Topic: Dushata i pesenta na Emigranta!

[Nazmi]

 
Tazi tema e za Emigrantite v Chujbina ot Bulgariq po sveta,zatova e na latinica.
 Mnogo ot tqh dushata e v Bulgaria! S pesenta se vrashta nadejda i realnosta,zatova tuk v sajta pesnite,razkazi v minaloto shte se mehlem,bolka za dushite ....
 https://www.youtube.com/watch?v=edbkpPU00c4

[Nazmi]

  https://www.youtube.com/watch?v=GzJI15P-3yY




  https://www.youtube.com/watch?v=ov-YVrrBAOQ

[Nazmi]

https://www.youtube.com/watch?v=l6lj_S1DT-4

[Nazmi]

 
  Песен на българче от Ню Йорк разплака сънародници преди 3 март 2015g.

Българче, родено и живяло досега само в Ню Йорк, записа песен за българските емигранти по света. Тя стана хит сред сънародниците ни в интернет и то точно в навечерието на националния празник 3 март. Над 23 хиляди души са гледали видеоклипчето само за ден-два.
Виктор Велинов е на 8 години. През пролетта на 2014-та година, когато разбира, че майка му е купила билети за ваканция в България и за трети път в живота си ще се върне в родината си, вдъхновен той съчинява своята песен за България.
Музиката е изцяло негова, а за текста му помага майка му, Кристина Велинова - поетеса, която има записани доста песни по нейни текстове през 90-те
През есента, след ваканцията, Виктор е записан на уроци по музика при Александър Чазов - випускник на Московската консерватория. Там, заедно с учителя си записват професионално песента. За каузата са привлечени приятелките Нели Минчева и Мартина Радославова от Кънектикът - беквокалистките от клипа.

„Песента е посветена на всички български деца, родени и растящи извън България, които носят българска кръв и самосъзнание.
Далеч от Родината, ние не преставаме да бъдем българи!“, написа в YouTube майка му, която сподели там клипа.

 
  Ето и текста на песента.
 България, България!
Аз обичам България!
България, България -Сърцето ми е в България!
  Мама е родена във България, Но заминала много надалеч...
Аз говоря на езика, майчинияИ сънувам българската реч.България, България -
Така нарича мама сълзите си България, България,Земя, където почиват дедите ни...


  Дали ще те открием пак, България,Ти ще познаеш ли своите чеда -Пилeни по света и разпилявани.
Откъснати от корена цветя.
Хиляди крехки цветя,са откъснати и разпилeни по света.
Това са децата на един непреклонен народсъс славно минало...
 България! България!Ние сме цветята ти откъснати...
България, България,
Но в кръвта ни винаги възкръсваш ти! 

  28.02.2015g

                               Химн на Българските емигрантски деца.!

  Виктор Велинов е на осем години. Роден и живее в Ню Йорк.
Преди година, след като разбра, че ще пътува за България през лятото, съчини тази песен...
       
                    Откъснатите цветя на България!   

      https://www.youtube.com/watch?v=GKtK_Ll7rQg

[Nazmi]

https://www.youtube.com/watch?v=xiqKPaw1y4s

[Marlboro]

Orhan Myrat e skup moi blizak rodnina,...kato maluk sme slyshali negovi izpalneniq v chitalishteto kade jiveehme v okoliqta edno vreme.
 Spomnqm si mnogo dobre za repiticiite na hita "hilqdi slanca".


S bashta my (brasnar) se sreshtahme vseki den  s pozdrav :- kak si brachet ?


Vednaj brat my (kade se vijdahme vseki den) me zapozna s Myrat, koga me gledaje mnogo vnimatelno s vapros na brat my :
- vidq li go ?
Samo kaza: - mnogo matno vijdam,... i mi podade raka.


Orhan postrada mnogo ot edna kradla tupa haidytka, koqto q okrade s falshivi podpisi (s ychastie na drygi kradlivi -marzelivi -haidyti).

[Nazmi]

Ako se vyrnete nazad vseki shte pripoznae sebe si,dushata na Emigranta po sveta!!!
Tq e razlichna,za vseki chovek,no vseki za sebe si znae kakvo e da si Emigrant!

Klipa sega e Ok- Neshko Neshev- Gurbetchiiska myka 

Нешко Нешев- Гурбетчийска мъка!!!


https://www.youtube.com/watch?v=NyWKlDEXljI

[Nazmi]

                     Eurochicago.com  получи наградата на СБЖ/ Съюза на българските журналисти / за българска медия в чужбина!

                     6.ноември 2015г.

  Вчера  един наш дългогодишен член на сайта ни журналистката Мариана Христова бе отличена с годишната награда за интернет  портала ЕВРОЧИКАГО.КОМ - за българска медия в чужбина.С годините тук Мариана винаги е била толерантна и открита за диалог.

