Левски, Ботев робството и присъствието Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие. Или ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.
Ботев пише срещу османското робство и османлийте. И ги проклина. И робството и османлийте.
Османско робство обаче не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Присъствие.
Но не става на въпрос и за присъствие, както го наричат някои.
Може би най-точната дума за тези петстотин години, който наричаме робство, е османско присъствие. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – Византийско владичество.
Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо?
Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. (А също от подлост и алчност)
Поначало османското присъствие в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.
Или е съществувала само доколкото е трябвало да се освободи.
И само защото е щяла да се освободи.
И се е освободила.
От османското робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение, българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие неописано в читанки и летописите. Петстотин години.
Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме били роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо, с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои, и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.
И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.
На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:
„Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.
Робство в България не е имало.Робство е имало във Франция. Във Френската империя.
В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон разпространява из цяла Европа основните начала на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби в американският континент.
Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война в САЩ. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, „An Act for the Abolition of the Slave Trade“ passed on 25th March 1807. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807-ма година.
Робство в истинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.
Дали си дават сметка радетелите и почитателите на османското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население, не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и почитателите на османското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния, по прищявка на господарите-дворяни и помешчици.
Дали знаят радетелите и почитателите на османското робство в България? че колкото статии е написал Ботев срещу османлийте – двойно, че и тройно повече е написал и срещу Русия.
Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три само. И не целите. Само първите редове.
Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също и за прикритие за невежеството си, и умствения си мързел.
А доста руснаци напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им са се подчинявали. Пък и Чингиз хан май е бил руснак, (има и такова предположение в Youtube).
Докога продължава руското робство в Русия? Някой казват – до 1861-а година, когато Александър II премахва крепостничеството. Само че руските крепостни селяни, преименувани век по-късно на колхозници, не са имали право да напускат селата си без разрешение на властите, чак до средата на 80-те години на 20-ти век.
Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При османлийте, всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее където си иска – ако иска в Цариград, ако иска и в Солун. И селяните са се местили, и са живели там. В Цариград и Солун).
Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.
Защо ли за това робство никой не говори? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от червеното комунистическо робство на 10.11.1989 г. Може би защото си е наше, родно робство.
Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.
В книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица“ има една прелюбопитна преживелица.
Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от „османско робство“, и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от османските зверства, включително и от жестокостта на надзирателите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу съответното заплащане.
Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете „Записки от мъртвия дом“, например. („Записки от мъртвия дом“ е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).
А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко? Онова дето проклетите османлий са забранявали на ханъмата, за да му го носи ?
И тук идва изненадата.
Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.
След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия този кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.
Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна, и за един единствен съвременен зандан, където затворника няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки, и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.
Един кемер жълтици – цяло богатство. И сега и тогава…
Историята ни не се изучава, и тайните й си остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.
Няма обаче нищо особено срамно, или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на османските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се чудете, нито пък подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други, (малко италианци и поляци). На страната на османлиите са се сражавали с братята си по вяра. Начело с болярина Константи от Велбъжд.
А Цар Иван Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу османските завоеватели, а на тяхна страна. Цар Иван Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов верен васал. А как се е държал Цар Иван Шишман при неколкодневната обсада на Търновград, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: „Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…“
Всъщност най-упоритата, най-продължителната и най-юнашката съпротива срещу османлиите са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за османски, а сега за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно). Османски съюзници са били българите, а не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.
В това, че българите са помагали на османлийте (е, има няколко малки крепости, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров, няма нищо срамно в това. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено, и по умно тълкуване на това, което се случва (геополитически анализ му викат). Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.
Това „пък после ще му мислим“ и „леле каква я мислехме, пък каква стана“ не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.
Освен това има и друго.
Когато един болярин не окаже съпротива на османлийте, и приеме да бъде доброволен султански васал, той запазва всичките си титли, права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тези права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са широко отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.
За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Който са следствие на тогавашните, разбира се…
А има и друго нещо. Нещо основно.
То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.
Как са живели хората?...Селяните които са били 99,99% от тогавашното османско население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тези проклети османлии, толкова години не, ами векове.
Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един жив османлия. Или са го виждали само отдалеко.
Работата е там, че в Османската империя, различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали османлий – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка. И толкова. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.
Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дни, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се чудете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната на селяните.
Защото славяно-българските селяни, също както и османските, са били рая на султана. А рая, това ще рече, не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (криво седи право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.
Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител за да си прибере десятъка.
А сега какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите?
Можете ли, като по османско време, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите покорно, като овце и роби в „иизи пей“ за да си платите колкото ви кажат?...
Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който е бил една от причините за народното недоволство и въстанията против османлийте.
Народното недоволство (отделен е въпросът доколко е било общонародно това недоволство), национализмът и бунтовете против османлийте се случват главно през втората половина на 19-ти век. „Кръвният“ данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.
С този кръвен данък са били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия, и от Египет. Което показва, че отнетите от османската власт деца тогава, не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.
Освен това, когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.
Още повече, когато знае, че детето не само че ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахатлъци за цял живот.
Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър председател тоест.
Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнско вероизповедание, и почти всички са били събрани от „кръвния“ данък – девширме.
И в това пак няма нищо чудно. Да избере султанът за служители и сановници хора от старите османски родове, значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни неблагодарни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни, имат само една опора, и само един благодетел, а именно негово величество Султана.
Вярата…Първото нещо, което прави Мехмед II Завоевателят, след като превзема Константинопол (Цариград) сега Истанбул, и след като дава за три дена града на развилнялата се войска (световен адет още от римско време) е да възстанови християнската православна църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са богопомазани, тоест, защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, ама не. Първият патриарх от османски времена е бил назначен и „ръкоположен“ от османски мюсюлмански Султан на име Мехмед II Завоевателя.)
При османското владичество, висшите християнски свещеници са имали правата на висшите османски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите (фанариотите). Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на османските велможи. Не са ходили на война задължително, например.
Затова християнската православна църква като учреждение (институция) е била сътрудник и активен помагач на османските власти. Била е част от тогавашната османска олигархия, на тогавашната управленческа върхушка.
Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Иван Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от османлийте, толкова и от християнската църковна върхушка по това време.
А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още дузина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква общо църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. (Четете Христо Ботев бе хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките удобни за власта. А бе защо ли тоя човек нарича някои хора „православни скотове не знам“).
Църквата е била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.
Да, разбира се. Толкова, колкото и Мехмед II Завоевателят, който я възражда. православната църквата. Християнската. Колкото и османското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от „Книгата“ – тоест и на християнството, и на юдаизма.
ПомюсюлманчванетоСега ще ви кажа кой е бил най-страшният ислямизатор. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с „поганската“ вяра.
Казва се джизие.
Джизието не е османски злодей, чер арап, кожодер или главорез.
Джизието: Това е данък.
Хората в Османската империя, по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин, и че са им били забранени определен вид дрехи, е вярно, но няма нищо неестествено в това, все пак са били подчинени на негово величеството Султана.
Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с мюсюлманската вяра сами и доброволно. Имало е и насилствено ислямизиране в Родопите. Но то става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това ислямизиране е някакво изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките, и както го показват по филмите със съвсем пропагандна цел.
„Време разделно“, например, е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство, от летописа на поп Методи Драгинов от село Корова:
„И на Гергювден приеха мюсюлманската вяра бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге, и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни ислямчват, и кои се поислямчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се ислямчиха до Богородица (августа). Кои се не изслямчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите“. Една подробност: ислямизирането започва след един донос, направен от „пловдивския митрополит проклет Гаврил“, както го нарича отец Методи Драгинов. А Митрополит Гаврил, обвинява селяните, че „не му давали“. Ето какво пише отчето:
И пашата каза: „Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит проклет Гаврил – б.а).“ И тье казаха: „Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.“Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне поислямчването?... – това във фила „Време разделно“ не е обяснено, разбира се.
Но това ислямизиране в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за някаква цялостна, държавна имперска целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такава принуда не е имало, е самото запазване на вярата.
