилие по време на войната имало и в село Исмилян (Смилян). По време на войната в село Равнината били убити Ариф Бостанджиев, Хасан Садъков и братя Сулеви. Били измъчвани и малтретирани и много други селяни. В село Юрюпек (Гълъбово) през войната били убити десетина души. Обхванати от паника, мнозина побягнали от селото. В село Аламидере (Полк. Серафимово) натрупаните в населението страх и несигурност не били без основание. Кметът Момчил Пичонов не останал безучастен към пълното опожаряване на турската махала. Синът му Георги Пичонов окървавил ръцете си с убийството на Мехмед Гелема, Таксим Кехая и невръстния Ахмед – всички от разванската махала. Не били пощадени и мюсюлманите от агупската махала. След като населението на региона изтърпяло всички ужаси на войната, част от българите побягнали на север, към старите предели на страната, а помаците се отправяли на юг, към беломорските градове. Всеки спасявал от имота си това, което можел да носи или да води след себе си. Подгонени от насилниците, бегълците от село Аламидере се отправили към Демирджик,
74
Гюмюрджина и Козлуджа. До Демирджик, намиращ се в днешна Гърция, са достигнали и жителите на селата Равнината, Йонуздере (Елховец) и пр.
Освен че спадал към две различни военно-административни структури – Драмският окръг – към Македонското военно губернаторство и Гюмюрджинският окръг – към Тракийското военно губернаторство, Родопският масив оставал далеч от централните им управления. Тъй като бил трудно достъпен, той не се поддавал лесно на контрол, а по това време българските политици и военните били ангажирани главно с обсадата на Одринската крепост, с отбраната на позициите при Чаталджа и Булаир и с положението в Македония. В Родопите тогава нямало нито достатъчна военна сила, която да поддържа реда и сигурността, нито подготвена администрация, която да гарантира нормалния живот на населението. Там царяло ако не безвластие, то поне едно крайно некадърно управление. От докладните записки, които изпращал Стою Шишков през декември 1912 г., тогава комендант в Устово, до началника на Втора пехотна тракийска дивизия ген. Илиев, стават ясни безчинствата на разбойниците, които бродели навсякъде. Те грабели, изнасилвали и създавали смут. Важно психологическо въздействие върху това оказало обстоятелството, че почти всички пълнолетни мъже от мюсюлманско вероизповедание в Родопите и Беломорието били депортирани в старите предели на страната и настанени в лагери. Най-често били депортирвани военнопленниците, участвали във войната на страната на османската армия. Специално военнопленниците от село Сепет махала били предадени от жителите на селата Туран и Пещера, които твърдели, че още си носели османските военни униформи. От военното командване в Станимака военнопленниците били препратени в Ловеч и Плевен и там били покръстени и върнати след година като християни. В Исмилян също имало заловени военнопленници. Те били откарани в Харманли, където били покръстени. Всички заловените военнопленници от Каршилъ, били на войнишка възраст. Те били взети за заложници и откарани в Карлуково (Славейно). От тях били мобилизирани 12 души, които преди това служели в османската армия, и след като били покръстени, ги изпратили на границата с Румъния. Село Давудкьой (Давидково) станало сборен пункт на докараните в джамията помаци, които трябвало да бъдат изпратени във вътрешността на страната като военнопленници. По това време в селото живеели и няколко български семейства. Едно от тях било на чорбаджията Тодор Гажала. Един помак на име Али Салихов ар-
75
гатувал при него и бил спасен от заточение. В групата попаднал и баща му Салих, но затова пък те не могли да избегнат покръстването. Предполагало се, че по този начин процесът на покръстването ще се улесни и отпорът от страна на мюсюлманското население ще бъде значително по-малък. Но не след дълго голяма част от доброволците, които не били заловени, са се включили в четите в преследване на покръстителите.
Родопите и Беломорието били присъединени за шест седмици – от 5 октомври до 14.11.1912 г., когато при долното течение на р. Марица капитулирал корпусът на Явер паша. След окончателното завладяване на Родопско-Беломорската област и сключването на първото примирие на 20.10.1912 г., бежанците християни и мюсюлмани се завърнали в своите села или по-точно в онова, което е останало от тях. От Аламидере например много бездомници намерили подслон в къщата на българина Коста Трампов. В Харделево (днес Богутево) например по време на войната от 1912 г. селяните побягнали към пределите на Гърция. Установили се в гръцкото село Паспала, където тамошните духовници се опитали да ги погърчат и да им наложат християнската вяра. Наложило се харделевци отново да потеглят на път, като достигнали чак до Истанбул. Престоят им там бил около половин година и поради пренаселеност от бежанци, те поели обратно към Харделево. Но след ден-два селото било превзето от български войници, с които бил и поп Алекси от Павелско.
