Ето какво казва историята за пра-българите и си правете изводи дали са били тюрки или не:
Който твърди, че прабългарите имат нещо общо с тюрките, предлагам да види какво казва историята по този въпрос.
Останалите в Приазовието (Азия) прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите — Кубрат (Курт) от рода Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския кан титлата патриций и му изпраща скъпи дарове. Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с писмени свидетелства, археологическите проучвания очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от средното течение на река Дон до Азовско и Черно море на юг.
А за религията на прабългарите се знае със сигурност, че не са били нито християни, нито мюсюлмани.
Съществуват много исторически документи - старобългарски, византийски, арабски и др., които позволяват да се обрисува доста точно картината на прабългарската религия, вида на прабългарските богове и техните названия. В нито един от тях не се казва, че прабългарите вярват в други богове, освен в Слънцето, Месеца и другите небесни светила. Безспорно, най-ценни и подробни са записките на византийският пленник в двора на Омуртаг, християнинът Кинамон, който е описал подробно своите религиозни спорове с българския владетел: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...”. Същата мисъл на византиеца-християнин у изразена по-нататък и по втори начин: “...Ако вие хвалите Слънцето и Месеца (като ваши богове), аз се чудя на тяхното действително значение. Защото те са всъщност създания и слуги не само на Бог (християнския бог), но и на нас, хората...”. Така казвал Кинамон, на което Омуртаг отвръщал: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...” (Cf. 1931, p. 256-259). От този текст става недвусмислено ясно, че поне за мнозинството прабългари, включително и за управляващия род Дуло, главните богове са Слънцето, Месеца и другите небесни тела.