Приемайки това отличие, представителят на Еврочикаго Мариана Христова благодари на Съюза на българските журналисти и на професионалната гилдия за това, че са забелязали и отличили работата на българския информационен портал в Чикаго.
Тя каза още, че българските медии зад граница имат специфична роля за живота на българските емигрантски общности, която роля, въпреки постоянния информационен обмен, включваш и българските медии в страната, не може да бъде заменена. Както и, че има един вид журналистика, за която в никое време не е било лесно – нито по времето на първия български вестник „Български орел“, нито по времето на „Дума на българските емигранти“, нито по времето на Йосиф Хербст, нито по времето на Райко Алексиев, нито по времето на НР България, нито след политическите промени през 1989 г. Но, че само тази журналистика може да даде основание на журналистите да носят своето професионално име с чест.
   От името на сайта ни и Ръководството изказваме поздравление за успеха и признанието.                                                                                                   
http://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2015/11/Untitled44.jpg
   
 

[Mariana]

Благодаря за вниманието и за добрите думи.

За хубавите неща винаги е нужна известна безкористност.

И този форум pomak.eu  едва ли щеше да съществува толкова години без ангажираността и безкористността на хората, които го потдържат.

[Nazmi]

След атентатите и терористите които отнеха живота на стотици невинни в Париж- Европа ще е друга!
Днес президента на Русия и Турция обещаха война на ИД.
  http://www.novini.bg/news/317152-обама-и-ердоган-обещаха-да-унищожат-ислямска-държава.html 
Не бива да се забравя в такива тежки моменти света е заедно.

Емигрантите  в друга държава в повече  се борят да преуспеят,те НЕ са  терористи,но обществото  гледа с недоверие,те са потърпевши,където и да се намират по света!!!   Трябва да се промени това!Онези които се взривяват и убиват,не са мюсюлмани,записано е в Корана!

  Нека си помагаме,без разлика на етнос,религия!!!???


https://www.youtube.com/watch?v=Tug63dI4MEY&list=PL251B57A5030ED6C6

[Nazmi]

Коледа е.
Ден за смирение и прошка,за добро,вяра и надежда.
Когато хората правят добро  от сърце идва надеждата,човеци сме временно на този свят.
Мехмед Касапов и семейството му го направиха,и днес много хора ценят това!


 https://www.youtube.com/watch?v=0gfWjG5hdE8

[Nazmi]

  Даниела Горчева- журналист.От 1990 г живее в Холандия.Прави и чест,че е борбена и открита когато стане въпрос за защита на малцинствата.Наш приятел от години в сайта.Честита коледа уважаема Даниела,много здраве и топлина в семейството. Има отделна тема за Даниела/ Дилмана/. Днес ще публикувам нейните размисли и житейски истини.


Даниела Горчева-размисли за живота!

  ... Радостта от диалога, от общуването с хората, от възможността да пътуваш в свободното им духовно пространство - това е толкова прекрасно.

Човек трябва да е благодарен и на злите орисници - всяко зло за добро. Ако се бях родила в свободна страна, а не в комунистическа страна, как щях да разбера, какво щастие е свободата, ако не знаех, каква мъка е да я няма.
*
Да си българин в чужбина е  тъжно, но по-лесно, отколкото да страдаш, че си чужденец в България.
 
Още от ранни години животът ме научи да воювам срещу заядливците с оръжието на хумора и иронията, те се се оказаха най-обидчиви и уязвими.

*От деветгодишна се водя от простичкия принцип - не прави на другите това, което не искаш някой да направи на теб.
*Защо?
Тогава напуснахме Родопите и заживяхме в Елин Пелин.
Всички мои съученици ме посрещнаха с несправедливо прозвище: По-ма-ки-ня! .......
.Изведнъж един от тях скочи на учебния чин и извика: Ако тя е помакиня, вие сте шопи! Дървени шопи!!!
Омъжена съм за холандец и 18 години живея  в неговата родина. Всяка година в деня на сватбата ни, той пее онази песен „45 години стигат, времето е наше”, но вместо 45 слага съответната годишнина от сватбата ни и прибавя времето е мое! За тези 18 години брак не само, че говори добре български, ами и става все по-българин, а аз - все по-холандка. Истината е покрита с лед, който лека-полека в България се разчупва и ще започнем да мислим с главите си, а не с вледенените клишета..Абсолютен привърженик съм на глобализацията, на свободното преминаване през границите - и на времето, и на пространството. Това е неописуемо изживяване..Моята неевероятна мечта се сбъдна. Сега пътуването ни из Европа не е събитие, а ежедневие, за мене често е и задължение. Това е едно от нещата, които винаги ме въодушевяват.
  У нас слава богу има свобода на словото. Но има и страх и автоцензура, а властимащи и лобистки кръгове оказват натиск. Медиите са страшна сила, но в България липсва солидарност и затова се оставят да ги мачкат. Ако не поумнеем, ще се затрием и ще е жалко, но справедливо.Общо взето късметлия човек съм. Може би не е кой знае какъв късмет да се родиш и чак до 26-годишна възраст да живееш в комунистическа страна с минирани граници. Но можеше да не дочакам падането на комунизма или това да се случи, когато вече съм стара и болна.На 26 години станах учител. Още помня колегите ми, които напускаха вбесени часа си с думите: “Тези деца са невъзможни!”. Те пък бяха забравили какви невъзможни деца бяхме самите ние..Учителска дъщеря съм. Вкъщи никога не можех да се оплача от учител. Никога майка ми не взе моята страна. Учителите се уважават! Точка.И аз като нея безумно обичах работата си като учител. В междучасието петокласниците ме питаха за каквото им хрумне. Никога не им казвах: малки сте още, гледайте си уроците сега, като пораснете, ще разберете. Това беше най-прекрасното, най-щастливото време за мене в България.Българското общество трябва да оцени по достойнство българския учител. Заплащането на труда им е смехотворно и трудно позволява нормално съществуване. А работната им седмица далеч надвишава регламентираните 38 часа за един държавен служител. Уважаеми учители, поклон пред труда ви, за който малцина си дават сметка!Имам цял куп познати политици, творци и колеги, но от значение за мен са съмишлениците в общите идеи, тогава ставаме близки приятели.