Избухналата през октомври 1912 г. Балканска война предизвикала изселване на помашко и торбешко население от Албания, Македония, Гърция в Източна Тракия и Анадола. Част от македонските и част от албанските земи като Голо Бърдо и Пешкопия, където освен албанци живеели и торбеши, останали под сръбска и черногорска окупация. На Лондонската конференция на посланиците на Великите сили, състояла се на 12 декември с.г., били отправени призиви към балканските държави да се оттеглят от завладените албански територии, но постепенното изтегляне на сръбско-черногорските войски приключило едва към края на 1913 г. В доклада на Карнегиевата анкета се споменава, че голям брой албански и торбешки села били опожарени. Броят на опожарените торбешки къщи в района на Голо Бърдо в Шар планина бил около 386. Сръбските власти подпалили повторно къщите на живеещите в този район торбеши и по време на Първата световна война.
76
Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)
В края на 1912 г. започнала подготовката за първите насилствени акции по християнизирането на помаците, след като в окупираните територии установено българското военно и административно управление. Изпълнители щели да бъдат военни свещеници и местният екзархийски клир при активната подкрепа на четническите формирования от ВМОРО. В България по това време имало също не по-малко пламенни патриоти, които обаче се застъпвали за помаците. Те били главно представители на интелигенцията, като например писателят Антон Страшимиров.
Част от мотивите за акцията за християнизиране на помаците са изложени в една статия на “Църковен вестник”, която призовава управляващите да не пропускат момента, за предприемане на мерки за приобщаване на помаците към православната вяра. В статията се посочва, че тук не става въпрос за насилие, а за бързи и енергични действия. Според автора моментът бил удобен. В случая “Църковен вестник” отразява становището на една институция, а не общественото мнение, но въпреки това то било посрещнато с одобрение от правителството, а вероятно и от монарха.
По този повод секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Ив. Ев. Гешов за интереса на цар Фердинанд и царицата към покръстването на помаците, като специално в двореца бил извикан свещеникът д-р Ст. Цанков за по-подробни сведения относно извършването на този акт. От министър-председателя се търсело и съдействие за събирането на средства за построяването на параклиси и за снабдяването им с църковни книги и одежди, а също и за отпускането от Червения кръст на средства за закупуването на калпаци, шамии, цървули и други дрехи, които да бъдат предадени на мисията.
Едва в края на декември 1912 г. Синодът подготвил, а през януари 1913 г. изпратил специални комисии, която трябвало да извърши подготовката за покръстването. Това били т. нар. “духовни мисии”, начело с епископи и с известен брой свещенослужители. Първоначално те били две – едната за Беломорието и Южните Родопи, а другата – за Неврокоп (Гоце Делчев). Беломорско – Родопската
77
мисия се ръководела от Драговитския епископ Йосиф, управляващ Старозагорската епархия, който през 1912 г. бил началник на свещениците към Главната квартира на армията. В новата си длъжност той бил подпомаган от седем клирици и един църковен певец. На 25 април епископ Йосиф излязъл в отпуск по здравословни причини, а длъжността му била поверена на Левкийския епископ Варлаам, викарий на Софийската митрополия.
В покръстването на помаците в Южните Родопи главна роля играели и местни помаци, които били назначавани като пъдари-полицаи. Те носели тефтери, в които записвали новите имена на покръстените, биели камбаната за неделните литургии, следели за посещението на неделните молитви и за приобщаването на покръстените към новата вяра. Освен това те при определени обстоятелства имали правото дори и да покръстват. Като в с. Ескикьой (Мала Арда) например, където попските помощници Хасан Саидов и петковчанинът Димитър Куртев с пушки в ръце подканяли под строй обречените на покръстване селяни в превърнатата в църква бивша джамия. Всичко станало набързо, без кандила и песнопения. Попските помощници напръсквали със светена вода селяните и ги преименували, след което им връчвали гугли и кръстчета. Минарето било разрушено, а на едно дърво в двора на джамията направили камбанария и поп Харитон от с. Петково биел камбаната за неделната литургия. По време на покръстването 18 души от с. Петково били убити в с. Блатево и хвърлени от моста на р. Малка Арда, след което петковчани не дали отпор на покръстителя си поп Харитон и мисията била завършена с успех. Някои обаче успели да избягат в Гюмюрджина. Един от тях на име Хасан се върнал в с. Петково като хафъз (знаещ наизуст корана) чак през 1932 г., но бил заплашен и се наложило отново да се изсели в Бурса, където оставил голям род. В с. Юрпек (Гълъбово) покръстването започнало през 1913 г. също с жертви. Поради нежеланието си да си смени вярата, Айше Пашалиева била убита. Юрпекчани не били покръстени на едно място, а за целта била използвана и джамията. Свещеникът бил пришълец чак от Червен бряг. В края на 1912 г. четниците влезли в с. Долашър (Загражден) и първата жертва станал Реджеб Бекир. Заедно с войниците пристигнал и поп, яздещ червен кон. Помощник на попа бил Ахмед Каршилията. Жителите на селото били събрани и покръстени в долажърската джамия. Тук били покръстени и жителите от селата Баладжидере, Каниево, .........
и цели томове на палежи и убииства над мирното помашко население 
http://pomak.webs.com/ptmtm/pomaks.html#3.2 Специално Кършълъ(Виево е палено 2 пъти от "братята" христиени, ако не вярваш иди питай старите хора
