продължение...
Връщайки се към Аспарух (Испор-цар) и Кубрат. Аспарух тръгва с царското племе на оногундурите като основно ядро на народа си.
Не бяга и не създава България[/u].
Защото той е бил България и държавата си е била вече на 650 години само по тези краища, и на още над 7000 в прародината си: Имеон (Бактрия, Балхара).
Той губи територии от
Старата Велика България, и компенсаторно разширява държавата си по места, където от векове вече е имало български заселвания.
Смесени с хора, обозначени като славяни от древните хронисти, каквото и да означава този термин (езиков или етнически). Смесени и с траки (ако това е нещо различно от българи, разбира се), колкото и някои да се опитват да ги изкарат изтрити от тези земи като генофонд вече. Сякаш народ, определен от Херодот като «най-големия на света след индийците», който за хилядолетия е направил над 30,000 могили на тракийски първенци (това са само известните, и то само на територията на днешната окастрена България), сигурно може така да изчезне безследно, както им се иска или им е поръчано на наши, извинете за израза, историци. Сега няма да обсъждаме дали трак = българин.
Обсъждаме Аспарух…защото ми се отдаде да мина през неговото лобно място.
Да гледам, и да не видя, да чета, и да не разбера, да чуя, и да не слушам.Знае се, че е загинал покрай село
Вознесенка, в Украйна, недалече от Днепър.
Взех картата на съвременна Украйна и го намерих, това село. На днешен ден има само едно единственно село Вознесенка в Украйна, близо до град Мелитополь, недалече от северното крайбрежие на Азовско море. Седнахме в колата от Полтава (древната ни столица Балтавар) и потеглихме. Валеше вече истински сняг, и пътя беше бял. Бях проверил в
Google Earth къде точно е тази Вознесенка, пътят беше маршрутизиран, вкаран в GPS устройството. Минаваше през град
Запорожье.
Този 500,000 град има значение, и не само с известността си, че там правеха знаменитите и спечелилите тъжната слава на социалистическите анти-коли Запорожки, сега Таврии, а защото има пряко отношение към темата.
Първото, с което е интересен и важен този град Запорожье той се смята за най-истинно украинският град, град, където се е зародило казачеството, които се смятат за най-автентичните украинци. Ако питате мене, това са си най-автентичните българи, но това е друг въпрос, която ще обсъдим по-подробно в друга тема. Та това казачество се е зародило именно тук, и ако трябва да бъдем още по-точни, на един огромен остров в огромната (особенно за нашите представи) река Днепър: остров
Хортица.
Няма да се отплесваме с подробностите, които ми разказаха на място за самото казачество и Хортица, може би по-интересно е друго: че самото име на град Запорожье и на района е възникнало от т.н. прагове (порог, пороги на руски) на Днепър. То ест, това е едно от малкото, ако не и единственното място, където тази река може да бъде премината, благодарение на тези прагове. За да си го представите по-добре: в най-широката си част, която сега е много недалече от това Запорожье, реката е широка над 20 км! По сравнение с такава река Аспаруховите българи действително са прецапали Дунав като някаква вада, каквато е той в сравнение с тази наистина гигантска река.
За момента спираме със Запорожье, колкото и нелогично и разпокъсано да ви изглежда, и ще се върнем по-късно към него. А сега продължаваме пътя си към Мелитополь, защото на 12 км източно от него е единственната на днешен ден Вознесенка.
Ако отворите
Google Earth , намерите именно тази, Мелитопольската Вознесенка, натиснете на нея и се отвори прозореца с възможност за избор на изображения (Images)и натиснете, ще видите огромна метална статуя на конник с вдигнат високо меч, който трябва да изобразява Аспарух.
Това очаквах да видя и в селото, защото смятах, че такъв паметник не може да е неизвестен на местните, изглеждаше като в центъра на града. Стигнахме до Мелитополь, видяхме една ветеринарна клиника по пътя, и веднага спряхме да питаме колегите къде точно е Вознесенка и знаят ли нещо за този паметник. Упътиха ни към селото…оказа се наистина съвсем близо.
Подкарахме към центъра…надявах се там на мегдана да видя Конника. Питахме местните, но почти всички казваха, че не знаят за такова нещо, и ни упътиха…естественно! Към селсъвета, местната Рада. В мен започна да се заражда неприятното чувство, че сме попаднали на неправилното място.
Качихме се на втория етаж, кметицата ни прие веднага много любезно, без никакви формалности и условности. Дай Бог в това отношение никога бюрократична Европа да не дойде при тези хора. Разказахме и за целта на пътешествието, разпитахме…Тя за метален конник-паметник не знаеше нищо и беше категорична, че в селото няма такова нещо. Името Аспарух нищо не и говореше. Сребърният му орел също. Да, гробници, кургани имало много: и скитски, и български. Да, български поселения и на днешен ден също имало много: и древни, и съвременни, може би почти половината население, но за Аспарух нищо не знаеше.
Неприятното ми чувство се задълбочи.
Упъти ни към краеведческия музей в Мелитополь, даде ни даже човек, който да седне с нас в колата и да ни упъти. Всъщност жената си имаше път към Мелитополь, но от това помощта и не стана по-малко ценна за нас.
Мелитополь е особен град: 120,000 население, с летище, пълен с живот, народ, коли и бизнес, даже има и много свежи и красиви сгради, но пътищата изобщо не могат да бъдат наречени с тази дума. Там всяка кола, всеки джип, даже и руски УАЗ е безсилен да кара над 10-15 км/ч, или да пропусне дупки…всъщност, дупките са повече от швейцарско сирене, но размерите им са по няколко десетки сантиметра…не само в диаметър, но и в дълбочина…И така по целия град. Пълзиш, клатиш се, псуваш и се молиш да не строшиш лагер или шарнир в това царство на оф-роуда…друго не ти остава. Всички така правят. Излизаш от града, и всичко става нормално! Местните комунистически дерибеи свято съблюдават най-добрите традиции за отношение към благоустройството.
