СТИВЪН РЪНСИМАН
ИСТОРИЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Симеон грижливо бдял над търговското благосъстояние на страната си и намесата му в тези отношения още в началото на неговото управление, предизвикала поредица от събития, които, както изглеждало отначало, застрашавали да доведат до гибел България и нововъзникналата й култура. Но в крайна сметка те спомогнали за необратимото свързване на съдбата й с Балканите, каквито били и плановете на Борис. Още от времето на Тервел търговските връзки между България и Империята били грижливо организирани и сега българските търговци имали свое тържище в Константинопол (вероятно в квартала Св. Мамант, до руското тържище), където предлагали стоките си на византийските търговци. През 894 г.39 благодарение на интрига в императорския двор двама гръцки търговци, Ставракий и Козма, обсебили цялата търговия с България. Те не само наложили високи мита върху стоките, но и настояли тържището да се премести в Солун — по-далеч от столицата те по-лесно можели да вършат тъмните си сделки. Това естествено засегнало интересите на българските търговци и те се оплакали на Симеон. Той веднага направил постъпки пред императора. Но нечестните гръцки търговци били покровителствувани от василеопатора Зауца, всемогъщия тъст на императора. Ето защо Лъв не удостоил с внимание Симеоновото пратеничество и конфликтът се задълбочил. Тогава Симеон решил да прибегне до оръжието и се подготвил да нападне Тракия. Основната част от императорските войски, начело с героя от войните в Италия Никифор Фока, воювали със сарацините на изток. Лъв можал да изпрати срещу нашественика недобре подготвени части, предвождани от Прокопий Кринит и арменеца Куртикий. Независимо от числеността им, Симеон успял да ги разгроми с лекота. Двамата пълководци паднали на бойното поле, а на пленниците били отрязани носовете. Българите продължили пътя си през Тракия и стигнали до самата столица.
Сега Лъв решил да пусне в ход дипломацията. През същата година той бил изпратил пратеник в Регенсбург при крал Арнулф — вероятно още преди избухването на войната, като контра-мярка спрямо пратеничеството на Арнулф до Владимир през 892 г. Но пратеникът му не бил приет добре.40 Сега обаче императорът имал далеч по-добър план. Още от времето на Омуртаг дивите маджари се били заселили в степите, до самата българска граница на р. Днестър, а по това време може би вече
били стигнали и до Прут. През 895 г. той изпратил при маджарите своя патриций Никита Склир, за да склони предводителите Арпад и Кусан да нахлуят в България. Той обещал да им изпрати кораби, които да ги прехвърлят през Дунава. Маджарите охотно се съгласили; тъй като по източната им граница напирало едно още по-диво племе, печенегите. Маджарите дали заложници и договорът бил сключен. След това Лъв повикал Никифор Фока от Азия и подготвил флотата си, начело с друнгария Евстатий. Последните ходове всъщност имали за цел само да вдъхнат страх у българите. Сега, когато Симеон трябвало да се справя с маджарите, Лъв предпочитал да не влиза в бой. Той нямал намерение да засилва маджарското могъщество за сметка на българското, а освен това чувствителната му християнска съвест го изпълвала с нежелание да се бие с едноверци. Той изпратил квестора Константинаки да предупреди Симеон за предстоящото нахлуване на маджарите и да му предложи да сключат мирен договор. Но Симеон бил недоверчив и непреклонен; в Константит нопол той бил разбрал колко коварна може да бъде византийската дипломация и вероятно се усъмнил в съобщението за маджарите. Константинаки бил арестуван, а императорът — оставен без отговор.
Заблужденията на Симеон скоро се разсеяли. Както се готвел да посрещне Никифор Фока в Тракия, дошла вестта за нахлуването на маджарите. Симеон бързо потеглил на север, за да ги срещне, но претърпял поражение.. Той нямал друг изход, освен да се затвори в. яката крепост Дръстър.41 Маджарите продължили на юг, като грабели и убивали, Пред портите на Преслав: те срещнали Никифор Фока, комуто предали хиляди български пленници. Българите изпаднали в отчаяние. Те пратили хора при Борис в манастира да го молят за съвет. Но той им казал само да постят три дни и предложил да се моли за страната си. Положението било спасено с далеч по-непочтени средства — с помощта на Симеоновата дипломатическа измама.
