ПОМАЦИТЕ В ТУРЦИЯ -1- 
By редактор– 23 December 2011
Темата за помаците неизменно присъства в българската научна литература и публицистика от последните сто и тридесет години. Стотици са авторите, които са оставили по-сериозна или по-скромна диря в изследователския процес. Обемът от натрупани знания е впечатляващ, което би трябвало да означава, че липсват бели петна в цялостната картина на историята и етнографията на помаците, и да ограничи ролята на бъдещите изследователи само до дребни фактологически приноси. В действителност обаче в историографската проекция на тази обширна тема зее огромна празнота, наречена помашко присъствие в Турция.
Помашката общност в Турция може да се раздели по териториален признак на две големи групи европейска и азиатска. Това деление, колкото и да е условно, съдържа своя вътрешна логика. Във всяка една от двете територии доминират определени етнографски групи помаци, въпреки че не липсват и изключения. В Европейска Турция помашките села са по-малко отколкото в Азиатска като абсолютен брой (малко над 80), но са по-компактни. Разпределени са върху една сравнително малка територия, което предполага по-висок относителен дял на помашкото население. Близостта с България означава наличие на повече възможностти за контакти и взаимни влияния. Помаците в Източна Тракия са малко по-добре познати на българските учени, въпреки че и за тях все още липсват каквито и да е научни изследвания.
В Азиатска Турция има повече от 120 чисто помашки или преобладаващо помашки села, както и отделни махали в близките им окръжни и областни центрове. В необятните анадолски простори обаче помаците са пръснати на огромни разстояния помежду си, които ограничават до минимум възможността за възникване и поддържане на чувство за общност. Въпреки това помаклъкът в Мала Азия е изключително интересен със своето културно разнообразие. В настоящата научна разработка ще се концентрирам върху помашката общност в Анадола, върху която съм провел няколко теренни проучвания, като член на изследователски екип и самостоятелно.[1] За помашкото присъствие в Тракия ще разкажа в кратка констативна форма.
Поне засега на български език няма нито едно съчинение, посветено на значителната на численост помашка популация в Турция. В научните трудове върху помаците често се споменава мимоходом за наличието на такова население без ни най-малка подробност. Такива фрагменти рядко съдържат нещо повече от констатация или носят напълно погрешна информация. Най-необяснимото е, че никой от авторите, които декларират, че са специалисти по помашката проблематика, не проявява ни най-малък интерес към огромното мнозинство от тази общност, което населява Турция. Сякаш с напускането на България изчезва и изследователската стойност това население.
Първият, който дава някаква минимална информация за помашки села в Европейска Турция, е Стою Шишков. Той споменава имената на трийсетина села в районите на Узункьопрю, Кешан, Енос, Бабаески и Хайраболу, заселени с ловчански помаци след 1877 г.[2] След него в научната и краеведска литература има само няколко споменавания на отделни села.
Първият българин, който посещава Мала Азия с научноизследователска цел е Васил Кънчов. През 1899 г. той прави кратка разходка из няколко града, в чиито околности се намират селата на т. нар. малоазийски българи. По същото време броят на помаците в тези райони е вече по-голям от този на малоазийските българи, но това никак не впечатлява изследователя. Кънчов се задоволява само да констатира, че след многобройните бежанци от България помашкият елемент е силно застъпен. Опитът му да локализира помашките села в Гьоненската каза е абсолютно неуспешен, въпреки че най-голямото от тях е само на 2 километра от окръжния град.[3]
За наличие на помашки преселници в Мала Азия споменават и други автори, които изследват помаците като Стою Шишков, Ангел Вълчев, Боян Гюзелев, Владимир Арденски и други. В повечето случаи информацията, която дават е съвсем анемична и неточна. В изследванията върху малоазийските българи също има отделни намеци, че на мястото на последните са заселени помаци от Балканите. За подобна трансформация споменава Димитър Шишманов.[4]
Гюзелев също пише, че помаци са настанявани и в опразнените от българите села и дава за пример Тойбелен, Балъкесирско.[5] Всъщност, в половината български села, а именно Чаталтепе, Урумче, Стенгел кьой, Коджа бунар, Чатак, Сьоют, Ново село, Таш кесии, Тойбелен и Симавла, са настанени помаци след изселването на българите. В някои от тези села дори българи и помаци живеят няколко месеца заедно. В останалите са заселени муаджири от България – турци, черкези и юруци.
