10. Минало, Българо-Македонско научно списание, 1911 
=============================================================================
11. Устово - Ахъ-Челебийски окръг, Ст. Шишков, 1885http://www.4shared.com/file/60098020/6d07a3ee/Ustovo.html
=============================================================================
12. The Geographical Journal, Royal Geographical Society, 1906http://www.4shared.com/file/60100332/9bacd4e1/The_Geographical_journal.html
=============================================================================
13. Константин Иречек - История Болгар, 1878http://www.4shared.com/file/60088763/a84d0865/KnyazhestvoBG-Irechek.htmlСтраница 119-125
Помаците (мохамедански Българе)
Мохамеданските Българе се наричат от своите християнски съплеменници изобщо Помаци. Произхождението на това название е тъмно, местните тълкования като спомагателни войски (помагачи) и др. са твърде непонятни
Числото на тези български привърженици на Исляма в пределите на Егейско море не е незначително, по Дунавските места е малко, в землището на Княжеството в целокупност възлиза най-много до 28 000 души.
В Родопите и по планините на източна Македония превелът на Помаците съставлява един широк пояс, който се простира от Пловдив до Солун, именно от средното течение на Арда до Вардар и още нататък. В него влизат местностните Рупчос, Ахъръ-Челеби, Доспатското плато, Чепинската котловина и Разлог, Неврокопското отръжие и голяма част от централна Македония с местностите Джумая, Пиянец, Тиквеш, Кукуш, та и отвъд Вардар – Могленската долина и други. Но навред из този слабо заселен предел са пръснати християнски кътове. Участието на Българското Княжество в тая помашка страна не е голямо. Според данните на преброението от 1885 по източнорумелийските части на Родопите имало 17 873 помаци: 10 674 в околия Рупчос (заедно с 10 046 християнски българи), 656 в Конуш, 6543 в Пещерската околия. Резултатите от 1888 показват между числото на православните и говорящите по български една разлика от 13 719, която представляват Помаците, от тях 7389 в Рупчос (при 10 137 християнски българи) и 5 944 в Пещерска околия. Умалението спрямо предишните цифри произлиза от това, че много помаци поради невнимание на властите се записали с турски матерен език. След Съединението 1885 обаче захвана и Родопските помаци да се изселват: 1885 Рупчос имаше 20 821, 1888 само 18 751 жители.
На север от Балканската верига помаци има пръснати по окръзите Ловчански, Плевенски и Оряховски. Тяхното главно седалище се намира към югозапад от Плевен между реките Вит и Панега, и по реката Скът в Оряховско. Сарафов (1881) ги изкарваше до 10 220, преброяването от 1888 дава там между православните и по български говорящите една разлика само от 5 277 нехристиянски българи; околия Тетевен 2 994, Бяла Слатина 1 764, Луковит 242, Троян 171, Ловеч 106. Но и тука без съмнение мнозина погрешно са внесени като турско говорящи. То е едно население на измиране. През обсадата на Плевен и настъплението на генерал Гурко към София почти всички избягаха в Македония. В 1880 се захвана възвръщането назад, подир което скоро последва ново изселение в Турция. Хората тръгваха неохотно, но към изселване ги караше от една страна тайната агитация на турските софти, от друга страна старата неприязън на техните християнски съседи, които гледаха колкото се може по-евтино да купуват помашките дворове и ниви и по същата причина употребяваха всичко, зада поддържат емиграцията в движение. В съвършено помашкото още 1881 село Асен, Тетевенска ок, в 1888 нямало вече ни един помак, също помашката Пещерна само 7 такива мюсюлмани. 270-те помашки къщи в град Етрополе преди руската война се отнасят вече към историята, мохамеданският елемент там днес представляват 6 цигани.
Историческото начало на тия мохамедански групи в българския народ е тъмно. То е последвало не отведнъж, но твърде бавно и във всеки случай, до колкото знаем, не веднага след завоеванието на страната от Османите. Отделни случаи на обращение несъмнено са ставали при падането на местните царства. Тогавашните писатели повещават, че подир падането на Търново много Българи приели вярата на Мохамед, в надежда да получат длъжности и богатства или от страх или незнание и че изгоненият подир тая катастрофа в Македони, Патриарх Евтимий чрез своите проповеди не само мнозина бил отклонил там от ереси, но и от “Сарацинското помрачение”. От друга страна по списанията на Владислав Граматик (1469) узнаваме че по него време в Крупник на Струма било седалището на епископ, когато днес това село е отколе чисто помашко. По-нови български бележки отнасят обръщението на Доспат планина, Чепино, Крупник и Кочани в царуването на Султан Селим 1 (1512-1520). На същият господар приписват отва дело и преданията на българите в Тракия, както сам често съм слушал. Захариев в своето описание на Татар-Пазарджийский окръг относи обращението на Родопите в царуването на Баязид 2, към 1495 без обаче да показва източници. Господин П.Р. Славейковъ ми разказа, че в Бачковският манастир преди години съществувал Поменик за записване поклониците от които било видно, в кои години отделните сегашни мохамедански села от близкия Рупчос са престанали да посещават манастира. Самите родопски помаци имат тъмни легенди за своето обращение, но пак утвърждават, че приемането на Исляма не навсякъде е последвало в едно време – най-напред се е обърнал Доспат, сетне Наипли, Дьовлен и неговата околност и най-после местността Чепино. Последното се потвърждава и чрез писмени паметници. Чепинците притежават документ за тяхните полски межди, който им бил даден веднага след обръщането им, сиреч 227 години преди нашето посещение в този кът в 1883 г. Това е съгласно с едно българско познато известие, което отнася това събитие към времената на султан Мохамед IV и неговия велиг везир Мохадем Кюприли (1656-1661). Освен това от преданията на Помаците очевидно е, че на това движение не малко са спомогнали тъй силните някога по Родопите туркомански овчари или юруци.