Убедена съм, че идеалистите са най-големите практици, понеже те променят света.
   Източник.-    http://portal-bg1.ning.com/page/4155162:Page:24467


С помоща на Даниела Горчева.Благодарност за този филм за изселниците.
https://www.youtube.com/watch?v=WR7X_JRT-TM

[Marlboro]

Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората
Казва Сабри Искендер в интервю на Даниела Горчева| 15:46 | 19 март 2009 |





Продължаваме поредицата от свидетелства и коментари за събитията, които преди двадесет години направиха от България учебникарски пример за етническо прочистване. Тогава бе замислено и изпълнено изгонването на няколкостотин български граждани от родните им домове по един признак – етническия. Този "принос" на управляващата Българска комунистическа партия остави трайни следи и в демократичното развитие на България.
[Сабри Искендер е секретар на Демократичната лига за защита правата на човека в България, легална правозащитна организация, създадена в България през ноември 1988 г. Роден е на 08 септември 1947 г. в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две и половина години, когато баща му загива при трудова злополука. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокарват тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в "Пътни строежи”.
[На 17 януари 1985 г. (ден, преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен. В ареста остава до 8 май 1985 г., а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986 г. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 г. е отново в ареста (този път на ул. "Развигор”, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване в Турция на 16 май 1989 г. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.
Разкажете ни за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?
Това стана през 1988 г., на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: "Ами то хубаво, ами ако узнаят?” Казвам им: "Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация”. Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в конституцията. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те - млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: "Как може да говориш така?” А аз им казвам: "Истината говоря. Ето, законът какво казва". "Да оставим сега закона - казват ми. - Партията друго казва.”
Как реагираха хората на вашата битка с режима?
Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. "Труд” и друго копие до радио "Свободна Европа". Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу "живия вълк” може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор.
Кога те задържаха за първи път?
Първо в Сливен на 17 януари 1985 г., превантивно - един ден, преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха - с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха наужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме.
[Един старши от МВР-то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо - аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин - Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.
Така е.
И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985 г. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.
Колко души бяхте в концлагера Белене?
514 човека ли бяхме, 517 ли - нещо такова. Над 500. И българи имаше също. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 г. в село Камено поле, Врачанско.
А къде беше настанен в това село?
Намериха ми те една квартира.
Ти ли трябваше да я плащаш?
Аз. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари.
Българи ли бяха?
Да. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори - те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен - ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас - всякакви има, и добри, и лоши.
А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?
През октомври 1986 г. взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше - във Виена. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали "Стой!”. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат "Стой”. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина.
Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: "Дай да се предадем”. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: "Какви сте, откъде сте?”. "Ами сбъркали сме пътя”, му викам. "Ами тук е застава”, казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме.
А разбраха ли, че сте искали да избягате?
Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му - от Бързия. И там, викам, отиваме - на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?” Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било - чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. "Вие сте за мен нарушители”, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат.
След три дена освободили моя син, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: "Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?” "Няма да направиш лошо”, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.
В кой затвор?
Първо в Централния в София от януари до август 1987. После ме преместиха в Старозагорския. С Ахмед Доган там се срещнахме.
Колко време изкарахте в Старозагорския затвор?
До 30 април 1988 г. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина изкарваш я.
Доган как се държеше в затвора?
Доган... В една гладна стачка участваше. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: "Абе, ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа.
Отказа се от гладната стачка?
Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган, де...ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.
Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?
Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега, още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже, е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност.
Какво стана после?
Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.
А къде беше второто изселване?
Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти - не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачанският окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио "Свободна Европа" слушат, ББС слушат.
Разkажете  ни за Демократичната лига.
Тази работа я замислих още като бях задържан на "Развигор”. Седя и мисля - как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: "Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.” Викам му: "Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.” И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по "Свободна Европа". Идва при мен в Камено поле и вика: "Ти в затвора каза и го направи”. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.
А като отидохте в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?
На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ - той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по-сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. "Те, вика, може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е”. А и тогава от ДС бяха създали един "Комитет по правата на човека” начело с един Константин Теллалов - за парлама само.
И му викам: "Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път”. Той ми казва: ”Ще видим, трябва да се помисли.” И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях и го питам: "Откъде идваш?” Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам". "Сега, питам го, съгласен ли си?” "Сега съм съгласен", казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември.
Тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?
Малко по-късно. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер - той е философ, учен човек, умен и написа много хубава програма. Първата програма, която направихме, беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.
Каква беше последната точка?
Последната точка беше, че от виновниците за "възродителния процес” ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра - той е правист. Той също беше изселен - в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация - едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия.
После какво стана?
После, аз нали съм лежал в затвора и знам - никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш - дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят.
Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. "Отечествен фронт”; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на "Работническо дело”, а Али Орманлъ - на главния прокурор и на в. "Земеделско знаме”. Значи на 6 места сме я изпратили.
Някой публикува ли я?
Че кой? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава - в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител - един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него. Те искаха да се обединим, но аз им казах - по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел - демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.
А как осъществявахте връзката с радио "Свободна Европа"?
Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по "Свободна Европа" по обед. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: протестно писмо и вика: не може, дума да не става.
Кога беше това?
На 9 март 1989 г.
А в пощата как се обаждахте до радио "Свободна Европа"?
Вече имаше автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името. (изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа )
И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото.
И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм.
Как се развиха събитията после?
На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по "Свободна Европа" ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио "Свободна Европа" връзката не е прекъсната. Продължава.
И двамата едновременно ли ги екстрадираха?
В един ден. Изгонили ги от България, без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня: "Гражданино Живков, крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България".
И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник "Труд”. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.
Кога стана това?
На 16 май вечерта. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.
Грубо ли се държаха?
Не. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там. “Ти - питат ме - сега като отидеш в Турция, какво ще разправяш там?” “Истината ще кажа, отговарям им. Аз не съм научен да лъжа". А на 17 май бях вече в Турция и по радио "Свободна Европа" четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин, казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!”
Поддържате ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?
Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.
От ДПС ли?
Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.
В разговора внезапно се намесва домакинът на нашата среща със Сабри Искендер нашия домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо: "Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците да носят табелки с новите им българските имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма". Сабри кимва и продължава:
Ние не сме правили Демократичната лига за слава. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.
Как научаваха хората по места кои са отговорниците?
Пак по радиото. По него съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио "Свободна Европа", или на "Дойче веле", или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого, да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има.
Колко членове имахте?
Само при мен бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.
А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?
Ами те идваха. Идваха нощем - който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим, няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. "Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.”
Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. "Защо, питам ги, защо тъй?” И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: "Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?” "А, хвърли ги в печката, викат, по-добре е...” И аз ги хвърлих в печката.
След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам - 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Ние, викат, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.
Вие сътрудничихте ли си с Независимото дружество за правата на мовека (НДЗПЧ) и с Дружеството за подкрепа на Виена'89?
Ние ги подкрепяхме, и те - нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89” си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.
Като ви екстрадираха от България, какво стана?
Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.
Познавахте се с него от затвора, така ли?
Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал - бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: "Хюсеин Нух, ти ли си?” Понеже тъмно, и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях - голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. И сутринта, вместо да ме закарат в болницата, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта - там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. "На никой няма да казвате”, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: "Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.”
Имахте ръководство в сянка?
Да, дублирахме всичко, за да може, ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта, преди да ме депортират, да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива.
Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички - и българи, и турци. И тогава хората се разбунтуваха - защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме - защото ни посегнаха на имената, на достойнството. Че ние, турците в България, какво сме направили – само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?
Престъпление срещу човечеството, какво друго?
Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен, и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско, и в други села. А майорът му казва: "Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя”. "Тогава - му креснал генералът, - ще си дадеш оставката!” И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление, много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история.
Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич - ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.

http://www.mediapool.bg/komunistite-si-izmislyaha-vragove-za-da-razdelyat-horata-news150334.html

[Nazmi]

https://www.youtube.com/watch?v=rbcPiyU8eao

[Nazmi]

  http://www.dailymotion.com/video/x80vpz_
  Iскаm-прошка maiko!


   https://www.youtube.com/watch?v=p6CtXZKzC4U