Всички тези констатации са направени напълно неангажиращо, сякаш не става дума за ядрото на помашката общност, а за някаква нейна незначителна периферия. Те не дават ни най-малка представа за мащабите на помашкото присъствие в Турция. Изследователите, подобно на политиците, смятат, че това население е безвъзвратно изгубено за българската нация и не заслужава специално внимание.
Проблемът е далеч по-сериозно разработен в турската историография и преди всичко в краеведската литература, отнасяща се за районите, населени с помаци. Нейните постижения са напълно непознати у нас. У турските автори обаче се наблюдава не достатъчно добро познаване на Балканите и по специално на районите, откъдето идват помаците, както и на изворите от български произход, а това поражда известна непълнота на техните изводи. Изключение от това правило е Кемал Гьозлер, които през 90-те години на миналия век прави теренни проучвания в районите, обитавани някога от ловчанските помаци.
Непознаването на проблема от страна на българските автори води до безконтролно тиражиране на измислени твърдения, които създават някои погрешни представи. Първото такова твърдение е, че помаците са напълно асимилирани от турската държава, че са изгубили напълно езика и другите си етнически характеристики. Твърдението може да се приеме за вярно до известна степен само по отношение на онези помаци, които са се откъснали от селската среда и са се издигнали по-високо в йерархията на турското общество. Но дори и представителите на тази група хора знаят твърде много за своя произход и го изтъкват като своя вторична идентичност. В много от чисто помашките и в преобладаващо помашките села обаче езикът не само се помни, но и се употребява в ежедневното общуване между съселяните.
Георги Зеленгора / Pomak News Agency
—————————————————————–
[1] Дълъг е списъкът на хората, които са ми предоставили информация за настоящото изследване или са ми помогнали да се сдобия с такава. Ще изброя само тези, които имат най-ценен принос, за да стане това изследване факт: Ашкън Коюнджу, историк, преподавател в университета „18 март” в Чанаккале; Проф. Кемал Гьозлер, юрист, преподавател в университета „Улудаа” в Бурса; Хюсеин Есенер (1929-2010), помак от Коджапънар, местен краевед, един от най-добрите познавачи на помашката проблематика; Мустафа Емин, бивш кмет на село Хасанбей; Мехмед Ерен, настоящ кмет на село Кайнарджа; Ерджан Чокбанкир, директор по културата в община Газиемир и правнук на Ахмед ага Тъмръшлията; Неджат Четин, директор на училище в град Торбалъ, най-добрият познавач на помаците в област Измир; Мехмед Кьосеолу, историк от Самсун;
Шевки Шен, главен редактор на списание „Юмит”; Ибрахим Кенар, директор на Помашкия институт в Стокхолм. Други интересни събеседници съм споменал на места в текста.
[2] Шишков, Ст. Помаците в трите български области. Тракия, Македония и Мизия. Част І. Историко-географски преглед. Пловдив, 1914, с.13-14;
[3] Кънчов, В. „Из Мала Азия. Пътуване към българските колонии”. Български преглед, V, 1899, кн.8, с.52-102;
[4] Шишманов, Д. Необикновената история на малоазийските българи. София, 2001;
[5] Гюзелев,Б. „Българомохамеданите в Турция”. Исторически преглед, XLVI, 1990, кн. 10, с.31;
http://pomaknews.com/bg/?p=519&lang=bg
