Да, пътували са свободно в и извън границите на империята.
Да, някои са успявали да завършат престижни университети в чужбина.
И не само да ги завършат, но и да създават, като д-р Петър Берон примерно, първият български буквар.
Успявали са и сами да основават и да издържат училища, вече не килийни, по време на Възраждането.
А някои са успявали, като Иванчо Хаджипенчович, да сложат подписа си под смъртната присъда на Левски, като служители на империята. И това го има. И то разбира се никак не е за гордост.
Обаче всичко въобще не значи, че са имали духовна свобода.
"Преклонена главичка сабя не я сече" - гласи една известна българска поговорка, която въобще не е случайна.
И, ако оставим за малко настрана времето на Възраждането, което неслучайно се нарича така, и което закъснява с няколко века спрямо този процес сред други европейски народи, които се намират по на запад и не са под "покровителството" на Високата порта, би трябвало да се сетим и за всички онези отнети най-вече насила от родителите им български момчета, за т.нар. кръвен данък. Затова, че част от собствените синове на един народ са били отнемани и възпитавани да защитават империята, като тази защита нерядко е включвала и това да се бият срещу собствените си сънародници, ако някой от тях се осмели да надигне глава в някой бунт...
Би трябвало да си спомним и за всички онези глави, които не са оставали на раменете, защото техните притежатели са били твърде свободни, за да се прекланят и покланят. И за стотиците войводи от различни краища и векове, които са представлявали стийхината съпротива и митичната надежда на един покорен народ, възпял ги в хиляди песни, кой каквото и да си мисли за тях.
Истината за Османската империя и за османския период в българската история не бива да се елементаризира или опростява, не бива да залита, също така, от една към друга крайност, от крайно охулване към крайно възхваляване. И трябва все пак да се има предвид и това, че това, че никога никой политик в държавата, наследник на Османската империя, никога не е произнесъл някакво символично извинение към никой от завладените народи, не е белег за цивилизованост.
Една от моите прабаби впрочем, която помня, понеже тя живя дълго, до 91-92 години, беше много стара, когато ние, нейните правнуци, бяхме още деца, но тя нямаше никакви хубави спомени от Османската империя, в която се е родила и в която е живяла като дете и като млада. Тя имаше някакъв спомен за страха, който е преживява, и този страх, този спомен за страха, не бе забравен от нея и в старите й години. А един от моите прапрапрадядовци, от когото ме делят пет поколения, е бил от онези войводи, за които има народни песни, и който е бил един от онези представители на стихийния бунт, на неподчиняването на правилата, на непрекланянето пред властта на бейове и султани, и който неслучайно заради това също е изгубил така да се каже главата си, бил е убит.
Османската империя разбира се го е смятала за разбойник, както и Левски е смятала за разбойник. Естествено, че е трябвало да се разправи с такива хора, които са оспорвали нейната власт и са се бунтували срещу нея. Само че дали този, споменатият по-горе Иванчо Хаджипенчович, който, издигнал се в йерархията на Османската империя, е сложил подписа си под смъртната присъда на Левски, или самият Левски, който е увиснал на въжето, е този човек, тази личност, която заслужава уважение? Как мислите?