Когато осъзнал колко е сериозно положението му, той изпратил по Евстатий молба до императора да сключат мир. Лъв веднага се съгласил. Той заповядал на Фока и Евстатий да се оттеглят и изпратил магистър Лъв Хиросфакт да претоваря за условията на договора. Точно това било нужно на Симеон. Когато Лъв Магистър пристигнал, той бил задържан под стража е крепостта Мундрага, а в това време Симеон, освободен от единия си противник, потеглил да нанесе удар на другия, т.е. на маджарите. Последвала голяма битка, в която той успял да ги разгроми и да ги отблъсне отвъд Дунава. Сражението било толкова кръвопролитие, че както разбираме, дори и българите изгубили 20 хиляди войници, След като удържал победа над
маджарите, Симеон съобщил на Лъв Магистър, че сега в условията му влиза и освобождаването на всички български пленници, които Фока бил откупил от маджарите. Злощастният дипломат, който през това време не бил във връзка със своето правителство, се върнал в Константинопол, заедно с някой си Теодор, приближен на Симеон, за да действува по въпроса.
Лъв искал мир и бил готов да върне пленниците. От самото начало той гледал на тази война без особен ентусиазъм, освен това съвсем наскоро бил лишен от услугите на Никифор Фока, който станал последната жертва на императорския зъл гений — Зауца. Щом научил за всичко това, Симеон решил да продължи борбата. Той изчакал да му бъдат върнати всички пленници, след което заявил, че някои са все още задържани, и отново се появил на тракийската граница с всичките си войски. Новият имперски главнокомандуващ Катаклон бил лишен от способностите на Фока. Начело на основната имперска армия, той влязъл в сражение със Симеон при Булгарофигон и бил напълно разбит. Заместникът му, протовестиарий Теодосий, бил убит, а самият той едва успял да се спаси заедно с шепа бегълци. Битката била така страховита, че един от византийските войници решил от този момент да се отрече от света и се оттеглил, за да бъде канонизиран по-късно под името Лука Стълпник.42 Годината била 897-а.
Скоро Симеон отново станал господар на положението и Лъв Хиросфакт отново потеглил да преговаря за мир. Това била неблагодарна задача. Голяма част от кореспонденцията му със Симеон и със собственото му правителство е запазена и от нея се вижда на какви изпитания е бил подложен. Симеон бил ту лукав, ту предизвикателен, ту недоверчив. Той изглежда усещал, че противниците му го превъзхождат по хитрост, и не се доверявал на нито един техен ход, опасявайки се от някакво коварство, което може би не е успял да забележи. В писмата му се срещат изрази, граничещи с оскърбление. В едно от тях той заявил, че „нито твоят цар, нито неговият гадател познават бъдещето" — твърде оскърбителна забележка за един владетел, който се гордеел с пророчествата си.43 Основното затруднение било, че
Симеон не искал да върне, дори и срещу откуп, близо 120-те хиляди пленници, които нетдавна бил взел. Той писал: „Магистре Лъве, не съм обещавал за пленниците. На тебе нищо не съм казвал. Не ще ги изпратя главно защото не виждам ясно бъдещето".44 Но в края на краищата пленниците били върнати и пратеникът постигнал по-изгоден мир, отколкото можело да се очаква. Императорът приел да плаща на българския княз годишен данък — вероятно неголям, макар че точните му размери не са ни известни.45 Но Симеон, чужд на стремежа да
присъединява нови територии, върнал 30 крепости, завладени от военачалниците му в областта на Драч,46 а българското тържище явно останало в Солун.47
Причината за тази отстъпчивост е лесноразбираема. Арабският историк Табари, съвременник на описаните събития, разказва как „гърците" били във война със „славяните" и гръцкият император
бил принуден да въоръжи мюсюлманските пленници, с които разполагал в момента; те разгромили славяните, но веднага след това оръжието им било отнето.48 Историята е явно преувеличена. Най-много императорът да е снабдил с оръжие азиатските селища в Тракия, докато е траел конфликтът. А Симеон бил възпрян от съвсем други събития. Когато императорът пратил срещу него маджарите, Симеон също решил да прибегне до дипломация и подкупил печенегите да нападнат маджарите в гръб. Резултатите не съвпаднали съвсем с намеренията му. Когато маджарите, разбити в България, се върнали по домовете си — земите отвъд Днестър, които наричали Ателкуза — те ги намерили завзети от печенегите, единственото племе, от което изпитвали смъртен страх. Те били принудени да се изселят. И така, заедно със семейството си и с цялото си имущество те отново преминали реките и се отправили на запад, през Карпатите и Централната Дунавска равнина, чак до бреговете на Тиса — границата между България и Моравия. Те случили удобен момент. Великият княз Светополк бил умрял през 894 г., а наследниците му били слаби и враждували помежду си и затова съпротивата им била преодоляна. Към 906 г. маджарите били господари на цялата равнина, от Хърватско до Австрия и Бохемия.
http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/St_Ransiman_PBC.pdf