На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…
ГеноцидТоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.
Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при османското владичество.
Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко бе. Нали те му произвеждат всичко.
През османското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, те се размножават много по-бързо от османлийте. Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.
Времето от 15 до 18 век, а и след това, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване. Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.
През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.
И са се увеличавали по брой.
Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките.)
И накрая, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща! и за което никой не говори. Пълното и цялостното самоуправление на българските църковни общини по време на османското владичество.
В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот, и е имал за цел да привлече славяните към Ромейската държава, за да не бягат те при българите на Кана Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обхващат едно, или няколко села отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят си по своите си закони. По обичайното си право.
В Османската империя. Цялата земя принадлежи на султана, това е отглас от чергарското минало на османлийте. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа Бога, и на неговия земен представител – кана или султана.
На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.
Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.
Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.
И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Османската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската (господювата) земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през18 - 19 век и само в някои области като Добруджа.
Важното е друго.
Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на османското „робство“, общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели, и както са искали да живеят.
Османлийте са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали, и което не друг, а някои български царе като (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им го отнемат като привилегия! а именно свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива, срещу османското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически прояви през вековете на османско присъствие.
Въстания вдига по-често османските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.
Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по-склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. (Четете Захари Стоянов бе хора, ама всичко което е написал, а не това което читанките ви преразказват).
Защо за тези неща, историците ни нищо не пишат, и нищо не казват ? Дали защото не им е изгодно ? Или пък защото не ги знаят ?
Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я прости и вечна и памет, е последната познавачка на тази част от историята ни .
Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото османско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, ислямизирането, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу славяно-българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.
Османското присъствие е било проклятие за България поради други причиниЗаради османското присъствие на балканите, България пропуска европейското си развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията, църковните преобразувания), пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществени борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.
Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в буквалния смисъл) османското присъствие, османското владичество, или османското робство, не заради глупостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква).
Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и османлийте. И османлийте, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.
Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.
През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тези четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разума (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения свобода, равенство и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски, и е съставял задачи дори.
За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.
Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитни и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.
Затова от всичко, което е написал не бива да се променя нито дума или запетая.
Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския (казашки) ботуш, например.
Ами писал е срещу миризливия казашки ботуш“, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. (В много отношения, то и сега си е такова).
Ами писал е че, османлийте са проклети, защото наистина са били такива. (В много отношения те вече не са такива).
Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. (В много отношения и сега са си такива).
Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.
Все едно Айнщайн да направи във facebook страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе защо ли това състояние на неразбиране ми е познато?)...
През всичките тези векове на османско присъствие, българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.
Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света в който живеят.
Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.
Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.
Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век /църковните народните борби/, след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.
Това състояние, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.
Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала от ГЕРБ....
Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Интернет.
Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.
И така е във всичките страни на Балканския полуостров, били под османско владичество.
Казват, че Левски бил закононарушител.
Ами естествено е, че е бил закононарушител разбира се. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.
Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския имперски боен корпус, (той вече не се попълва с кръвен данък) с редовна армия по западен образец. Удушен.
Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), обявил финансовия крах на империята, и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.
И третият – най-големият. Мустафа Кемал Ататюрк.
Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя е бил, и най-големият рушител и губител на нейните адети, и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички тюрки, Мустафа Кемал Ататюрк.
В преобразувателското си ровене, и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си, той стига до там, че забранява отколешната османо-арабска писменост, и я замени с западната латиница. Дотам стига, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата, част от тези архиви са спасени от български офицери, и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.
Хайде да си въобразим невъобразимото – Султан Селим Трети, Васил Левски, Султан Абдул Азис, Христо Ботев и Мустафа Кемал Ататюрк като общи съратници.
А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо.
Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).
Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа, и да бъдат част от развития свят.
Разбира се, на Турция й е най-трудно за да се отърси, от това наследство. Тя все още не се е отърсила.
Но и България не се е отърсила. Не съвсем.
Омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това наследство.
Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, за да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.
Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Васил Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от „при Шипка“ или на адаша му Сюлейман Великолепни.
Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.
Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.
И така нататък, докато...