Корнишките събития – 41 одини по-късно.....
Днес се на навършват 41години от едно от най-емблематичните събития в помашката история. На този ден през 1973 година в ранни зори повече от 3000 въоръжени до зъби милиционери и войници предприемат настъпление срещу невъоръжените жители на село Корница, които мирно се съпротивляват срещу поредната смяна на имената им. В акцията са убити петима души, няколко десетки са ранени, 10 са осъдени на различни срокове затвор, а десетки са интернирани в отдалечени краища на страната. Много от престъпниците, инициатори на погрома и участници в него, са все още живи. Много от жертвите също. Европомак предлага на вашето внимание личната история на един от потърпевшите Ибрахим Гетов. Разказът е записан преди две години по време на фестивала в Караачлъ, област Маниса, Турция.
Казвам се Ибрахим Османбей. Живея в Турция, Караачлъ. Роден съм в село Корница, Благоевградски окръг. Как сме преживели смяната на нашите имена, възродителния процес, както се казва? Как започна този процес? Най-напред работеха една група работници-секачи в Предела. Това беше 1972 година, ноември-декември месец. Хванаха ги там на обекта, както си спяха, и искаха да им сменят имената. Искаха да им сложат български имена. Те не щяха. Пребиха ги от бой просто и нощеска си дойдоха. Милицията ги би. Едни избягаха, други си дойдоха. И моя шурей и той беше там, той пък беше много пребит. Мина се една седмица, дойдоха пак от милицията, един следовател. Той (шурея) беше бригадир, Риза се казваше. Дойде да го съветва да си смени името, просто да подведат хората, защото той беше бригадир. И ние като разбрахме това, всички се стекохме и заградихме къщата. Не за друго, просто да го защитим да не го вземат с камионите. И се уплашихме, щото ги пребиха. И тоя следовател видя какво стана и си замина. Ние го освободихме. Той сам дойде, щото ученик му беше. Просто по приятелски. Следователят беше българин. Тогава нямаше такива работи да ни допуснат до този пост. Това беше следобед. И стъмни се, но ние все сме там. Страх ни е да не ни докарат милицията да ни изпъдят. Останахме там. Напалихме огньове. Щото беше зимата. Януари месец. Студено. Сняг имаше. И стояхме там цяла нощ. Осъмнахме. Те не дойдоха. И така два месеца изкарахме там на площада. Без да се прибираме ден и нощ. И просто се страхувахме. Ако дойдат, да бият всички заедно.
А пък 63-та година пак сменяха имената на нас. И хората бягаха по Балкана и един по един ги хващат. И пеят песни по радиоуредбата, че еди кой си сменил по желание с еди кое си име, а той плаче вътре. Моят баща и той беше там. И той плаче от болка, а те му пеят песен, че си избрал еди кое си име по желание. Аз бях малък тогава. Първо на бащите смениха имената, на по-възрастните. За една седмица всички ги хванаха и им смениха имената. От къде дойде някаква заповед и казаха: „Отменя се тая работа“. Ние както разбрахме, от Турция са научили и тоя въпрос го ликвидираха. Изгориха декларациите. Ние пак наново песни, радваме се, тъпани… Минаха се 8-9 години, 72-ра година хайде пак наново. Хванаха тия хора, дето ти разправям, и на огньовете, и точно на 28 март дойдоха милицията. А преди да дойдат, дойде един народен представител Крум Радонов. И дойде в читалището, уж като народен представител да види как върви работата в съвета. Лично аз му казах тогава: „Абе ти дойде, казвам, ама тука тоя народ, дето е отвън, не питаш за какво е дошъл“. Той знае, ама все едно идва за друга работа. И той казва: „На 28 март ще дойде анкетна комисия. На място ще провери тая работа“. Значи още един месец по-рано са знаели какво ще стане.
И караме ние така, стоим си на огньовете. Караме дърва, тюхкаме се какво ще стане. Знаем, че няма да е лесно. Докато не дойдат да ни разпръснат, няма да се оправи тая работа. Точно срещу 28 март вечерта дойде един представител, уж от Сърбия, със сръбски номер. И казва там на площада: „Аз съм от Сърбия… Васка Илиева ще пее, ще я пуснем утре сутринта…” А той бил от милицията човека. Щото имаше тогава пазари към Скопие, нашите ходеха. Той вика аз съм оттам, сръбски приказва. И таман сутринта към 4 часа, заградиха ни, ние сме на площада. Запраскаха автомати, пушки. Ние, кой бил си вкъщи, тича към огньовете, към площада. Решават да мрат хората. И така, така, продължи три часа. И кого убиха, кого раниха… Събраха ни, от всички улици ни заградиха и пожарната с вряла вода ни полива… Кучета отсреща да ни хапят, откъм пожарната… Отзад с автоматите перат, удрят. И вкараха ни в читалището и оттам един по един ни извеждаха да ни карат в милицията на разпит. Аз бях в първата кола. И едното момче, дето го убиха, Сали Ахмедин се казва, на село Борово почина. Те го бяха ранили с куршуми. Тия дето ги убиха, с куршуми ги убиха. Щото и от нашите хора някои взеха с дървета да се бранят. Изглежда някого удариха и той стреля. И тогава трима души от селото убиха. А пък двама дойдоха от Брезница и Лъжница. Те пък дойдоха на помощ. И половината от милиционерите отидоха, запряха ги и там убиха двама човека.
