България е нашата обща родина и само онези които са загинали за нея могат да твърдят че я обичат.
Не са важни годините на закланото дете младеж или старец. Важното е че до скоро време никой не знаеше че Левски отива на кражба при заможен българин, където убива калфата на този българин. Знае се що годе какви са годините не един калфа по това време. Кражбата и убийството са факт, и не разбирам защо Г-жа Мариана толкова се старае да увеличи годините на покушеното дете или пък младеж. Никакво убийство на невинен човек не може да се управдае с нищо. Те това е което трябва да усъзнаем и да приемем без всякакви увъртания.
Никой не казва, че да убиеш невинен човек в името на висша цел е нещо хубаво. Самият Левски сигурно е знаел това и е съжалявал. Иначе нямаше да го сподели и да свидетелства за него. Обаче трябва все пак да се знае, че паметта за Левски или неговия образ не са създадени от Иван Вазов и едно негово стихотворение в Епопея на забравените. Паметта за Левски има много източници. Един важен източник е самото лично тефтерче на Левски, от което ясно може да се види, че той за себе си,лично за себе си, много внимателно е следил да не похарчи излишно и един грош народна пара. Левски не е събирал нищо за себе си, той е търпял всякакви лишения и се е подлагал на всякакви рискове, но нито един грош излишен не е похарчил за себе си.
Друг източник за паметта за Левски, много важен, е разбира се това, че той е загубил живота си, дал го е курбан за делото, в което е вярвал. При това на самия процес, след като са го заловили, той се е постарал максимално да поеме всичката отговорност за тайната организация, която е създал, постарал се е ако може никой друг повече да не бъде арестуван и да не пострада. Известни са достатъчно много негови изрази, написали дали в лични писма, дали по друг начин, един от които "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". Левски човек, чийто живот и чиято смърт доказват по начин, който не се среща често, че думите напълно са защитени с делата.
Източници за паметта за Левски са хората, които са го познавали лично, били са съратници с него и някои от тях са оставили написани спомени за онова време. Сред тях е и Христо Ботев, с когото двамата прекарват заедно една гладна и студена зима в една изоставена мелница като хъшове, като немили-недраги емигранти. Тогава Ботев пише за Левски, че това е човек с нечут характер, че дърво и камък се пука, че е студено и че са поставени в много трудни условия, а Левски пее, не се оплаква, нито унива, нито пада духом...
И когато човекът с нечутия характер е заловен, после осъден и обесен в покрайнините на тогавашна София /която само няколко години по-късно ще стане столица на България и мястото на бесилката ще се окаже по-късно центърът на тази столица/, тогава Ботев скърби... Скърби искрено, като за близък приятел. И написва известното стихотворение "Обесването на Васил Левски", в което казва, че това бесило е славно и че "твоят един син, Българийо, виси на него със страшна сила".
"Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него" - това е друго, също много известно изречение на Левски, което той пише в едно писмо до Панайот Хитов, ако не се лъжа.
Лесно е да се върви по течението. Да се покланя човек комуто трябва, да си уреди животеца, доходите и фамилията, да стане примерно, ако живее по времето на Османската империя, един Иванчо Хаджипенчович. Или ако е примерно по времето на комунистическа България, да стане примерно някой сътрудник на ДС или поне партиен секретар, ако не друго. А пък, ако доживее и последващото време, нищо, че е бил примерно сътрудник на ДС, да стане после я депутат, а кмет, а някоя друга длъжност да заеме, и да почне да се бори за демокрация /или поне така да твърди/, както преди се е борил за някаква тоталитарни идеология и "правилна" партийна линия.
Когато става дума за келепир и за по-уреден личен живот, винаги, във всяко време се намират и ще се намират достатъчно пригодни и желаещи да го постигнат. При това такива хора лесно се пребоядисват със смяната на времето и властовите му полоси... Много лесно. Примери такива има много, едва ли има нужда да ги назовавам.