Споменатите легенди за Баязид II и Селим I не са безосновни. При тези султани пръв път се превърнаха в джамии старопрочутия събор Св.Димитър в Солун и черквата Св.Георги в София, изобщо Селим I отне от християните всички каменни черкви та дори според данни от турски източници го е занимавала мисълта със сила да обърне или изтреби всички християнски поданици. Може би към тия времена се отнасят някои действителни опити за обращение. Многократното престояване на дворът на <Деспот Яласъ> по височините на Родопите при Мохамед IV Ловджията е давало по-голям подтик за разпространението на Исляма между планинските жители.
Още по-малко знаем ние за историята на обращение помаците в Дунавската област. Знаем едно важно обстоятелство от донесенията на католическите проповедници от 17-то столетие. По него време във всичките православни и еретически (павликянски) села между Никопол и Търново имало вече неколцина български селяни, които приели исляма, тези мюсюлмански мешинства в отделни местности лесно могли всеки път да спечелят надмощие. И сега тамошните помашки села повечето все още са смесени.
Като аналогия може да се приведе Крит и Албания. Сред критските гърци ислямът се е разпространил чак след падението на венецианското господство във втората половина на 17-то столетие, а в Албания Хан превежда случаи на обращение на цели общини, станали в началото на нашето столетие.
Чрез обращението на помаците, турците спечелиха не маловажна опора за своето господство, един първобитен, войнствен и храбър народ, който вярно се е предал на Османската империя. През гръцкото въстание населението от Родопите спомогна 1821 да се усмири революцията в Халкидики и на Атон, и също през българското въстание 1876 способствува към неговото бързо удавяне. Само съразмерно незначителната численост е била причина, гдето помаците не са взели преднина както мохамеданските Бошняци и Албанци. Помаците ми привождаха имена на някои лични селяни, които са стигнали до високи почести. От Родопите бил родом Тахир-Паша (от Драмско) и Али-Паша (от Хусеница на Доспат), който загина при Плевен. Помашкото село Турски Извор между Ловеч и Орхание е родното място на известният по Херцеговина и Египет Дервиш-Паша и неговия брат Феим-Паша, та дори и прочутият турски юрист Джевдет-Паша, казват да е помак от Ловеч.
Мъжкото облекло е турско, с бяла или пъстра чалма, жените носят под турското фередже още български шарени народни дрехи. Към истинските Османлии Помаците, както и Бошняците и Албанците имат дълбоко отвращение, при което езикословната противоположност трябва да е взаимна. Ислямическият фанатизъм у жените се проявява чрез бързо навеждане, отвръщане настрана и пребулване при добрижаването на някой мъж. Спрямо неверниците, които те наричат Каури (от гяур), съществува дълбока омраза, обаче не е лесно да се каже, колко от нея трябва да се отдаде на религиозният фанатизъм и колко на обикновената ненавист между съседи от различни вери. Последната например е накарала помаците да заемат значително участие 1876 в Баташката катастрофа.
Езикът е пълен с турски термини, но пък при страненето от християните, в речта има някои архаизми. У инак добре български говорящите родопски помаци се среща едно интересно явление, че те повечето броят от едно до четиридесет само на турски. В обичаите се е запазило много още от доислямското. И по Родопите, както и около Ловеч съществува обичай, щото през Байрям момичетата играят непребулени, макар и на известна отдалеченост, за да могат момците стигнали за женене да ги видят в личето. Помаците в Ловчанско празнуват и християнски празници, Св. Василий, Св. Георги, Св. Димитър, 40-те мъченици, та дори и Великден.
Народните песни на Помаците от Дунавската област, местностите Чепино и Доспат не се различават от останалата българска народна поезия. В тях изобилстват лирически, еротически и сатирически теми. Пеят отделно или хор под акомпанимент на местни китари. Аз узнах тая поезия в Чепинско. Там се чуват хайдушки песни за мохамеданските гориски рицари и “Карловска планина” (Карлък) и за християнски хайдуци из Батак, с чиито жители от старо време насам Чепинци открито се намират в неприязнени отношения. В по-стария епос се явява всеизвестния Крали Марко, наред с него и всякакви по-нови герои с християнски и мохамедански имена. В една песен се споменува Мендер град, бесарабската крепост Бендер, която влиза и в песните на албанските башибозуци , спомени от походите на 18-то столетие. В друга една ни пяха за боевете при Плевен, но без действие – обща бойна картина със светкавица от саби и гръмотевици от топове. По Доспатското плато теят само за герои с ислямски имена, само в песните на селото Бартина влизат вече християнски юнаци.
Тази поезия на мохамеданските българи наподобява песните на техните босненски братя по вяра, които притежават множество нежни или жални любовни песни и извънредни дълги епически произведения по османската военна история, но от средновековната епика, както що тя се е запазила у христянските Сърби и Хървати, останали са само слаби образци. Смяната на вярата е скъсало връзката със старите исторически предания, понеже те горе-долу са имали християнски характер. Сръбските и българските мохамедани изобщо са фанатични привърженици на Исляма и следват неговите предписания с по-голяма искреност и упорство от самите Османи. Из песните прочее се вижда, че между Бошнаците и Помаците в турската войска са съществували дружелюбни отношения. В Чепино се възпява един босненски делия, притежател на един несравнен кон, който с дишането си затварял прозорците из пътя, а с пърхането си разлюлявал керемидите по покривите, а идеалът на младата помакиня, ездачът, е който говори с “босненски думи” …..
==============================================================================