И нас ни вече вързаха, откараха ни в МВР-то. И на влизане в МВР-то същата сръбската кола се спира пред нас. И аз казвам на другите: „Я, ето го сърбина там, гледай го“. Сетне се оказа началник на МВР. И почнаха разпити, откриха подсъдими, 15 човека осъдиха. Ние бяхме задържани една седмица. А по същото време моето семейство и на брата, същата сутрин, боят когато беше… моето семейство с три деца, едното последното на една годинка, качват ги на колите, „Молотовки“ имаше едни стари, и ще ги изселват. На мене нищо не казват в момента. Казваха: „Вас ще ви очистят“. Така ни плашат. И ги карали там по Симитли. Това сутринта в тъмно още. Децата взели да плачат, взели да търсят вода, храна. Това го разправят тези които са били в колата, майките им, и моята жена е там. Казали на милиционерите: „Тези деца искат вода, искат храна.” А те им отговорили: „Каква храна, ние ще ви хвърлим в реката”, там река Места минава. „Ние ще ви издавим в реката, вие търсите храна.” И откарали ги, където ще ги интернират. Мен след пет дена ме пущат и тогава ми казват, че семейството ми е еди къде си. Брат ми, той, като инициатор, като организатор… Щото, когато дойде веднъж Петър Дюлгеров, имаше един секретар на Благоевградски окръг, дойдоха с началника на нашето МВР Йордан Йорданов, Даняка му викаха, дойдоха да кажат, че това ще стане, няма да се отменя. И нашите тогава докараха моя шурей болен в едно одеяло, да видят какво са направили, и те избягаха. Тръгнаха да бягат и нашите хора всички тръгнаха да ги гонят по шосето. Едно село Лъжница има там. Бяха сложили бариера с камъни да не могат да избягат. И те слизат от джипа и почват да бягат и нашият брат тогава казва „Пуснете ги да си вървят” и по тая причина го изкараха инициатор. И по тая работа, по тия огньове го задържаха. И после го осъдиха него, а нас ни изселиха.
Като ме изселиха във Видински окръг и аз повече не се върнах, пет години минаха, освободиха ни, аз пък не си отидох. Щото работих и бях ударник. И защото не си смених името. Те искаха да ми го сменят, но не ме назориха. Брат ми пък той в затвора. И той не си смени името. И като не си отидох шестата година, после казах, че ще си отида. Те пък казват „Щом не си дойде, сега няма да си идваш. Когато кажем ние, тогава. Ама в друг окръг, казват, можеш да отидеш. В нашия окръг нямаш право“. И аз оттам се вдигам и отивам в Казанлък и повече не се върнах. И в Казанлък като щях да отида, ми казаха, че трябва да си сменя паспорта. И аз пак не щях и им казах „Каквото искате правете“. И те ми слагат име без мое съгласие, но се принудих, защото иначе не можех да избягам, и ми дадоха паспорт с новото име. Във Видин си ми викаха Ибрахим, защото не си бях сменил името. В Казанлък от уважение винаги на фамилия ми викаха, Гетов, съобразяваха се. И хората не ги упреквам, много добри хора са. Българите. Защото има някои викат българите такива, турците такива… Не е вярно. Доволен съм много от тях. Никой не ме обиди. Обаче властта… тя винаги насъсква. 11 години живях в Казанлък и оттам дойдох тук 90-та година. Аз когато дойдох, вече имената решиха да ги връщат, ние по вахти ходехме. Ама не бяха още, само решиха, ама не ги връщат. И аз бях взел виза и казвам „Давай” и дойдох тук. Дойдох в Караачлъ, защото имам стари акраби, роднини. Едни са дошли през 23-та, едни 43-та, а мой роднина 51-ва година. Пак така са ги изселвали. От Корница първо в Габровско и оттам в Турция… Аз не го познавах, но знаех, че е в това село. Те са идвали в Корница, ама аз съм бил в Казанлък. Не го и познавах, ама той се научил и като дойдох, ме пресреща. Помогнаха ми много в началото.
93-та година ходих в България с виза, нямаше тогава такова двойно гражданство. Отидох си, имах къща за продан и оттам сетне не съм ходил и сега двойно гражданство нямам, не искам, не съм искал, само турско имам. 93-та година в Корница и в Казанлък си ходих, щото аз съм жител на Казанлък. Тия, които сме бити в Корница, повечето сме тук, около 150 къщи репресирани. А пък тоя следовател, дето е причината да се съберем, като си идвах, той искаше да се срещне с мен. Аз отказах, щото един път от Казанлък си отивам, майка ми беше болна. Пък ние вече задействахме движението за връщане на имената по вахтите. Аз бях един от първите там, гладни стачки правихме, за Франция писма пращахме. И отидох си един път и той казва: „Веднага си отивай, дорде е мирно селото”. Казвам: „Абе майка ми е болна, къща имам“, а той: „Не, отивай си“, и аз се принудих и се върнах. Да ти кажа честно, аз от тия техните нечестни работи, като си дойда, нещо там не ми е приятно. Не ми е приятно, защото постъпваха с нас зверски и неправилно. И затуй много съм доволен, че съм дошъл и съм добре тук. Децата ми са добре, учат. И сега ние тука доказахме и на цяла Турция какво можем, подобрихме селото, всички сме трудолюбиви.
Източник:Форумът на село Корница .