Стигнахме при краеведческия музей, и отново изложихме проблемите и търсенията си.
Оказа се, че единственният специалист-археолог, който се занимава именно с курганите и гробниците, след 15 минути трябва да чете лекции до края на деня. Всъщност човека го заварихме на стълбите. Помолих го само за 2 минути от неговото време и му изложих набързо целите си. Той оперативно ми даде телефона на човек, който действително работи именно в тази материя, разказа ми накратко за местните кургани и това, което той знае, но ме предупреди, че ние сме в грешка. Всичко това от прима виста, без предварителни уговорени срещи, запознавания, представяния и т.н.
С вялата надежда, че греши той, а не ние (въпреки очевидността на обратното) звъннах на указания телефон на местния авторитет в археологията: той беше на разкопки на
голяма каменна могила (покрай която минахме на идване - вижте фотографиите).
,
,
,
,
[/img],
,
,
,
,
Намира се на 30 км северно от Мелитополь. Ясно каква и на кого. Наричат ги скитски, но са си български, и с половин уста признават, че има и български, но ги наричат със събирателното понятие скитски.
Местният авторитет (казвам го без никаква ирония – човекът наистина заслужава това определение) ми обясни нещо, което ме накара да се подпра от изненада, защото нямаше къде да седна…въпреки, че трябваше вече да се досетя.
Оказа се, че ние сме попаднали в «неправилната» Вознесенка… Въпреки, че това беше единственната останала на днешен ден в Украйна. Тази, където е загинал в последната си битка с хазарите, а после погребан Аспарух, се намирала….в Запорожье(!!!), където ние бяхме преди час и половина…по-скоро преминахме през него… И на днешен ден вече не съществувала като такава! По-новото и име, след Вознесенка е било Новая Александровка, а на днешен ден е просто безименен квартал в Запорожье.
И тогава си спомних всичко: думите на майка ми, която отдавна следи и чете може би повече от мен история на България, филмите «Българите» на адаша Петков, където щастливецът държеше в ръцете си сребърният орел в ръцете си в краеведческия музей в Запорожье… По-късно проверих: оказа се, че в Google Earth металният конник, изобразяващ Аспарух, който е в галерията за Вознесенка всъщност е в….центъра на Добрич.
«Вам развернуться и 120 км обратно в Запорожье надо ехать. Там все про Аспаруха и его захоронения»…завърши обясненията си археолога. Даде си телефоните, местните телефони в този музей, всичко…
Само че за изпълнението на тази препоръка имаше един проблем: в същия този ден ни очакваха в Одеса, защото на следващия ден сутринта трябваше да изнасям 2 доклада. Юра също. До Запорожье и обратно означаваше забавяне с още минимум 3.5-4 часа….А въпросната Одеса се намираше на още 500 км от Мелитополь А вече беше 14.30.
Имахме резервиран хотел, организатори на конференцията, които ни очакваха да ни посрещнат….
Седнахме в колата…имах чувството, че главата ми е сварена…даже нямах сили да се напсувам или ударя по челото… Подкарахме към Одеса, и всички тези епизоди, разговори и пейзажи се смесваха и подреждаха…
И всичко си дойде на мястото: острите, високи, изсечени, невъзможни за преминаване брегове на Днепър, с изключение на праговете, където Аспарух е пресякъл източната си граница, за да се срази с хазарите за възстановяване на териториите между Днепър и Танаис (Дон). Една от многото, които е водил, но истински важните и тежките за него. За разлика от превъзпятата от историците победа над Константин IV Погонат (която в никакъв случай не е маловажна). Загинал е на 10-12 км от мястото, където войската му е пресякла реката. Воините и сина му Тервел са го погребали и са се върнали…и са продължили битките с хазарите още 200 години за тези земи…
…Тези канове държаха отвъд Дуна със стригани глави…Славяни със стригани глави не е имало, а руснаците наричат украинците «хохлы», защото «хохол» е именно този чембер на стригана глава… Истинските украинци – казаците… от Хортица в Днепър.
Вижте и картината на Репин: «
Запорожки казаци пишат писмо на турския султан.»
И се опитайте да намерите класически славяни с такъв външен вид. Писмото между другото е с такова люто съдържание, че не мога да ви напиша превода му (ограниченията на правилата) – вижте го сами
тук, и се опитайте да разберете съдържанието му сами на този древнобългарски диалект, какъвто е украинския… В сравнение с пиперлията изказ на това писмо каруцарския речник на Фелдмаршал е като старателно сресано на път пионерче с къси панталонки. Само че са писали това писмо с пълна готовност да отговарят за съдържанието му с оръжие в ръка, а не като нашите виртуални интернет-«герои», защитени от анонимността на нета и недосегаемостта на дистанцията в пространството. А точно тогава тези казаци са били заобградени отвсякъде и са воювали неспирно с титаните на времето: Руската империя, Османската империя и с Полската държава в годините на зенита им: Варненчик може да го потвърди. Както добре се вижда на картината, тези воини не са се страхували да умрат и за тях войната е била като веселата част от живота им.
Минахме и покрай Херсон, родното място на днешното гей-хазарче Сергей Дмитриевич Станишев, което имаме нещастието и позора да ни е премиер министър. На жалките остатъци: като територия и държавност от тази България, за която Аспарух, синовете и наследниците му са се сражавали да я спасят, разширят и закрепят през вековете…
Оставям на вас да се досетите какви мисли и чувства ми минаваха през главата…